Новият световен ред е на повратна точка

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4273185 www.24chasa.bg

ХЕНРИ КИСИНДЖЪР, "Уолстрийт джърнал"

ЛИБИЯ е в гражданска война. Фундаменталистки армии изграждат самопровъзгласил се халифат през териториите на Сирия и Ирак. Младата афганистанска демокрация е на ръба на парализа. Към тези беди се прибавя възобновяването на напреженията с Русия и сложни отношения с Китай, раздвоен между ангажименти за сътрудничество и публични контраобвинения. Концепцията за реда, която лежи в основата на съвременната ера, е в криза.

В десетилетията след Втората световна война САЩ - с укрепена икономика и повишено национално самочувствие - поеха факела на световното ръководство, придавайки му ново измерение. Страна, основана на ясното осъзнаване на идеята за свободно и представително управление, САЩ идентифицираха собственото си въздигане с разпространяването на свободата и демокрацията, смятайки ги за фактори, чрез които може да се постигне справедлив и траен мир.

Традиционният европейски подход към реда винаги е разглеждал народите и
страните като съперници. За да бъдат неутрализирани ефектите от техните сблъскващи се амбиции, този подход залага на баланса на силите и на наличието на добра комбинация от мъдри държавници. Преобладаващият американски възглед смята хората за иманентно разумни и предразположени към мирен компромис и здрав разум; следователно разпространяването на демокрацията е върховна цел за международния ред. Свободните пазари ще дават простор за развитието на индивидите, ще обогатяват обществата и ще заменят традиционните международни съперничества с икономическа взаимозависимост.

Усилията за установяване на световен ред на тази основа в голяма степен дадоха резултати. Голям брой независими суверенни страни управляват повечето от световната територия. Разпространяването на демокрацията и управлението чрез избори се е превърнало в споделено въжделение, ако не и във всеобща реалност. Глобалните комуникации и финансовите мрежи функционират в реално време.

Годините от около 1948 до края на века бележат кратък момент в световната история, в който може да се говори за зараждащ се всеобщ световен ред на основата на смесица от американския идеализъм и традиционните европейски концепции за държавност и баланс на силите. Но обширни райони от света така и никога не възприеха или само мълчаливо се примириха със западната концепция за реда. Техните резерви сега излизат наяве - например в украинската криза и в Южнокитайско море. Установеният и провъзгласен от Запада ред се намира в повратна точка.

Първо, самата природа на държавата - основната формална клетка на международния живот - е подложена на натиск от много посоки. Европа тръгна по пътя на "надскачането" на държавата и на формирането на външна политика, основаваща се на първо място на "меката" сила. Съмнително е обаче дали претенциите за легитимност, отделени от концепцията за стратегия, могат да "поддържат" световен ред. Европа все още не се е "сдобила" с атрибути на държавност, което предразполага към вакуум  на власт във вътрешен план и неравновесие на силите край границите й.

В същото време части от Близкия изток затънаха в конфликти помежду си с междурелигиозни и етнически компоненти. Религиозни милиции и силите, които ги подкрепят, нарушават граници и суверенитет както си искат, което поражда явлението "провалени държави", които не са в състояние да контролират собствената си територия.
Предизвикателството на Азия е обратно на европейското. Принципите на баланс на силите преобладават без оглед на някаква възприета концепция за легитимност, което нерядко довежда някои различия до ръба на конфронтацията.

Сблъсъкът между международната икономика и политическите институции, които уж я управляват, също отслабва усещането за обща цел, необходима, за да има световен ред. Икономическата система стана глобална, докато политическата структура на света си остава базирана на националната държава. Икономическата глобализация на практика игнорира националните граници. Външната политика ги потвърждава, макар и да се опитва да примири противоречащи си национални цели и идеали за световен ред.
Тази динамика имаше за резултат десетилетия на устойчив икономически растеж, прекъсвани от периодични финансови кризи с очевидно нарастваща интензивност: в Латинска Америка през 80-те години, в Азия през 1997 г., в Русия през 1998-а, в САЩ през 2001 и пак така, започвайки през 2007-а, и в Европа след 2010 г. Печелившите имат малко възражения срещу системата. Но губещите - като тези, които затънаха в структурни неразбории, какъвто беше случаят с южното крило на Европейския съюз - се опитват да решат проблемите си по начини, които противоречат или най-малкото пречат на функционирането на глобалната икономическа система.

