Доц. Харалан Александров: Бунтът “искаме си робството” не е ограниченост, а свободолюбие

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5334859 www.24chasa.bg

Модернизирането на образованието трябва да стане в диалог с хората, които все повече се обръщат към корените си

- Четвърт век искаме промени в образованието, а щом някой ги започне, се надига вой. Защо, г-н Александров?

- Аз си го обяснявам с травматичното ни отношение към промяната. Все повече си даваме сметка, че сме неподготвени за сложния свят, в който живеем, и се налага да се променим, за да оцелеем като общност. Но усилието за цивилизационна промяна изисква преосмисляне на историята, културата и идентичността и преминава през обновяване на образованието, а това се преживява като

болезнено

посегателство

върху нещо

сакрално

Когато попитах един от лидерите на протестите срещу промените в обучението по история защо е толкова важно турското робство, той се замисли и отговори: “Ако го няма робството, всичко губи смисъл.” Всъщност той казва, че конструктът “турско робство” е обяснителен механизъм, през който българите осмислят не само историята, но и съвременния социален свят и своето място в него.

- Подобна е тезата на ваш колега - Румен Петров, който написа в друга медия, че си искаме робството, за да оправдаем неравенствата в днешното общество. Съгласен ли сте?

- Да, с Румен от години водим този разговор за социалната травма и нейните употреби. Преживяното насилие в миналото, особено когато е митологизирано, се превръща в мощен механизъм за обяснение на несгодите и оправдание на несправедливостта. Когато културата и образованието не са ни снабдили с по-надеждни ориентири за разбиране на настоящето и неговите конфликти, посягаме тъкмо към травматичното минало и така го увековечаваме.

Впрочем кризата на идентичността е присъща на епохата на късната модерност.

Всеобщо е

разочарованието

от несъстоялата

се либерална

утопия

и зле състоялия се корпоративен капитализъм, който наместо просперитет донесе невиждано неравенство и корупция. Въпросът е дали ще търсим нови и по-добри решения, или ще регресираме към архаични модели на оцеляване чрез затваряне и обособяване на племенен принцип.

- Какво всъщност е за нас, българите, турското робство - мит, срам, упование, оправдание?

- По малко от всичко това, но и могъща метафора с видимо неизчерпаем потенциал за генериране на колективна идентичност и общностна мобилизация. Разказът за турското робство и борбата срещу него е централен елемент от изграждането на българската нация през Възраждането и е вграден в идеологическия фундамент на национална държава. Канонизиран е от официалната историография и образованието и постепенно се превръща в устойчиво ядро на

героично-

жертвената

национална

идентичност

Затова неговото оспорване се преживява като посегателство върху нещо интимно и съкровено и буди гняв и възмущение.

Добре е да се знае, че идентичността е безразлична към историческите факти и тяхната истинност, тя се формира и поддържа през емоционално свързване с групата на принадлежност, в случая нацията. В колкото по-дълбока криза е тази група, толкова по-уязвима и тревожна е нейната идентичност, и съответно толкова по-яростно ще бъде бранена срещу всеки опит за преосмисляне. Едва ли има по-неподходящ момент за ревизия на историята от настоящия - границите на общността са накърнени, институциите са в криза, а лидерството е под постоянен обстрел. В такива моменти рефлексът на групата е да укрепи идентичността си и да се сплоти около наличното лидерство. Затова хората от подбалканската долина си

сложиха

салтамарките,

поясите и

навущата

и се изсипаха пред Министерския съвет с тъпани и гайди. И настойчово изискаха от най-овластения човек в държавата - премиера Борисов - да гарантира персонално, че няма да допусне посегателства върху тяхната идентичност. Както обикновено, той разчете безпогрешно смисъла на случващото се и се нагърби с тази родолюбива мисия, след което всички си тръгнаха успокоени и доволни.

- Българите сякаш не си даваме сметка, че идентичността е нещо, което търпи промяна?

- Започват да си дават сметка и тъкмо затова възниква напрежение. Общността е разделена - част от хората са още в епохата на ранната модерност с нейните твърди и непоколебими идентичности, а друга все по-голяма част вече обитава постмодерния свят. Той се характеризира с несигурна и подвижна идентичност, със свободата

да се

самоопределяш,

да подлагаш

на съмнение

заварените

истини,

да конструираш и реконструираш версиите за себе си и своята група съобразно предизвикателствата на живота. Тази свобода да избираш какъв да бъдеш и към коя група да принадлежиш, да се себепораждаш отново и отново спрямо изискванията на променящия се контекст изглежда скандална от позициите на традиционния есенциалистки възглед за идетичността, в чиито плен са много умове. Според този възглед националната идентичност е природен факт като водата и въздуха, нещо дадено свише и веднъж завинаги. Тази заблуда се насърчава от тоталитарните режими, защото оправдава властта на групата над индивида - всеки опит за еманципиране от колективно наложената версия се осъжда като предателство и се наказва чрез остракиране или нещо по-лошо.

- Май всичките ни учебници са просмукани от такива героично-жертвени образи. Помня, че преди време броихте колко пъти се споменава в учебниците по история отрязаната глава на Никифор, от чийто череп нашите предшественици са пили вино...

