Валя Демирева: Мирела ще си купи само 2 велосипеда с премията от Рио

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5743185 www.24chasa.bg
Валя е винаги усмихната и позитивна. СНИМКА: Леман Сали

Валя Демирева е родена на 23 август 1961 г. в Плевен. Като дете започва да тренира гимнастика, но поради по-високия ръст я насочват към лека атлетика. Записва се в “Спартак” (Пл) и първоначално тренира скок на височина и бягане на 400 м. Най-добре обаче се чувства в спринта и впоследствие успява да убеди треньора си да я премести. Приемат я в местното спортно училище и по време на последната си учебна година (1979 г.) става републикански шампион на 100 м. След като завършва, се мести в “Левски-Спартак”. Състезава се за столичния гранд от 1980 до 1984 г., когато преминава в “Кремиковци”. Там остава до края на кариерата си през 1991 г.

През 1980 г. попада в женския национален отбор и е първа резерва в щафетата ни на 4 по 100 м за олимпиадата в Москва. Попада при известния треньор Любомир Запрянов, който развива потенциала . Валя става част от най-силната щафета в историята ни, с която записва 4-о място на световното първенство в Рим през 1987 г. и 5-о на олимпийските игри в Сеул (1988). Освен Демирева там са Йорданка Донкова, Анелия Нунева, Гинка Загорчева, Надежда Георгиева. След отказването си през 1991 г. работи като треньор и има собствен клуб - “Атлетик”.
Съпругът на Валя е друг известен атлет - