Естетиката на жанра плажна естрада
Удивително! Измина най-бурната година и половина на България поне от 17 години насам. Протести, падащи правителства, бежанци, наводнения, банкови суматохи, огромни обществени енергии... Народът се вълнува, но популярната култура - не. Не се появи една песен, един филм, роден от този драматизъм. Къде остана функцията на изкуството като критическа рефлексия? Творците спят ли, или няма кой да плати?
А може би така е по-добре - сега е лято и младежта отмаря с “Палим, па-палим”, тоест Крисковия прочит на разни части от географията на Мария Илиева. Сега, аз съм последният човек, дето ще вземе да бучи за по-висока естетика на някое популярно парче.
Щом пазарът
го харесва,
нека го има
в живота
Винаги е досадно, когато някой те кара да гледаш интелектуално португалско кино.
Е, не е връх на изящната словесност “палим от качака, тя ми вика “ти си... баси маняка”. Да не говорим за мистър 100 Кила, който пее: “Казах move your body, move your body, напих са аз и до мен едно магаре.”
Както и да е. Не бива да търсим висок смисъл в популярната музика, защото такава няма дори при класици като “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”. Но те са велики, защото някак си палят, палят. Намерили са магическата формула да ти влияят на емоциите. А у нас това лято избуява жанрът на - как да го кажем - бозавата лятна естрада. Бозава, защото е една такава не особено мелодична. Малко е разочароващо, защото
още помним
какво направиха
артистите
миналото лято -
вълна от звезди и ярки парчета.
Но понеже много се изписа през тези години от дясната политическа мисъл срещу чалгата, и донякъде с право, вижте какво ми прави впечатление този август в епохата след залеза на чалгата.
Като цъкаш музикалните радиа и телевизии, набива се в очи и уши, че дали по финансови, или други причини поп/рап/хип-хоп творчеството е забило в едно клише.
Първо се появява тя, която възпява любовта, лятото, морето, купона, а
след това излиза
един юнак и
започва
монотонно
лирическо
отклонение
От сорта на “спомени връщат се flash back, виртуална реалност high tech, Дориан Грей - портрет, все още луд съм по теб". Или реди рими - “пуши”, “суши”, “муши”...
Всъщност аз май не съм в час, защото,
изглежда, тренди
е думите да не
правят в никакъв
случай лафове
или поне смисъл, това е тъпо. Затова:
“Летим до Плутон, космически синхрон,
тупам са в гърдите като Кинг-Конг,
леви-десни, леви-десни, пинг-понг,
чистата работа, викай ми Монк.”
Ето ни на друг купон. Компанията издирва отчаяно своя “брат”. И той се появява на сцената:
“Тук съм, къде да съм за к'во да съм в Дубай.
Зимата на сняг, лятото водата чай.
Дай ми паролата за твоя уай-фай.
Можеш да си high, само лекичко се постарай.”
Животът е безоблачен, всичко е на шест. “Бански долу, пясък на голо”, пее момата, а момъкът отвръща “целувам те с банкноти, аз съм банкомат”. Абе, “какво пък толкова, дори да сме сбъркали, утре всичко ще е наред”.
На мен малко ми прилича на ширпотреба, но може би не разбирам тази субкултура.
А може би не съм прав и за рефлексията. Има парчета, които докосват
темата за
политическите и
гражданските
приоритети
“Моят дневен ред е да бъда най-отпред.
А колко ли ще струва аз да стана кмет?
На някое местенце със плаж и моренце
и дълго краченце в комплект с... ха-ха.
Трябва да гласуваш ти за партията яка,
на която главно мото е възхвала на айляка.
Точно така - влизам в политиката
и ще интегрирам айряна във мастиката.”
Всъщност имам обяснение защо драматизмът около нас не ражда творчество. Много просто - затънали сме в недоверие и хейтърство. И музиката бяга в една друга действителност, където грижи няма. Няма да пишат песни за младежката безработица, я?!