“Надежда, без тебе как да живея?” Всички помним тази песен на Борис Гуджунов, българския Франк Синатра, както все още го наричаме. Кадифеният глас, който ни е съпътствал в радостни и тъжни житейски събития. Същият, с чиито песни сме се обяснявали в любов, просълзявали сме се от щастие, танцували сме по тайните улици на живота си. Сега този глас заглъхва,
стъпкан от тежките кондури на държавната машина.
Не, не, точна съм в определението. Не от болестта, не от възрастта, точно от държавния механизъм, който обрича не един и двама творци, прославяли името на България по света, на безмилостно и унизително състояние. Борис Гуджунов е един от тях и сега, след изваждането на неговия проблем в светлината на медийните прожектори, трябва да си кажем истината право куме, та в очи. А истината не е никак лицеприятна. Не за пръв път се повдига тази тема, но тя винаги протича някак кампанийно - докато гръм удари, и ехото заглъхва. Което не ми пречи да се опитам пак да осветля светкавично същината на проблема. Всички, така наричани “естрадни” изпълнители, композитори, музиканти, конферансиета и прочее от жанра, работили чрез структурите на Концертна дирекция, са хора без пенсионни права.
Защо? Ами защото документите, на базата на които те са получавали трудовото си възнаграждение под формата на хонорари и върху които са се удържали и съответните законови данъци, се оказаха ту изгорели, ту наводнени, ту безследно изчезнали.
Не ме питайте как, защо и по какъв начин. Нямам отговор. И май никой няма. Но факти има.
Пътувала съм неведнъж в периода до 1989 г. с Богдана Карадочева и
Стефан Димитров Със Здравко Радоев, Миодраг Иванов и Венци Мартинов. Из цяла България. Изнасяха се концерти, участвахме в срещи и разговори с публиката. Народът искаше, Концертна дирекция удовлетворяваше тези искания. И всички страни - доволни. Получавахме хонорари. По 60 (шейсет!) лева на концерт. Това беше по тарифна таблица. Понякога се правеха два концерта - следобеден и вечерен. Значи се взимаха 120 лева. Леле, ще каже някой от вас, аз за тия пари цял месец съм се блъскал. Приемам. Но тези пари не се изкарваха всеки ден. И ако днес си в Петрич, другата седмица си в Шумен, а след това - в Малко Търново. Това едно. Работното ти време е от тръгването сутринта до прибирането през нощта. А на сцената трябва да изглеждаш така, както хората те искат - блестящ, сякаш току-що излязъл от фризьорския салон и модната централа. Никой не се интересува дали си уморен от друсането по пътищата, дали те боли глава или че си оставил детето си с температура вкъщи.
Рисковете на професията, всеки си ги поема
Но! Да си дойдем на думата - върху всеки хонорар се начисляваха съответните данъци. Върху всеки! Такава беше системата. Абсурдно беше да си помислиш, че може да е по друг начин. И всичките тези хонорарни листове отиваха в документацията на Концертна дирекция. Ред и порядък. Който се оказа изгорял, поразен, изгубен, няма го, бе! Казах - не ме питайте как и защо. А турнетата, които тези златни български гласове правеха в чужбина - от СССР, през ГДР до Скандинавия и обратно? С месеци не виждаха семействата си, децата си, родителите си. Живееха по хотелите, влаковете, фериботите. Ама получаваха пари, пак ще каже някой от вас ехидничко. Да, мигар фрезистът, учителката или звеноводът работеха без пари? Ама - повече от нас! Ами - кой с каквото му дал Господ.
Байгън от гледане в чуждата паница
И парите от тези турнета пак минаваха през Концертна дирекция, нали никой не си представя как ще излезе един изпълнител или група на работа в чужбина просто ей така, през главата на институцията.
И данъците върху възнагражденията идваха тук, в България. А сега в същата тази, вече демократична и европейска България, хората, които вдигаха препълнените концертни зали на Европа, Азия и Америка на крака с гласовете и музиката си, са оставени без пенсия, без елементарно зачитане и видно от последния, изваден на светло случай с Борето Гуджунов, на произвола на съдбата. А съдбата в България е немилостива. Не само към тях, но и към тях.
Чух, че министър Вежди Рашидов е внесъл в НС предложение за отпускане на пенсии
на всички тези творци, с чиито песни продължаваме да живеем своя весел или нерадостен живот. Завистници и зловистници за размера от 700 лв. сто на двеста ще се намерят. Но дано нашите народни избраници намерят доблест да се погрижат и за достойните старини на културните ни дейци. Боже, като докладчик започнах да пиша. От ужас е. От беса за образа Борис Гуджунов пред телевизионната камера. От безсилието ми, че след ден-два той ще слезе от страниците на вестниците и пак ще потъне в забрава. Докато някой някъде ще продължава да пуска песните му и да припява нестройно над тежката софра: “Надежда, без тебе пуст е светът...” Това е - едната надежда. И без нея ли ще ни оставят? Знаете над чия врата виси този надпис.
Не превръщайте Република България в АД България. Нито е акционерно, нито е дружество и ад не трябва да е. Родина ни е. И на шлосера, и на тракториста, и на лекаря, и на певеца. На всички ни е. И всички продължаваме да живеем в нея. И сме се хванали за едничката надежда, че “животът ще дойде по-хубав от песен”. Дайте тон!