Последното интервю на Никола Анастасов: Ради ме върна към живота след 8 операции за 2 г.

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5447696 www.24chasa.bg

Големият актьор Никола Анастасов почина на 84 години в понеделник вечер след продължително и тежко боледуване. Предлагаме ви последното интервю на любимеца на поколения българи, дадено пред "168 часа" през април т.г.

Тодор Живков ме караше да рецитирам негови сатирични куплети.

Оправиха ми счупената ръка с метална летва, която преди това бяха сложили и на Цола Драгойчева.

Викат ме при шефа на УБО ген. Кашев, а аз им казвам : Ама трябва да отида за кайма, чакам гости.

Намираме Никола Анастасов в Сатиричния театър "Алеко Константинов" усмихнат и свеж както винаги и без най-малък намек за тежките здравословни проблеми, през които премина през последните две години. По случай рождения си ден и специално за интервюто пред „168 часа” големият ни комик си е подготвил и кратко антрефиле:

На 22 април отново съм на сцената на Сатиричния театър. Подозирам не без участието на колегите си, които предопределят тази дата, за да не пропуснат почерпката.

След като минах един период на лечение на човешкия организъм – визирам собствения си, ще участвам в спектакъла „Лека форма на тежка депресия” на любимия ми колега и приятел Станислав Стратиев.От години имам навика, останал ми от времето, когато имаше

срещи с публиката по читалища, училища и заводи, винаги преди да отговарям на въпросите им, да ги запознавам с данните от биографията си.

Така започвах тогава, а защо не и сега – роден съм на 22 април. Това беше забавен за мен момент, защото публиката в салона започваше да шушука и да пресмята наум на колко години съм. Страшно ме въодушевяваше, като ги гледах как се мъчат. Разбира се, аз не ги оставях дълго да изчисляват и им помагах, като им казвах точната си рождена дата.

Предупреждавах ги и затова да не се затруднят с датата, като им казвах да следят на 22 април официоза „Работническо дело”, когато на първа страница е поставен винаги портретът на Ленин, и да си спомнят, че и аз имам рожден ден. И ако желаят, могат да ми изпращат поздравления, малки подаръчета и защо не – по-големи.

Та кое дете не очаква подаръци?! Моята рода са преселници от Охрид. Като най-важният персонаж от роднините ми бе чичо Спиро. Той е професионален шофьор със съответната козирка, а и караше сериозен автомобил, не негов, разбира се.

Всяка година, като идваше, ми обещаваше, че следващия път ще ми донесе автомобила, който ще бъде за мен, за моите размери, само иска да се съобрази с моето желание. И аз бях готов на всичко. Една година казваше: Не ти донесох автомобила, защото не знам какъв цвят искаш. Какъв цвят искаш?

Викам: Червен. Ама защо – черният е по-елегантен. Червен? Е, добре, червен. На другата година аз пак чакам. И той идва: Коленце, абе, всичко е готово, значи сега остава да те попитам с клаксон ли да бъде или с бибитка? Аз казах: С бибитка. Вика: Добре. После измисляше дали странично огледало, дали друго нещо и така минаваха годините и този сладък лъжец чичо Спиро не ми направи автомобил като неговия и така си останах без автомобил. Но аз искрено вярвах, че този жадуван автомобил ще дойде.

После с годините разбрах,

че желаните очаквания

са по-сладки от

получените подаръци

И така казах довиждане на моя детски рожден ден, който обаче е тясно свързан с големите творци, които имат принос за създаването на този знаменит и мой любим театър - Сатиричния, Валери Петров и Радой Ралин, родени на същата тази дата.

Но да описваме биографията. Роден съм на ул. „Неофит Рилски” 60 до известната къща на Яворов, която я ремонтират сега. Учих в основно училище пак „Неофит Рилски”. Залюбих жена си, живееща на улица „Неофит Рилски” 20. Роди ми се наследник на ул. „Неофит Рилски” 20 – говоря за първия наследник. От 40 години вече живея на ъгъла на улица „Струмица” и „Неофит Рилски”.

