Васил Гарнизов, социален антрополог и фолклорист: Къс му е “аз”-ът на Джизъса, затова драска по Колизея

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4889843 www.24chasa.bg

Колегите му Стоичков, Лечков, Бербатов положиха усилия да свържат успеха си с добри обноски под натиска на чуждоземна среда

- Да изчегърташ своето и името на любимата си върху Колизея - какво е посланието на футболна звезда като Благо Джизъса, когото спипаха да прави това в Италия, г-н Гарнизов?

- Тежък въпрос. Първо, защото е Благо Джизъса. Второ, защото е Колизеят. И трето, защото го хванаха... Скандалът всъщност е най-повърхностният слой на случката. Забранено е да се посяга на културно-историческото наследство, той в някакъв свой порив написва името си и това на любимата си, влиза в разрез с норми. И получава санкция от държавата, а и от общественото мнение - в Италия и България.

- Ако не беше Джизъса, а някой друг?

- Ако беше Гошо от Горно Нанадолнище, щеше да е едно наше момче, което направи една наша простотия. Но като цяло случката с Джизъса подхранва и без това зле настроеното към нас европейско обществено мнение. Към България има предразсъдъци и това беше доказано от българска лингвистка, която наскоро направи изследване на информациите за България по Би Би Си и доказа, че в сравнение с Румъния и Полша за България се пише с по-високо ниво на предразсъдъци. Същата линия държи западноевропейския печат, вкл. и италианския.

- Типично български ли е този модел на поведение - драскаме, рушим, съсипваме светини?

- Когато говорим за български модел на човек, опираме до една идея, взета от Балабанов. Неговата теза е, че българинът има много къс “аз”. Тоест неговото его, неговата идентичност и личност е с много малък размер - това е размерът на семейството, до входната врата, в краен случай размерът на приятелския кръг или размерът на клиентелистката мрежа.

Къс “аз” означава същество, неспособно да се идентифицира с по-големи общности. Например общността, която цени гръцкото или италианското културно наследство, римската епоха, гръцката епоха, елинизма.

Личност с дълъг “аз”

всъщност се създава

дълго, трудно,

измерва себе си не само с кратките форми на семейството и приятелския кръг, но и през по-големи несъществуващи колективи. Такива могат да бъдат Европа, цивилизацията - ние, цивилизованите, ние, европейците, ние, наследниците на Рим, наследниците на Елада... Но това липсва у много по-високо образовани от Джизъса.

- Непроменим ли е късият “аз”?

- Теорията за късия “аз” т.е. на късата връзка на българина със света, съвсем не е веднъж завинаги дадена. Спомнете си Христо Стоичков - когато попадна в Барселона, той разбра, че цивилизацията има значение - първо, да им научи езика, второ, да им научи обноските, трето, да се научи да се облича, и четвърто - на кого какво да казва. Вярно, в моменти на спонтанност

от него избиваха

простотия и груби

реплики

Но не можем да му отречем много ясния стремеж да разшири този свой къс “аз”. Затова и в Испания си го разпознаваха като един от техните. При това не само заради победите и головете, а защото сам е направил усилие да бъде един от Барселона, един от Каталуня, от Испания, да бъде един европеец. Същото можем да кажем и за други колеги на Благо Джизъса, които попаднаха в Германия, във Великобритания и там под натиска на средата започнаха да имитират по-дълъг “аз”. Това е начинът за свързване с по-големи общности - имитираш други групи, на които искаш да приличаш, защото са престижни. Такова лустро направиха например Лечков и Бербатов. Разбраха, че успехът изисква да даваш пример, да правиш добри жестове, благотворителност, да подпомагаш надарени деца, да си им пример за трудолюбие.

Български проблем обаче е, че голяма част от българския елит - спортен, партиен, културен, пренесе в публичното пространство късите си измерения.

- Хората са обичали да драскат по стените още в праисторически времена. Не е ли Джизъса продължител на тази човешка традиция?

- Древният, архаичният човек, не е търпял празно пространство. Има ли скала, стена - нещо пише. Има ли пръчка овчарят, трябва да изчегърта на нея някаква фигурка, има ли пастирчето свирка, трябва да направи върху нея орнамент. Има култури, които не търпят празно място и по човешката кожа - културата директно се изписва върху живата плът. Ще видим всичко това по музеите по света.

- Израз на какво са тези драсканици?

- Желанието на човека да запълни празно пространство със символи вероятно означава, че човешкото същество преобразува в трайни символи ужаса и безпокойството си от това, че е временно на този свят. Според теории даже се смята, че това е начало не само на изкуството, но и на човешкия феномен.

Въпреки това, ако попаднете в централноафриканската джунгла, няма да видите различните племена да изписват имената си по кората на дърветата. Нито, когато отиват в града, да си пишат имената по стените на парламента или фасадите на сгради със спрей. Изглежда, хората, които живеят по-интензивно във и със природата, изразяват безпокойството си в по-тясно общуване и го олицетворяват със символи в самата природа.

Градската цивилизация обаче, която изяжда и преобразува всеки сантиметър дива органична природа в плочник, тротоар, сграда, кафене, църква, болница, става другата отвъдност, другото “аз” на човека. Затова по стените и фасадите на църкви, сгради, къщи от най-древно време човек е опитвал

да остави спомен

за себе си

като форма за преодоляване на меланхолия от това, че хората сме мимолетни.

