Oт морална, патриотична и всяка друга гледна точка изцяло подкрепям справедливите протести на кюстендилци, дупничани, габровци, ямболци и всички онези, които негодуват от окончателните изборни резултати.
Като бивш законодател обаче длъжен съм да им напомня стария принцип от римското право “Лош закон, но закон”. И да ги попитам поне три неща.
Знаеха ли евентуалните последици от приложението му, когато се приемаше този закон (гръмко провъзгласен за нов, революционен изборен кодекс) и защо не се надигнаха тогава?
Знаят ли кой (или кои) в последна сметка го “пробутаха” в този му вид, пък макар и опакован и
напарфюмиран с
всевъзможни
“публични
дискусии”, “обсъждания с участието на гражданското общество” и т.н.?
И последно, но не и по важност – знаеха ли за многобройните и упорити предупреждения, че дори и вопли на хора, които са в час с тази материя, срещу порочния подход при подготовката и приемането му и защо не застанаха зад тях?
Не крия, че преди повече от две години първоначално и аз се вързах на поканата за “широките дебати”, открити с подобаващата им помпозност в пленарната зала на Народното събрание. Издържах обаче някъде до половината им. Толкова ми беше достатъчно, за да се убедя колко или откъслечни, или повърхностни по темата бяха познанията на преобладаващата част от участниците в “говорилнята”.
И тъй като ми беше за втори път след 2009 г., когато пак набързо беше прието (или направо претупано) недомислието за 31-те “мажоритарни кандидати”, избрах по-сетнешното си отсъствие от проблематика, която моите студенти познават още от трети и четвърти курс.
Сега обаче, след 5 октомври, тя отново излиза на мода. Но, уви, пак със старите идеи – от връщането на “метода Д’Ондт” при изчисляване на резултатите при пропорционалните до “чисти” мажоритарни избори.
По стечение на обстоятелствата съм бил пряк (съ)участник и в двата варианта – през 1990 – 1991 г. като мажоритарно избран, а през 1997 – 2001 г. и като “Д’Ондт-овски” (“непълен пропорционален”) депутат. С което, предполагам, автоматически отвращавам “личните” си хейтъри във форумите и от двата. Но това е друг въпрос.
А иначе, колкото и да е странно, двата варианта имат и едно неоспоримо общо помежду си – че умират едновременно (и заедно) пред прага на парламента. Прекрачиш ли го,
никой от
партийните ти
шефове вече
не те пита
(а още по-малко се интересува) “мажоритар” ли си бил до изборите, или пък “Д’Ондт-овски пропорционал”. Просто защото автоматически те зачислява в графата “партиен депутат”.
Следователно дискусията по промените в изборното законодателство трябва да избере други посоки. Без, разбира се, да се опитва отново да открива топлата вода или колелото.
Историята учи, че по-стара по възраст е мажоритарната избирателна система. Пропорционалната се появява едва в края на ХIХ век, и то именно като протест (или направо бунт) на “младото” срещу „вече остарялото”.
Просто с разширяването на правото на участие в изборите на хората им писва едни и същи лица, предимно с благородническо потекло, да се подвизават с години или дори с десетилетия в ролята на “професионални депутати” и започват да искат и “нови лица”. Впрочем така постепенно отпадат и различните “цензове” (ограничения) за правото на гласуване – имотен, образователен, расов, по пол (той най-накрая). Значително по-гъвкав става и т.нар. “ценз за уседналост” – друга “болна” тема у нас и понастоящем.
С други думи, глобалните тенденции в последните близо 150 години са към
либерализация
на условията
за участие
в изборите
И по-конкретно – към все по-категоричен превес на “новата”, пропорционалната, над “старата”, мажоритарната избирателна система. Още повече че за разлика от нея първата е и по-отворена към еволюция, макар и понякога по системата “проба – грешка”.
Важното е, че посоката на промените в нея неизменно е гражданинът не само да гласува, но и реално да избира представителството си в управлението.
