Какви са предимствата да живееш на село
ДОБРАТА новина за мен дойде от НСИ. И е наистина добра. 44 919 души през отчетния период на института са се върнали на село. По родните си места. При родата. При природата. Почти като по време на Просвещението се почувствах и Жан-Жак Русо отново ми стана близък с всеизвестния си повик.
Но дотук с философията. Не че 45 000 са малка бройка, не че по-значителната част от тях са пенсионери, но май народонаселението започва да осъзнава къде е по-изгодно да живее. В чисто житейски и финансов план. За пенсионерите е ясно - не са принудени да си изкарват насъщния, блъскайки се ежедневно в градския транспорт, не желаят с ограничените парични средства да зяпат блесналите витрини на нашенските мегаполиси, които стават все по-недостъпни, искат спокойствие и чист въздух.
Животът на село е по-простичък, по-чистичък и някак по-човешки. Подавате си през комшулуците я сол, я току-що снесено яйчице за застройка на супата, сядате със съседите вечер да опитате новата ракийка с пресни доматки за мезелък, приказката върви, спомените се раздиплят. На идилия го докарвате направо. Прахоляк се вдига от завръщащите се от паша овчици или кравички, чува се крякане на жаби или песен на птичка в клоните на старата череша. Няма стържене на спирачки и форсиране на двигатели, няма тътненето на децибелите от близкото заведение или съседния апартамент, небето е ясно и бистро, а не с надвиснал като сив парцал градски смог. Копаеш земята, трепериш над разсада, поливаш и гледаш всеки ден как наедряват плодовете на собствения ти труд. Усилен, да, но и смислен, с ръка да го пипнеш, с уста да го вкусиш, радва те. Не е лесен животът на село, това всеки го знае. Напливът къмградовете и най-вече към пустата София, оказва се, има добър отрицателен пример. На жълтите павета нищо не се ражда, пък и пари не се носят на талази по тях. Защото това е оправданието за огражданяването - в София има пари. Винаги съм питала новопреселилите се “Де ги, че да ида и аз да си набера?”
Вярно е, че след умишленото унищожаване на селското стопанство препитание в китните селца е трудно да намериш. С Белчо и Сивушка не става да храниш челяд. Но и много млади хора все по-често избират да загърбят панела и токсичния в прав и преносен смисъл въздух на големия град.
Искат децата им да растат на воля, далеч от заразните съблазни на презадоволеността и наркотиците. Ориентират се към биоземеделието, към биопроизводството на млечни и месни продукти, към селския туризъм, ако щете. Инициативни са, работливи са, ако са вкусили от мрачината в заобикалящите ги погледи, от свитите в яките на палтата си забързани всеки за себе си “съграждани”, от цялата тази лудница, в която се въртят от ранна сутрин до късна вечер, искат да променят своя живот и този на децата си. С честен труд.
На село се живее по-пълноценно и по-спорно. Офис ти е лятната кухничка, началник си си сам на себе си, колеги са ти съселяните, дето те знаят от дете или пък тепърва те приемат като свой. Що не си биеш камшика тогава, знам, че ще попитате. Щото нямам село. За цяр нямам. И от дете съм страдала, че летните ваканции ги изкарвахме със сестра ми между трамваите и на улицата пред блока. Върху бетона, не върху зеления тревен килим.
И сега ми се ще поне през уикендите да има къде да ида “на зелено”, “на природа”. Или да имам пари да си купя някоя къщичка на село. Идилия, нали? Не бих казала. Защото трябва да превиваш гръб и слънцето да те жари, трябва да ставаш, преди да е пукнала съвсем зората, та ако си завъдил хайванчета и стока, да им слугуваш, няма лесно. Но като седнеш вечер, ще си доволен от себе си. Защото всичко, що е пред теб, е плод на ръцете ти, на ръцете на родата ти, и салатката сладни на небцето, а не оставя найлонов вкус.
И децата ти заспиват здрав сън, и растат заедно с асмата пред портата. Ей такива едни неща си мисля, неща, които през 2015 г. са премислили и избрали 45 000 души. С около десетина хиляди повече от предишната. И дано тази тенденция продължава и се множат връщащите се към корените си. На България корени са й нужни - колкото по-здрави, толкова по-добре. Тогава можем да си отдъхнем за бъдещото й развитие на просперираща страна, здраво стъпила на земята. Плодородната. Родната.