ТОВА не е филм. Това е съдбата на 268 000 български деца. Според статистиката, иначе може и да са повече. Децата, чиито родители са заминали на гурбет и са ги оставили на ръцете на баба и дядо, на стринка и вуйчо, на комшийката или по-малкото на по-голямото.
Първа реакция - изроди, как може да захвърлиш така детето си! Втора реакция - абе какво да ги мисля, някой мисли ли за моите деца, дето едвам ги отглеждам тук? Трета реакция - ма що ни занимавате с тия работи, всяка коза за свой крак!
И трите реакции имат своя резон. Проблемът обаче е на цялото ни общество. Първо. Хората, които са заминали на работа в чужбина, не са повече изроди от тези, които са останали тук. Направили са го най-вече именно заради децата си. Тук няма работа. Най-гъстонаселените с емигрантски деца райони са Северозападът и Източните Родопи. Западналите райони на България. Без индустрия, без селскостопанска дейност, обречени на обезлюдяване. Там работа да си намериш, при това такава, чрез която да осигуриш необходимия екзистенц-минимум за нормален живот на семейството си - забрави.
Стигаме до втората реакция. Виждала съм ужаса от безпаричието. Смачканото самочувствие. Броенето на стотинките от семейния бюджет и неизбежните искри, прехвърчащи между родителите кой е виновен, че пустите пари все не достигат.
Третата реакция? Тъй де, който си има деца, да си ги мисли, аз моите съм си осигурил, трябва да имаш отговорност и да не създаваш потомство, щом не можеш да го подсигуриш. И раждаемостта пада ли, пада, и в България остават все по-малко и по-малко хора в трудоспособна възраст. А повече от четвърт милион здрави прави български деца са оставени на произвола на съдбата, на безхаберието, на държавните институции. Преди близо година Агенцията за закрила на детето имаше намерение да им помага с центрове, които те задължително да посещават. Не знам какво точно стана, но не намерих адреса на поне един такъв работещ център. Вероятно не съм търсила достатъчно прецизно. Пък и не съм съвсем наясно как такава форма, даваща заплата на специалисти по детската интеграция в обществото, ще компенсира родителската ежедневна грижа.
Бабата и дядото, лелинчото и шуренайката могат да им дават топло ядене, чисти чаршафи, да се опитват да следят учебния им процес, но авторитетът на родителя, майчината прегръдка и бащиният съвет са нещо, което не се компенсира с разговор по скайпа, нов таблет и оригинален екип от любим чуждестранен отбор. Много е лесно децата да кривнат от правия път под давлението на окръжаващата ги среда, която далеч не предлага възпитание в обществени ценности.
Всички тези хора, които са оставили децата си тук на грижите на роднини или приятели, са били насилствено принудени да го сторят. Те не са изроди, не са безотговорна пасмина, не са веселяци, търсещи на хляба мекото и на работата лекото. В чужбина те работят обикновено най-ниско платената и най-тежката работа. Идват си веднъж годишно, отрупват със скъпи подаръци отрочетата си, водят ги на море, прегръщат ги две седмици и после пак нарамват ръчния багаж на нискотарифните полети. До другото лято. Децата вече са приели орисията си, в много случаи като слободия.
Няма индустрия, няма селско стопанство, няма работа, няма държавна политика за създаването на работеща икономика. В това "няма" е зарито кучето за обезлюдяването на страната ни, на гурбетчийството, на децата, растящи не като деца, а като някакви преждевременно състарени създания, които не са нито риба, нито рак в нашето общество. Свои сред дистанционното родителство и чужди сред заобикалящия ги самотен живот. Нашите деца. ТЕ не са виновни. НИЕ? Ние сме. От държавниците през чиновниците до мен. За ВАС - не знам. Трябва да има четвърта реакция. Иначе България е обречена на бавно и мъчително погубване. Нали децата са бъдещето й.