Къде е равният старт в живота, като има толкова много социално слаби първокласници?
“Училище наше любимо, ти палиш в сърцата мечти...” Тази песен все още озвучава училищните дворове, все още пълни със сълзи на радост и умиление очите на родителите и близките, събрали се да изпратят малкия наследник в първи клас. Всеки помни първия си учебен ден. Моят букет от бели гладиоли се извисяваше над главата ми, увенчана с огромна бяла кордела, новите лачени обущета малко ме стискаха, но вълнението, което изпитвах, се е запечатало в емоционалната ми памет.
Иначе най-ясният ми реален спомен е, че на Сийчето не бяха успели да ѝ купят нови обувки за първия учебен ден и тя единствена тепаше със сандалките си от лятото. Виждат се на снимката, която ни направиха тогава - момичетата с черни престилки и бели якички, момчетата с рубашки, пременени и засмени, наредени около др. Теодосиева. Очите на Сийчето, въпреки че се е усмихнала, и досега ми се виждат малко тъжни зад очилата. На другия ден и тя имаше нови обувки, ама това беше вторият учебен ден. Първият, единственият, беше отминал. Защо се спирам точно на този акцент от детските ми спомени? Защото гласът на школския звънец вече прочиства попресипналото си от лятното мълчание гърло и се готви да зазвъни празнично след броени дни. И защото на първия учебен ден не всички деца ще бъдат безметежно радостни.
Не всички ще
имат нови обувки
Или ранички, или маркови дрешки, или лъскави тетрадки и пъстри несесерчета. Това, ще кажете, няма значение, важното е да се учат, за да сполучат. Безспорно! Но все пак да помислим малко. Тази година държавата отпуска еднократни помощи за първокласник, при положение че средният доход на член от семейството не надвишава 350 лв. месечно. В сравнение с миналата година сумата е увеличена със 100 лв. Т.е. с 250 лв. ще разполагат родителите, за да изпратят децата си на училище. В рамките на тази сума трябва да им осигурят не само празничната премяна. Трябва да се постараят да набавят всичките спортни екипи, помагала, тетрадки, моливчета, гумички, блокчета и боички. Изпращали сте първокласници, знаете как е. Да, веднага ще сметнете наум, това е просто помощ, родителите са длъжни сами да подсигурят децата си. Но много семейства едва смогват да сложат на масата ежедневния хляб и чорбицата, защото са с ниски доходи, безработни са, бедни са. Бед-ни. Това нали не означава, че децата им не трябва да имат достъп до науката, която е слънце?
Преди години, когато изпращах най-малкото си дете в лоното на науката, с неимоверни усилия успях да го спретна, та да не се срамува сред бъдещите си съученици. 1997 г. не беше от лесните за България. Не ви се правя на мъченица, просто
три пъти съм
изпращала
първокласници
На едно седемгодишно дете каквото и да му говориш, че е важен акълът, а не опаковката, трудно ще те разбере. То възприема света, съпоставяйки се с околните. Очичките му изтичат по всевъзможните химикалки, острилки, джунджурийки, които не са обикновени като тези в чантата му. Ами нормално е. И няма равен старт в живота.
Детето го осъзнава по трудния начин. И може от първия учебен ден до последния си земен да носи травмата, обидата, ниското самочувствие, комплекса на неудачника. Не зная дали тези глобални обобщения занимават всички. Едва ли. Просто си мисля за онези 30 000 семейства, които са подали молби за еднократна помощ. Колко от тях ще могат да парират евентуалността за превръщане на детето им в потенциален неудачник. Зависи от възпитанието, ще кажете. Безспорно! Само че този родител, който се блъска по цял ден за 300 лв. или обикаля в търсене на работа, който брои левчета и стотинки за сметките и препитанието, с колко време разполага, за да вменява на детето си моралните ценности? Шепотът на стомаха винаги надвиква гласа на разума.
Може да се чуят и препоръки от рода на “Като няма пари, няма да си изучи детето”. Хайде холан, нали, и без това много станаха “учените” в тая държава. Това го отминавам. Всеки трябва да се изучи. Не за да вземе тапия, а за да е по-умен, по-знаещ, по-можещ и съответно по-полезен. На себе си и на обществото. Ако не те прегърне училището, ще те приеме с разтворени обятия улицата. Пуснете си телевизора, разгърнете пресата, минете по сайтовете - няма нужда да търсите примери за ефекта на уличното възпитание, те бодат очите и ушите ни ежедневно. Това ли ще е бъдещето на държавата ни, защото колкото и дидактично и помпозно да ви се види едно такова определение, бъдеще не е мръсна дума. То е в ръцете на децата ни. Каква химикалка и каква тетрадка ще сложим в тези ръце, зависи от нас.
И не говоря за скъпи джунджурийки, а за справедливост.
Всеки има право на бъдеще. При това, подчертавам, на достойно и справедливо бъдеще. 25-30 хил. първокласници трябва да намерят равнопоставено място зад училищния чин. Всеки първокласник трябва да го има това място. За да пеят децата ни с чисти очи “... в щастливите детски години сроди ни с науката ти!” Другото е - випуск след випуск неудачници, свити в ниското си самочувствие и без амбиции, по-високо от старите обувки, с които са пристъпили училищния праг. В България не мислите ли, че колкото повече пада прагът на бедността, толкова повече се вдига прагът на достъпното за всички образование? И крясъкът, идещ от тази пропаст, няма как да бъде заглушен от празничния звън на школския звънец.