Второто ми отроче сега живее на ул. „Неофит Рилски” 40. Е, как да не е патрон на семейството Неофит Рилски? Кръстен съм в църквата „Св. Седмочисленици” – на една пряка от улица „Неофит Рилски”.

Средното образование получих срещу църквата „Св. Седмочисленици” в Шесто единно училище. Играя 59 години в Сатиричния театър, който се намира на гърба на Шесто училище, което е срещу църквата „Св. Седмочисленици”.

Егати съвпаденията!

Егати съдбата!

- Господин Анастасов, как се чувства един комедиен актьор на тази възраст, изостря ли се с времето чувството за хумор?

- То е вродено качество, струва ми се. Те и в театъра ми казват “Кольо Усмивката”, Калата го измисли този прякор. Ами просто се лендзя непрекъснато и ми е приятно. А и на хората им е приятно, вместо да се мръщя или да ги псувам, да им се усмихвам. Така че приех тази игра за полезна и приятна. Такъв съм поначало. И във всяко нещо намирам закачка. Сам си я търся, сам си я създавам.

- Прави впечатление и друго съвпадение, казват, че през живота си сте имали много фатални инциденти с благоприятен край, и то винаги около датата 8 ноември.

- Всичко е вярно. Винаги около Архангел Михаил стават подобни събития и аз все се крия или по-точно опитвам да се крия, ама все попадам под ударите на съдбата.

Например скочих с автомобила си след представление в град Елена. Бързах да вляза в Търново, за да се нахраня, защото беше неделя и не можах да обядвам, а имах две представления.

Заваля пороен дъжд, стана хлъзгаво и на моста се забих в перилата. След което за мой късмет ме намериха. Колата паднала в реката, но се обърнала така, че единият фар свети.

И понеже беше през нощта някакви бармани от Сливен виждат, че нещо свети в реката, слезли и открили колата.

После и мен ме намерили, защото съм изхвърчал през предното стъкло на брега

Но тогава ние, народните артисти, бяхме контингент на Правителствената болница. Ненапразно преди мечтаех да стана народен артист не толкова заради стоте лева отгоре върху заплатата, а защото ще ползвам услугите на Правителствената болница, която е ВИП.

Те изпратиха самолет, взеха ме от Търново, закараха ме в болницата и поседях две години, защото ръката беше счупена на две и трябваше да я съберат. Събраха ръката, като сложиха една много специална метална летва, която преди това е била сложена на Цола Драгойчева. Карах с нея около два месеца, а след това пък трябваше да я извадят, защото беше много скъпа и не можеше да я оставят в мене, трябваше и за други.

- Партнирали сте си с най-известните ни актьори, спомняте ли си началото?

- Ами да, Сатиричният, те са зверовете на театъра. Но в началото беше трудно. Нашият театър е особен и дотогава, такъв нямаше. Решихме да правим сатира и да играем по различен начин. Ама не знаехме как.

Е, само Калоянчев, Стоянка Мутафова, Лео Конфорти, Георги Попов и още един - двама от Народния театър, които бяха дошли, имаха представа. А ние все младоци, випускници.

Това са Татяна Лолова, Григор Вачков, Хиндо Касимов, Васил Попов… Всичките бяхме на една възраст и не знаехме как да станем различни от другите.

Защото се възхищавахме от Народния тетър, но започна да ни доскучава. Там действието се движи бавно. Изиграва се всичко от край до край.

Чашата чай, докато не я изпиеш за 15 минути, не казваш следващата реплика

И ние решихме да бъдем по-експресивни, по-бурни или както Боян Дановски ни научи – да бъдем бързи, отривисти и да играем, както той казваше: „Ако е гарга, да е гарга, ама рошава.” Чудехме се как, а тя се оказа гаргата рошава, защото ние почвахме да буйстваме и да си позволяваме повече, отколкото позволяват изискванията.

Станахме и голeми импровизатори. Разбира се, имаше и халтура тогава, която е и отрицателно качество, но пък тя ни помогна, защото бързо стигнахме до сърцата на зрителите.

С две-три реплики ние казвахме всичко, за което при другите трябваше да мине половин час действие. Така се създаде този театър. Тръгна трудно и дори ни пускаха да ходим да гледаме мач, като няма зрители. Но постепенно изведнъж избуя театърът и стана любим на цели поколения до ден днешен.