Така международният ред се оказва пред парадокс: просперитетът зависи от успеха на глобализацията, но този процес поражда политическа реакция, която често "работи" срещу нейните цели.

Трети порок на сегашния световен ред е отсъствието на ефективен механизъм, чрез който великите сили да се консултират помежду си и да си сътрудничат при решаването на най-важните въпроси. Природата и честотата на многоройните форуми днес "работи" срещу изработването на дългосрочна стратегия и рядко позволява нещо повече от дискусия по текущи тактически въпроси, а в най-лошия случай води до възникването на нови срещи на върха под формата на "социално медийни" събития. Но за да е адекватна на междунарлодните правила и норми, една съвременна структура не може да бъде скрепена само със съвместни декларации, но и с всеобщо убеждение.

Наказанието за провал ще бъде не толкова голяма война между държавите (макар че това остава възможно в някои региони), колкото еволюция към възникване на сфери на влияние, които се идентифицират със специфични домашни структури и форми на управление. С развитието на този процес всяка сфера ще се изкушава да изпробва своята сила срещу други общности, възприемани като нелегитимни. Битка между региони може да се окаже още по-съсипваща от битка между държави.

Търсенето на световен ред изисква рационална стратегия, установяваща концепция за ред вътре в различните региони и съотнасяне на тези регионални "порядки" една спрямо друга. Тези цели не са непременно взаимно неутрализиращи се: триумфът на едно радикално движение може да наложи ред в един регион, създавайки предпоставки за сътресения в други или в отношенията с всички останали. Военната хегемония на една страна в даден регион, дори ако тя създава привидност на ред, може да хвърли в криза останалия свят.

За да играят отговорна роля в еволюцията на световния ред през XXI век, САЩ трябва да бъдат готови да отговорят на редица въпроси за себе си: Какво се стремим да предотвратим, каквото и да става, дори ако е необходимо да действаме сами? Какво се стремим да постигнем, дори ако не срещаме никаква многостранна подкрепа? Какво се стремим да постигнем или да предотвратим само в случай че сме подкрепени от алианс от съюзници?

В какво не трябва да се въвличаме, дори ако към това ни призовава група страни или алианс от съюзници? Каква е същността на ценностите, които искаме да утвърждаваме? И до каква степен налагането на тези ценности зависи от обстоятелствата?
От страна на САЩ това ще изисква мислене на две видимо противоречиви нива. Налагането на универсални ценности трябва да върви ръка за ръка с признаване на реалностите на историите, културите и възгледите за собствената им сигурност на другите региони. Дори ако искаме да се поучим от уроците на изпълнените с предизвикателства десетилетия, не трябва да се отказваме от утвърждаването на изключителната природа на Америка. Историята не прощава на страни, които се отказват от собственото си чувство за идентичност в полза на курс, изискващ повече усилия и напрежение. Но тя и не гарантира успех дори и при най-дълбока убеденост в принципите ни, ако липсва цялостна геополитическа стратегия.
------------------
Хенри Кисинджър бе съветник за националната сигурност и държавен секретар на САЩ при президентите Ричард Никсън и Джералд Форд. Този текст е адаптиран от неговата книга "Световен ред", която ще бъде публикувана на 9 септември от издателство "Пенгуин прес".

  • Човечеството да си върне здравия разум

    Човечеството да си върне здравия разум

    Касапницата във Франция показва, че коронавирусната епидемия не е заменила досегашните кризи, а просто е екстра. Илюзията, че човечеството ще е по-единно и обединено заради невидимата заплаха, е само илюзия. Нищо старо не е забравено. Уви, човечеството е доста по-тъпо, отколкото си мислим. Всичките тези пари, които се харчат за сигурност, отбрана
  • Бойко Василев

    “Панорама” - журналистика, която не стои в агитките, а между тях

    Всеизвестно е, че не “Панорама” е причина и цел на протеста в петък вечер. Причакването на гости след предаването се е случвало и преди - през 2013-а и през 90-те. Ние уважаваме всичките си гости. Те се събират около една маса и изразяват различни мнения. Каним ги да отговарят на въпроси, а не да търпят публични обиди