Чакам асансьора на партера на висока сграда, голяма българска компания, часът е 17. Търся разтуха в екрана на телефона, където тече информация след информация за чудната вакханалия, която лувърската изложба спретна. Асансьор няма, часът е пет. Всички си тръгват. Стълпотворение на изходите. Българската бюрократична машина цъка акуратно.
По някаква странна причина, вероятно дори колективна заблуда, правя странна аналогия между двете случки - българи влизат в Лувъра и българи излизат от работните си места. Никой не оспорва Лувъра, всички оспорват френската 35-часова работна седмица, нали така? В представите на хората дори самата Европа е разделена на две - едната се наслаждава на живота и търси начини да работи по-малко (разбирай - дълги обяди, две чаши вино, следобедна дрямка и 35-часова работна седмица), докато другата (разбирай - северната) е стриктна, изпълнителна и вечно биеща се в гърдите, че изкарва надниците на останалите.
Официалните изследвания често показват как испанци и французи всъщност работят повече на годишна база от германци и норвежци, но тогава като контрапункт идва качеството на работата. Да не говорим, че истинската 35-часова работна седмица в частния сектор не съществува и който е посещавал испански, италиански и френски компании, знае това. За да са в час с международните изисквания и пазарите наистина работят от рано сутрин до късно вечер.
Разбира се, повечето продължават да се присмиват на френската обсесия с 35-часовата работна седмица. От икономисти до политици. Последният, който идва в съзнанието, е Дейвид Камерън - британският премиер често атакува Оланд, особено в предизборните си речи, като определя френското правило като “безсмислица”.
Повече от анализаторите често се губят в точно дефиниране на загубите и ползите от въведената през 2000 година 35-часова работна седмица и мненията им набързо преминават към политико-идеологически дебат.
Подобни дискусии се водят още от победата на френската левица през 1981 година, когато като приоритет за увеличаване на заетостта беше въведена концепцията RTT (от la reduction du temps de travail - намаляване на работното време). След много драми чак през 2000 година 35-часовата работна седмица най-сетне влиза в сила.
Естествено, “влизането в сила” е толкова объркано, че ни трябва един ден да го обясним, но по същество скандалите продължават и различните интерпретации на закона са безброй, особено след победата на десницата на следващите избори.
И както често се случва, когато нещо е прекалено силно критикувано, в един момент се оказва, че
е твърде вероятно положителните страни да са повече
В своята популярна книга In Praise of Slowness писателят Карл Оноре прави задълбочен анализ на правилото за 35-часовата работна седмица и очертава положителните страни след въвеждането му. Оноре напомня, че след индустриалната революция мнозина са предричали еволюция на модерното общество в две посоки - машините ще се развиват с бърза скорост и ще освободят хората от работните им задължения. С други думи - ще си пием питието, докато роботите ще вършат нашата работа. Още по времето на Бенджамин Франклин такива теории придобиват голям отзвук, а самият той твърди, че през XX век хората ще работят не повече от 4 часа седмично.
Джордж Бернард Шоу, припомня Карл Оноре, е на същото мнение - през 2000 година хората ще работят по два часа дневно. Както се вижда, 15 години след въпросната 2000 година, хората не само не работят по два часа на ден, а по два часа повече.
Обратно към Франция. Задълбочен преглед на ефекта от въвеждането на 35-часовата работна седмица показва различните позитивни страни върху френското общество. Оноре посочва, че след намаляване на работното време са се увеличили посещенията на курсове по изкуство, музика, танци, езици. “Туроператорите отбелязаха
бум на уикенд пътуванията до други европейски градове”,
пише Оноре, “а киносалони, спортни зали и ресторанти се напълниха отново с хора. Това даде така необходимото потупване по рамото на икономиката.”
Добавяме към това и малко разглежданите допълнителни ефекти - семействата прекарват повече време заедно, децата са с родителите си, приятелите се събират, идеите за интересен и различен бизнес се раждат по-често. Оноре изследва живота на определени хора и открива, че един започнал да играе тенис, друг да чете повече книги, трети се е записал на специализиран курс, който е повишил професионалната му квалификация. Или както казва канадският банкер Карен Домарацки: “Когато контролираш своето време, се чувстваш по-спокоен във всичко, което правиш.”
Каквото и да се случи с работната седмица във Франция, тя със сигурност е една от най-сериозните прогресивни реформи в Европа в годините след Втората световна война. Колкото и да съм бил против нея, толкова сега вярвам, че само сериозните реформи, дори и понякога погрешни, разтърсват едно общество, една икономика. И ако изнасяме култура към Франция, защо не внесем малко законодателни реформи?