Това ни отдалечава от европейската орбита
- Как си обяснявате постъпката на кмета на Нова Загора Николай Грозев, който доверявайки се на поверие, посипа с 50 кг захар пътищата в общината, за да спрат катастрофите и погубването на човешки животи на пътя?
- Това е краят на една много дълга история. Векове по нашите земи суеверието сякаш е било по-важно от класическата вяра, поддържана от книгите, църквата, институцията. Имаше един пътешественик по нашите земи през XVIII-XIX век, който беше казал: “Много земи съм видял, много пътища съм пребродил, но
никъде не видях
толкова врачки,
баячки и магьосници, както по българските земи. Това суеверие е станало нарицателно за религиозното чувство и въображение на населението ни, за начина, по който то адресира и се справя с несигурността, трудностите, големите предизикателства на болестта, смъртта, изобщо заплахите, които човек не е в състояние да управлява с ръцете си и с ума си.
Разбира се, след възстановяването на българската държава от 1878 г. насам, църквата и държавата през своето централизирано образование се опитват да вземат контрол над тази стихия на суеверието. То трябва да се справи с всекидневната практика на магията, изобщо на напразните деяния, които трябва да омилостивят съдбата, болестите, в които случаят и късметът не помагат и сякаш са неуправляеми.
- Не беше ли прекъсната тази вяра в ирационалното в годините на социализма?
- Не бих казал. Вярно, историята на едно по-централизирано религиозно цивилизоване получи своя край през 1944-1945 г., когато православната и католическата църква, както и другите вероизповедания у нас са преследвани. Тогава и системата на образование се изроди под егидата на принципите за класовост, народност, партийност и пр. Въпреки това в края на т.нар. зрял социализъм, мистиката и суеверието пропълзяха до най-високите върхове. Емблематични имена като Людмила Живкова, Ванга, Светлин Русев и разни други светли фигури на тогавашната постсталинска интелигенция сякаш бяха запленени от врачки и баячки и особено от фигурата на баба Ванга.
Наскоро в една църква мернах надпис на какви хора не трябва да се дава причастие. Към католици, мюсюлмани, вещери се добави и категорията рьориховци, т.е. хора, запленени от Рьорих, магията на изтока, изобразителното изкуство. Да си спомним, че за Людмила Живкова и нейното обкръжение Рьорих бе централна фигура на обожание и подражание.
- Как се разви култът към мистичното и суеверията след 1989 г.?
- След промяната, децата на политбюро сравнително скришно практикуваха мистически, магически и други практики. Но това скришно излезе на първите страници на вестниците и по телевизиите. Имаше взрив от врачки, баячки, окултници, всякакви оракули, астролози.
Те се изсипаха от периферията като лавина върху най-централните места на нашата публичност. Там се нарежда и смешноватата постъпка на новозагорския кмет (дали го прави поради искрено убеждение, или умерено политически заради местните избори, които идват, няма значение). Важното е, че неговите избиратели по-скоро са
склонни да оценят загрижеността му, че законът за движението по пътищата и правилникът за неговото прилагане не може да се справи с безумието, което се случва по асфалта им. При липсата на всякаква култура, въздържание и самодисциплина у шофьорите с цялата вакханалия на разбити човешки тела и съдби, този човек просто се е присегнал към раницата на собствения си културен опит и е извадил онова, което никога не е преставало да бъде подръка.
- Не е ли постъпката му знак за осъзната институционална и законова безпомощност?
- Не само законът за движение по пътищата не спира войната по тях. Давам си сметка, че и образователната система има дял в тази борба. Образованието трябва да вгражда у децата поведенчески модели и норми на самоограничаване. Това обаче не се случва. Провалят се и родителите на децата в това отношение. И понеже тази стройна в социализма пирамида по време на прехода не е преоформена в нови организации, действащи институции, ефективни модели на поведение, на практика хората се връщат към онова, което изглежда най-стабилно и което най-слабо се променя в българската история - суеверието.
- Какви са неговите проявления в най-съвременната ни история?
- Кметове от Източните Родопи например по време на суша организират мевлити (молитви- бел. ред.) за дъжд. Не мога да им се разсърдя, защото хората, които гласуват за тях, всъщност само в това виждат надежда. Разбира се, това, че наблизо има изградени язовири и навремето е имало напоителни системи, които сега вече са изкрадени - т.е. съществува технологично решение на техния проблем със сушата, като че ли им се вижда по-труден начин за справяне, отколкото мистичния ход и религиозната и суеверна практика.
Същото се случва, когато се срива системата на здравеопазването. Още по време на социализма хората, които имаха безнадеждно болен в семейството или такива с много лоша прогноза, тайно търсеха помощ от врачки, знахари, лечители. Срещал съм много хора в живота си, които твърдят, че са им помагали. Но най-важното е въображението на болния - ако той вярва, че докторът ще му помогне по един мистичен начин, така, както и баячката, ефектът ще е същият.
Днес здравните услуги са скъпи и недостъпни за мнозина, а пък фигурите на суеверието са винаги подръка. С изключение на някои наскоро разконспирирани по-алчни каки, агентите на мистичното и окултното действат на далеч по-достъпни цени.
- От друга страна, си мисля какво пък толкова лошо има - посипал с 50 кг захар пътищата - нали този кмет се бори да няма погубен живот?
- Не съм склонен да осъждам хората, които постъпват по този начин, защото допускам, че намеренията и помислите им са добри и чисти. Но ако местната власт се крепи на магия, на доверие, изградено на хилядолетен мистичен опит - колкото работещ, толкова и неработещ, освен че и дава някаква стабилност, това я държи в орбитата на миналото. И ако гледаме на този кмет като на симптом, можем да кажем, че ако нещата продължават така, вече сме изживели бъдещето в собственото си минало.
А онова, което можем да ползваме - технологичния прогрес и системите на възпитанието, обучението и институциите да решават проблемите ни, са желаното бъдеще.
Живеем в голямо безредие, родено от неефективността на институциите. И не само по отношение на контрола по пътищата, в образованието и здравеопазването, а и в много други сфери. И в този смисъл опитът, основаващ се на традициите, все пак е някакъв ред, самоорганизация, предпочитани пред пълното безредие. Това обаче ще ни държи на много голяма дистанция от центровете на иновации и на развитие.
- Толкова лоша ли е прогнозата?
- Ако ще живеем в бъдеще, което е нашето минало, това ще ни отдалечава с векове от държавите, на които искаме да приличаме. Скорошно социологическо проучване беше показало, че половината от анкетираните искат да приличаме на Германия. Но Германия не решава своите проблеми с инструментите на суеверието. Не че ги няма. Но те са отредени за частното пространство на човека, а не за дейността на канцлера, министъра и кмета.
* Авторът е социален антрополог и фолклорист, преподавател в НБУ