Глас от скривалището

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5159594 www.24chasa.bg

Новата книга на Слави Трифонов “За мен е чест” е точно това, което изобразява корицата й: отпред екшън герой на средна възраст, мрачен, строг, целеустремен, на фона му балерини по бикини разпръскват мрака, а на гърба, докъдето ти поглед стига - публика.

Може да бъде и плакат на бъдеща серия от сагата “Междузвездни войни” с Вейдър без шлем, но не е суперпродукция, а 50-часов монолог на един успял, но самотен мъж на средна възраст. Записан, подреден и професионално редактиран от изкусния писател Иво Сиромахов.

231 страници, но не автобиография, не мемоари, нито хроника. Това си е чисто отприщване на човек, мълчал твърде дълго като краля в “Желязната маска”, но по своя воля, живеещ в изолация и работохолизъм, копнеещ да си каже гледната точка, да отвърне на провокациите, да изкрещи всичко, което го е възмутило, разярило, впечатлило, вдъхновило или окрилило през последните 20 години.

Глас от скривалището

Натрупал огромно количество неразказани истории, защото няма профил във фейсбук, общува предимно с екипа си, залага на сигурно, трудно допуска нови хора, не попада в непознати компании, дълбоко убеден е, че истината е само една и охранява душата си като рицар своята дама. За него е чест да гръмне най-сетне тапата, да си намести фън шуя и да проговори с човешки глас.

Няма ги обаче силните страсти на младостта, омразата завинаги, заканите, на никого не хвърля ръкавица в лицето, даже на Любен Дилов-син не търси сметка, нито пък бълва язвителност.

Напротив, зрелостта на Трифонов е спокойна, увлекателна и на места много забавна с историите за уникалните хора, които е интервюирал, политическите интриги, преживяванията в Кербала, на борда на изтребител, в “Сървайвър”, на концертите, в кампаниите, с феновете, за приятелите, които е загубил, страховете, които не го напускат, унизителните моменти и триумфите, предателствата, удовлетворението. И популизмът, разбира се, но не като средство за печелене на рейтинг, а като светоусещане.

“Публиката е над всичко”, казва той и очевидно е искрен по начина, по който започваш да си вярваш, след като повториш клишето двеста трийсет и един пъти.

Обаче тъкмо в тоя неистов стремеж да рамкира живота си и да го навре в калъпа на стриктната си ценностна система Трифонов неусетно разбулва своето истинско аз. Както уж е над нещата, така още на 20-ата страница захапва Теодор Михайлов от “Протестна мрежа”: “Той ми беше шофьор. Шофьор! А сега се изказва, включително за концерта, който аз съм направил, като някакъв, който ги разбира нещата.” Слави! Дето само той, Цеца, Бойко Борисов и “Металика” пълнят стадиони в България, се е засегнал от бившия си драйвър!

Крехкото самочувствие на Дългия е тънката червена нишка в книгата.

Вместо да върви в крак с времето, да си направи профил, да се се побудалка с тоя-оня и да стисне протестъра за гушата, той го увековечава. Ами ако утре всички измрем и след 2000 години новите обитатели на Земята не открият друга информация за нас освен “За мен е чест”? Какво ще си помислят? Че Теодор Михайлов е бил Салиери.

Независимо от завидната си амбиция и обиграното високомерие, изваден от образа на праволинеен професионалист, Слави е пленителен разказвач. Особено когато се самоиронизира, тогава виждаш ясно другото му лице - смешен, бъбрив, симпатичен, приятел.

Струва си да се прелистят историите за срещата му с убиец, осъден на смърт, за човека от публиката, викал “Татееее”, как е лежал безпомощен със счупен крак на пода на банята и молил случаен човек да му донесе гащи, за борбата да не повърне във “фантома” и защо се е напъвал да се сети как е на английски “муха лайнарка”, за майка му, която плаче по телефона, за нещастната и неимоверно смела Яница, която не напуска мислите му.

И на всяка страница почти: “Да му е..а майката!”

Но въпреки безспорния обществен успех, обожанието на публиката, уважението, вратите, които е отворил, и ръцете, които е стиснал, Дългия още

не е намерил начин да говори за любовта

В книгата (може би в реалността е по-различно) липсват силните емоции, трепетът, ухажването, топлината на домашния уют, глупостите и обичайните щуротии в съвместния живот: “Не гледам с добро око на хора, които си разкриват душата просто ей така. Защото това е интимно.”

Звучи ужасно уморително, направо издевателство над личността непрестанно да бъдеш в образа на Кръстника, вечно да си нащрек как изглеждаш отстрани, от девет дерета вода да носиш, само и само да не прихнеш като луд на Краси-Радковите смешки. Защо не изплюва бастуна, по дяволите?

Почти на финала, когато читателят окончателно е загубил надежда, че Терминатора ще признае възторга си от нечии красиви очи, той отправя изненадващо съкровено послание.

Ако разкрия душата си, “тогава къде е моето скривалище?”

И след този ред осъзнаваш, че всичко това си е негова работа.

Б.Р. Коментарът е от "168 часа"

  • Как депутатите да компенсират отвращението от кавгата им за заплати?

    Как депутатите да компенсират отвращението от кавгата им за заплати?

    Съвет вместо редакционен коментар: Дарете на медиците от 28-те болници в областните градове, където са ви избрали Ако българите не бяха затворени по къщите си и ако грозните семейни скандали в парламента на тема заплати се показваха директно онлайн или по телевизиите, вероятно понеделник, 6 април 2020 г
  • ГЕОРГИ МАРКОВ

    Георги Марков: Ще даря заплатата си лично, не чрез национализация

    "Ще даря заплатата си за месец април, на която болница реша, след като я получа лично", коментира в личния си фейсбук профил депутатът и бивш конституционен съдия Георги Марков. "Дарението е доброволен и личен акт. Никой не може да дарява от мое име, още по-малко чрез национализация на възнаграждението