Ако четем надгробните епитафии, които тръгват още от елинизма, виждаме как откъсналият се от природата и притеснен от града и обществото човек напира да остави спомен за себе си. Когато хората отиват някъде на поклонение, на заветно или свято място, там, където е центърът на културата, на цивилизацията, на властта т.е. мястото на максималната публичност и памет, там повикът

да кажеш “Аз бях тук!” е най-голям.

На Божи гроб например има надписи на поклонници, които различни учени датират още от ХI-XII в., има и такива, които са добавени вчера. Последният път, когато бях там, видях човек, който си изчегъртваше камъче - хем да вземе доказателство, че е бил в центъра на света, хем да остави следа в него. Този повик е много силен и само много голяма и силна имитация, може да му сложи спирачка.

- Добре де, не е ли по-модерна следа да се снимаш?

- Да, когато правите селфи, казвате същото “Аз бях там!” - в центъра на Римската империя, на Божи гроб... Там където е престижно. Затова и снимайки, вземате знак за своето присъствие. Но на снимка си е “сякаш”. Друго си е да го видиш изчегъртано върху статуя, Колизеума или много по-свети места от него.

- Какъв е прочитът ви за написаната върху стена молитва в православната традиция?

- Както на стена, така и на хартия православната църква като институция изпраща послание към обикновените миряни - ако ти си важен, твоето име като ктитор или спомоществовател ще стои върху стената на църквата. Там всеки мирянин, без кой знае каква позиция и доход в обществото, на всяка служба, на всяка литургия получава много силни доказателства, че за важния човек има надпис на стената. Това произтича не толкова от християнската идеология и литургика, колкото от самото свещенодействане. Друг е въпросът, че когато се изрисува господният дом, черквите, иконостасите, се следват много стари канони и образци с много висок знак за святост. Затова изографисаните надписи сякаш получават допълнителна сила и святост. Това обаче важи за писаното слово изобщо.

Практиката

на листчета да се

преписват молитви

и тези молитви да се използват в магически и лечебни практики, е много стара. До степен, че при социализма от време на време се разпространяваха по пощенските кутии, а след това бяха заместени по различни телевизии от всякакви гадатели, екстрасенси, знахари, баячи и прочие. Та писаният камък и хартия са с повишена стойност за късия “аз”. Но понеже писаното върху камък ще трае повече от това на хартия, сякаш има по-голяма стойност и привлекателност.

- Днешните графити по стените израз на какво са?

- Разглеждат ги преимуществено като акт на вандализъм върху частна собственост. Тук можем да забележим рецидив на неуважаване на собствеността още от времето на социализма.

Но като цяло писането по стените е форма на публичност - отиваш и изкрещяваш своята истерия, крайност, късост, незначителност. Хората с много къс “аз” се отнасят към такова пространство или като към ничие, или като към чуждо, или като към присвоено от някого и откраднато. Присвоено било от силните на деня, било от предишно поколение, било от градската власт... Без значение. Сякаш градът е откраднат от тях и те влизат в него, особено в техните квартали и общности, и го експроприират.

Драскат и

“присвояват”

по този начин пространството, но без да го унищожават. Това обаче го има във всички големи градове по света. Там повечето хора пребивават в условията на анонимност и не разпознават себе си като значими и запомнящи се в модерния свят. И тъкмо със стратегията да пишат по стени и фасади преборват тази анонимност. С пръскалото изразяват своята къса идентичност.

- Да, но си остават анонимни.

- Но тяхната среда, кръг, приятели и близки знаят по какво се различава подписът им от този на другите. Когато такъв “пост” стане феномен, обозначава присъствието на група с много силна идентичност, която по този начин заявява: “Това е нашата територия”. Казва го обаче не на централната власт и общината, а на съседната махала.

- Кога ще престанем да пишем по стените?

- Докато големите градове произвеждат анонимност, ще има и хора, които ще я борят по този архаичен начин. И всичко това, защото нито вкъщи, нито в училище се намират хора, които да ги възпитават и да им показват, че анонимността може да се бори с други стратегии, че енергията, която влагаш да пръскаш фасадите със спрейове, да чегърташ името си върху някоя свещена старина може да бъде пренасочена другаде. Случаят с Джизъса е само една илюстрация на българския възпитателен идеал.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Какво трябва да се промени в изборните закони

    Какво трябва да се промени в изборните закони

    Пак ще променят Изборния кодекс. Това е правилно действие, защото изборните закони у нас определено имат кусури - твърде са сложни, твърде излишни забрани има и няма някои важни възможности. Струва ни се например, че е важно да започне някаква форма на дистанционно и предварително гласуване по аналогов път
  • Каубойско яке и как всичко е наред

    Каубойско яке и как всичко е наред

    Кога за последно у нас някой музикант е изказал проблемите на големи маси хора, така че да крещят в синхрон От доста време насам имам навика да си пускам цели концерти на най-различни групи - стари и нови. Бих излъгал, че го правя с дълбоката цел да направя сравнение между поколенията, да се потопя в атмосферата на някой жанр или да оценя