- Какво се случи с инициативата ви за популяризиране на шопския хумор?

- Като бесен бях на тази тема и много се влюбих в шопския хумор.Създадох и школи за даровити деца. Гениална моя идея, нека се похваля. (Смее се.) Значи през ваканциите – зима, студ в Симеоново, всичко в лед, а вътре в училището най-талантливите деца, които правят смешки, пеят народни песни, танцуват. И Бистришките баби ги водех вечер да им пеят. И въобще станахме семейство. Жена ми викаше: „Абе, я да вземеш да се ожениш за някоя шопкиня, да ми се махнеш от главата,и без туй не се виждаме!”

- Чувал ли сте мълвата, че сте бил любимият комедиен актьор на Тодор Живков?

- Не само съм я чувал, а го и изпитах. На една Нова година, след като станах вече народен артист, отидох сутринта по традиция в Сатиричния театър, където се събирахме комедийните актьори да пийнем по една греяна ракия и да се видим, преди да отидем да я посрещаме.

И тогава пристигна една лимузина и казват: „Никола Анастасов веднага при генерал Кашев, шефа на УБО!” Казвам: Ама аз трябва да отида да купя кайма, защото ще имам гости довечера. А трудно се намираше кайма в тия години.

Ще вземеш, казва, ама сега идвай. Отидох при генерал Кашев. Той вика: Здрасти. Какво ще пиеш? Каквото има, казвам. И той: Хайде една метакса. Метакса – метакса, пийнах. Сега, казва, отпусна ли се? Отпуснах се, отговарям, ама за какво ме извикахте? Прочети това и после ще говорим. Почнах аз да чета и онемях – сатирични куплети, и то противодържавни. Еее, викам си, изпитват ме. Поглеждам го, а той сериозно ме гледа и вика: Продължавай, продължавай. Ще цитирам малкото, което си спомням:

Месо няма в магазина, луканките - в чужбина.

Бензин на лев и половина, до амина, до амина…

Леле, като свърших, си викам: Какво ли ще става сега?!

Довечера това трябва да го изпълниш пред Тодор Живков и пред цялото Политбюро, съветския посланик и други официални лица в правителствената резиденция, казва Кашев.

Викам: Ама как!? Вие видяхте ли какво пише? Той ми казва: Няма страшно, прочети го докрай! Обърнах аз листа и от другата страна пише: “И за да не ме изключат от партията, подписвам се: Ваш Янко.”

Оказва се, че Тодор Живков го е написал, Янко беше партизанското му име

И генералът казва: Довечера трябва да го изпълниш това. Обяснявам, че със семейството ще ходя на Боровец. Никакъв Боровец, довечера си в резиденцията и трябва да го изпълниш.

Въпреки че по време на репетицията имаше бурни аплодисменти и смях сред участниците, когато вечерта го изпълних пред Политбюро и правителството – пълна тишина.

За голямо мое съжаление никой не се смее, никой не мърда от столовете. Забили поглед в мен – аз чета, вдигам си главата да видя някаква реакция – никаква. Само по едно време видях Тодор Живков в шепата си се смее. И Цола Драгойчева, и тя се смееше. И това беше, свърши. Викам си: Провалих се. Но когато казах: „Ваш Янко” – бурни аплодисменти. После Тодор Живков ни покани в една друга зала да се почерпим
за новата година и дойде да ни поздрави.

Като се приближи към мене, каза: Браво, моето момче, много хубаво го изпълни! Не, другарю Живков, нямах успех, защото те не реагираха. Вика ми: Как ще се смеят, бе, не виждаш ли какво им казвам. Е, поне Цола Драгойчева... А, тя се смее, защото нищо не разбра, казва той. (Смее се).

На следващата година ме извика пак Тодор Живков – написал пародия по „Молитвата” на Ботев. О, мой прави Боже не ти що си в небесата, а ти, който….

И започва кастрене по партийна и държавна линия. Значи усети се, че има симпатии към мене, макар и без да се познаваме.