- В случая жертвата е византийският архивраг, над който триумфира нашето племе. Иронията е, че този кръвожаден епизод, с който така се гордеем, ни представя в доста нелицеприятна светлина пред света. Ако не се лъжа, Едуард Гибън, един от най-влиятелните историци на XVIII век, го използва като пример за разрушително варварство - някакви

диви, свирепи,

навярно космати

и зле миришещи

хора се гаврят

с тленните останки на императора на най-развитата европейска държава, наследник на антична Гърция и Рим. Това опиянение от нашата примитивна верилност, така добре представено в “Мисия Лондон”, е важен компонент от идентичността ни, но за щастие тя не се свежда до кукерски игри и езически оргии.

Освен враг на Византия, България е една от първите успешно християнизирани общности, която се превръща в проводник на православната цивилизация на Изток.

Ние с основание се гордеем с това, а на следваща страница на учебника се хвалим, че сме отрязали

главата на

ромейския

император

и сме си устроили варварски пир с нея...

Добре е да си даваме сметка за тази вътрешна противоречивост на националната митология, когато се отдаваме на възторжени фантазии за величието на българското племе. Истината е, че като всяка култура и нашата носи варварството в себе си. И обратното - косматият варварин носи възможността за цивилизация.

- Как да модернизираме образованието си?

- Това е дълъг разговор. Във всеки сучай не и чрез механичната замяна на една дефиниция с друга от позицията на власт. Не просто защото това е

мека форма

на репресия

върху

идентичността,

а защото е контрапродуктивно - общността веднага усеща, че се опитват да я манипулрат, и се мобилизира за отпор. Всеки опит за насилствено налагане на нова, модерна идентичност, е обречен на провал. Виждате какво се случва в Турция близо сто години след кемалистката революция - репресираната османска идентичност се завръща на бял кон. Модернизацията на едно общество не може да се наложи отгоре и отвън, тя трябва да протече вътре в него, като намери своите основания и прототипи в собствената култура.

- Не е ли това задача на образования елит?

- Разбира се, но въпросът е как. Мисията на просветените елити е не да отрекат и подменят традиционната идентичност, а да помогнат на хората да я преоткрият в променените условия. Да се въвлекат в дълъг и труден разговор за това

какво означава да си българин

тук и сега и как това се отнася

към фактите от миналото

и неговите интерпретации. От опит знам какво предизвикателство е да проблематизираш канона за турското робство в кръчмата в Калофер под портрета на Ботев с кръстосани кама и револвер. Но докато образованите българи странят гнусливо от обикновените хора, няма защо да се сърдят, че остават неразбрани и маргинализирани - те сами отстъпват на популистите терена на масовото съзнание. Добрата новина е, че българите, включително и тези, които си искат робството, вече отказват да приемат държавата да им казва какви са.

Аз разглеждам този бунт не като проява на ограниченост, а на свободолюбие. Според мен либералният елит не трябва да се вайка колко са прости хората от село, а да се радва, че тези селяни имат собствена версия за себе си и са готови да я отстояват. Отказват да преклонят глава пред авторитетите и настояват да бъде чута тяхната гледна точка. Те имат това право.

- Да влезем в диалог с обикновните хора - само това ли е пътят?

- Най-напред със самите себе си, а после и с хората около нас. Българите често са неинформирани и предубедени, но не са лишени от способността да се учат и променят. И са готови за такъв разговор, защото необходимостта от нова, по-сполучлива идентичност, е въпиеща. Затова по цялата територия на страната никнат крепости и замъци - Ивайло Дичев нарече

тази мода

“диснилендизация

на историята”,

но според мен тя отговаря на по-дълбока потребност от усвояването на европейски фондове и привличането на туристи. Навсякъде по селата срещам самоуки краеведи, които издирват и записват местни легенди и предания, в градовете има небивал интерес към изучаване на народните танци, все повече хора се опитват да възстановят родовите си хроники и пр. Българите се обръщат към корените си, защото трябва да знаят кои са и откъде идват, за да оцелеят в космополитния глобален свят; трябва да започнат да се харесват и да се ценят, за да имат какво да завещаят на децата си. Това е много здравословно - за да имаме бъдеще, трябва да преоткрием и укрепим жизнените аспекти на нашата култура, да осъзнаем и превъзмогнем онези, които ни провалят, и да се научим да живеем в гражданска общност. Само така ще можем да преминем между Сцила и Харибда на идентичността, между примитивния агресивен национализъм, който затваря перспективата за развитие, и доброволното себезаличаване на постмодерния релативизъм, което води до изгубване, отчуждение и самота.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • “Тайният клиент” да е таен наистина

    Хубава е идеята чрез “таен клиент” да се проверява работата на държавната администрация. Всички сме висели пред гишета, всички сме ругали за загубено време пред тях, всички сме патили от забавени документи, грубост и безхаберие на служители в нея. Затова сега като манна небесна идва новината, че се пишат сценарии как тайни клиенти да ловят мудния
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,