Така се ражда и т.нар. “преференциален вот”. И едва ли случайно днес преференциалната избирателна система в различните си модификации е не само най-разпространената в континентална Европа, но и възприета от всички т.нар. “нови” демокрации, възникнали след краха на комунизма.
А след като и географски, и исторически България принадлежи към тази група, изводът идва по естествен път: да “забравим” приказките за мажоритарна система и да търсим механизмите за усъвършенстване на сега действащата преференциална пропорционална система.
А ако спазим и задължителното изискване за съчетаването (или съвместяването) й със съвременните демографски, миграционни, етнически, социални, та дори и политически проблеми пред България, задачата не изглежда с чак толкова сложни условия.
Защо например тъпо, но упорито продължаваме да
съчетаваме
значителното
обезлюдяване на
цели региони със
запазването на 31
избирателни района?
Решението е много просто – окрупняването им на базата на последните статистически данни с цел максимално уеднаквяване на броя на депутатските мандати в тях. Съберете Кюстендил и Благоевград в един избирателен район и “феноменът Бат’ Сали” автоматически изчезва. Направете същото (примерно) с Ловеч и Габрово, с Видин и Монтана, с Ямбол и Хасково и ефектът ще бъде същият.
Да, ама тогава влиянието на “нашите” областни управители или на “нашите” шефове на РДВР върху изборния процес няма да е толкова ефективно. Вярно е. Но щом такъв е скритият ви замисъл, не пискайте, ако въпреки това загубите...
Или пък пак имало много “мъртви души” в избирателните списъци. Също въпрос с просто решение (или решения). Въведете европейската практика на актуален (с валидност 6 или 12 месеца) регистър на постоянно живеещите на територията на дадена община. Но възложете отговорността за поддържането му или на общинските власти, или пък на МВР. За да няма “аз на ГРАО, тя на кмета, той на МВР, то на статистиката” и т.н., докато се размият следите.
Или пък още по-просто –
направете лични
избирателни
книжки,
без които не може да се гласува, както е например в Австрия, Естония, Испания, Италия, Холандия, Литва, Словения и т.н. Или пък, по подобие на Великобритания и Северна Ирландия, личен избирателен номер, без който също нямаш достъп до урните.
Да, ама, особено ако избирателните книжки се въведат по подобие на здравноосигурителните ни, отидоха ни циганските гласове! Или най-малко онези 44% от тях, които гласуваха за една политическа сила. Ако снабдим пък и всеки български гласоподавател в чужбина с личен номер, ще загубим (не териториално, де, само електорално) ако не цялата, то поне част от европейска Турция. Значи пак не става...
Става и още как. И в Европа отдавна са измислили начините. Ама на нашите управници май им е по-уютно на Балканите, т.е. в Ориента...
Гласували били предимно по-възрастните и “пенсиите”, а повечето от младите нехаели. Ами хайде
замислете се поне
по два въпроса
Първо, защо право на глас имат само “навършилите 18 години към деня на изборите”? Значи на 5 октомври 2014 г. роденият на 4 октомври 1996 г. вече е “умен и красив”, а онзи от 6 октомври е “тъп и грозен”? Защо не се въведе формулата “пълнолетие към годината на изборите”, т.е. от 1 януари до 31 декември?
Ще ревнат, че само пълнолетните подлежат на съд. От една страна, това не е така. От друга, в Австрия и Белгия се гласува след навършване на 16 години, а в Гърция – след 17. И от трета, да гласуваш май не е престъпление.
Да, ама (и това е второто) всички наши управляващи се боят от младите. Те са по-“неуправляеми”, т.е. по-трудно се манипулират, по-малко продажни са и т.н. Не ги обичат и социолозите, защото наред с жените те са и по-склонни към емоционален, а по-малко към рационален вот. Или, както ги определя науката, “неуправляеми” избиратели, чрез които трудно се изкарват пари от сондажи...
И накрая, но пак не и по важност – ако управниците посегнат и на преференциалния вот, ще рече, че тръгват в посока, обратна на тази, която следват примерно Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Полша, Чехия, Унгария, Финландия, Гърция и т.н.