- Чувал съм, че и той е бил някакъв самодеен актьор…
- Е, на всяка среща се хвалеше. Май Чингис хан е играл, не си спомням вече. Но даде ми той написаното от него да го чета и като режисьор следи и казва: Да, да. Добре, добре. Накрая ме пита: Хареса ли ти? Викам: Чудесно е! Той вика: Ти какво щеше да изпълниш? -Александър Лилов ни извика, обяснявам му, и ние с Димитър Манчев изиграхме нещо, ама не го одобриха. А той казва: Няма да ги питаш, обаждаш ми се на мен и аз ще ви напиша материала.

- Говори се, че Рангел Вълчанов първоначално не ви е одобрил за една роля в киното...
- Не искам много да говоря по този въпрос, защото бяхме големи приятели и аз много го обичам него. Но когато беше първата ни среща, аз бях артист-неудачник в Сатиричния театър. Никой не ме бръснеше за нищо Абе, играех дървета, клонки, каквото попадне, и то без успех. Тогава бях много влюбен в една жена и акълът ми беше там. Въобще не се интересувах от театъра. И професор Сърчаджиев, който ми е учител от театралната академия, ме извика и ми казва: Какво правиш бе, моето момче? Тебе те няма никакъв на сцената, бе. Викам: Не мога, влюбен съм, какво да направя? Да махаш тия любови, казва, и веднага да се захващаш за театъра. Ама, казвам, обичам я, обичам я! Абе, какво обичаш, няма, нали театър ще правим. И така ме въодушеви и аз започнах да осъзнавам, че животът не е само любов, което е най-красивото нещо, но трябва да има и преданост към някаква идея. И постепенно започнах да се отварям. Тогава ние всички играехме такива запъртъци – и Григор Вачков, и Татяна Лолова. Между запъртъците беше и, представяте ли си, големият режисьор Асен Шопов, тогава като актьор. Големият творец Иван Андонов също. Ректорът на ВИТИЗ Христо Руков и той беше до нас и ни разправяше вицове.

- Как се завърнахте отново на сцената след тежкото боледуване, което преживяхте?
- Нямаше да се завърна, ако не беше една личност от болница „Токуда”, която се грижи за всички мои болежки. Той ме спасяваше и ме подлагаше на изпитания. Разбира се, аз безпрекословно му вярвах и той ме върна към живот. Това е трудно, много тежко за издържане, след като за 2 години и половина направих осем операции с пълна упойка, но пък и този е велик човек, на когото вече не казвам „доктор”, а „сине”. Аз имам двама родни сина – Ивайло и Чавдар, но третият е Ради, гастроентерологът Ради Цонев. Много важно е за мен да му кажем името. Тя е и хубава реклама, стига сме рекламирали убийци и изнасилвачи. Това е човек, който носи здраве, носи живот!

- След тази дълга и успешна кариера има ли нещо в професионален план, което да не сте успели да постигнете?

- Като всеки човек много неща не съм направил. Иначе идеи все имам, но не можеш да ги осъществяваш, защото възрастта е друга. Аз предпочитам един любовник да изиграя, но вече не ми се удава тази роля. (Смее се.) Затова прескачам любовника и изигравам един диригент на хор примерно в един филм, който ще излезе скоро.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти

Коментари

Сортирай по:

Добави коментар

Добави коментар

аватар
  • Кадрите не решават всичко, по-важна е стабилността

    С хвърлената оставка на Димитър Главчев като председател на парламента някои наблюдатели отбелязаха голяма червена точка за БСП в двубоя ѝ с ГЕРБ.  Така ли е наистина? Да, тежестта на червената точка идва по две линии - първо, че така “потъна” важността на ревизията на приватизацията през прехода.
  • Не ме завихряйте в скандал с българския лекар!

    Когато описах случая със “Спешна помощ”, бях обективна, имам свидетели “БЪРЗА помощ” пак закъсня. Близо месец, след като написах статус във фейсбук за припаднало момиче пред БНТ и закъснението на линейката, лекарите от “Спешна помощ”, подкрепени от Българския лекарски съюз и Българския стоматологичен съюз,