Да се вгледаме в околните, защото
оцеляването тук и сега не е само поединично
“ЗЕМЯТА в деветия месец е бременна,/ земята ни чуден отрок ще роди”, писа поетът с ватенка Пеньо Пенев в средата на миналия век.
Защо си припомних тези стихове? Не от криворазбрана носталгия, а от ужас пред действителността. Не чудни, а чудовищни отроци плъзнаха по земята. По цялата. В най-прекия смисъл и без грам поезия. Тъкмо отшумя случаят с пилота Андреас Лубиц, който по неведоми психиатрични причини, но напълно съзнателно в безумието си разби самолет на немска авиокомпания със 150 души на борда във Френските Алпи, и босненец с австрийско гражданство взе, че вряза джипа си в мирна група граждани на Грац.
Ей така, с мръсна газ връхлетя и рани 34 души, а на трима отне живота. Между тях - и петгодишно българче. България не се потресе кой знае колко, Грац е далеч.
Още по-далеч е Чарлстън, където пак преди дни 21-годишният Дилан Руф застреля 9-има чернокожи в църквата им по време на служба. С 45-милиметров пистолет, подарен от баща му за рождения ден. Ей тъй, щото си мислел, че тъмнокожите превземат света и той се чувствал длъжен да защити бялата раса.
Какво става с този наш свят? С този луд, луд свят, не по американската лента, на която се заливахме от смях преди години. Сега никак не ни е смешно. Направо си е за плач.
Не съм психолог, не съм психиатър, не съм психоаналитик, но като обикновен човек спокойно мога да поставя диагнозата, че светът бавно и постепенно изтрещява.
Че
човекът губи
човешкия си
образ
Че по силата на най-малкото съпротивление унищожава себеподобните си. Убиецът от Грац не стига, че премазал с мощния си джип нищо неподозиращите хора, ами и излязъл с гол в ръката нож, та го развъртял по когото свари.
Ама човекът имал проблеми. Бил се разделил с жена си. Превъртял от мъка, от ревност, от комплекс за малоценност. Колкото и зловещо да звучи - да иде да се тресне я в скала, я в пропаст да политне и да си реши проблемите, щом не може да се бори с тях и да ги преодолее. Защото не е толкова луд, а е достатъчно луд да гази хора, които с нищо не са му виновни. Непредвидимо заболяване е психичното, никой не знае накъде ще избие. Само че преди да се поставят диагнозите, обикновено се търсят причините, довели до тях.
А за причините може само да гадаем. Напуснал е Босна и е отишъл да си търси късмета в Австрия. Икономическа причина вероятно.
В Грац вероятно пък се е устроил добре, щом е засилил джип, а не боклукчийска кофа срещу хората, в която преди това е ровил и не е открил нищо за ядене. Никога не съм разбирала самоубийците от любов, нищо, че съм плакала като ученичка на лентата на Франко Дзефирели “Ромео и Жулиета”. Още по-малко съм разбирала убийците от любов, нищо, че почти наизуст знам “Отело”.
Ама
да отмъщаваш на
света за
собствените си
неудачи,
да ти е виновен всеки случайно мернал се пред погледа човек за любовните ти провали, наистина е клиника. Само че тази клиника не би трябвало да се смята за смекчаващо вината обстоятелство. Като си луд, пий си хапчетата. Да бе, ще кажете, как така съдиш лудите, те са божии чада, неведоми, невинни болни мозъци. Добре бе, така е.
Основният проблем е, че никой вече не знае кога ще превърти. Вероятно у всеки от нас е кодирана някаква форма на психическо отклонение и не знаем какво ще я отключи. Само че, извинявайте, ама ако всички, на които любимият обект е изневерил, началникът не го е дооценил, възпитан е в расова омраза, има проблеми с безпаричието, комплексите и депресиите си, тръгне да гази, стреля и млати, то жив човек няма да остане.
Не въздъхвайте облекчително, че у нас се газят само по невнимание, превишена скорост и високи промили алкохол.
Никак не е за облекчение. Забравеният случай от Студентски град през 1974 г., когато Бранимир Дончев уби 8 души със служебния пистолет на баща си, виси със страшна сила като обица на ухото ни.
Ама колцина още си спомнят за него? А и тези, които помнят, замислят ли се?
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде друг път!
Животът не е филм и след всяка трагедия лампите не светват, за да напуснем спокойни за себе си киносалона.
Една червена лампичка обаче винаги трябва да свети в съзнанието ни. Да си отваряме очите и ушите. Да не гледаме сеир, а да се вглеждаме в околните. Не за клюки, назидания и присмех, а за необходимост от помощ или предупреждение за опасност.
Първо, към самия човек и второ, към тези около него. Само че целият свят се е загледал в пъпа си, в собствената паница, в оцеляването поединично. Няма поединичност в тази работа.
Толкова сме нагъчкани вече върху клетата ни планета, че от нищо не сме защитени. Прегазените в Грац са на едно завъртане на волана от Полски Тръмбеш. Или от която и да е точка на света. Този луд, луд свят, който разчита на едната искрица здрав разум.
Ако не я раздухаме, ако я оставим да угасне, свити в яките и проблемите си, мъка ми е, човечество! Не съм малтусианка, затова ми е мъка. Не съм раждала деца, за да живеят в изтрещял свят. Някакви предложения за усмирителна риза? Иначе - двойка, човечество, слаб две! И не забравяйте, че няма поправителен изпит. Поне не за в този ни вид.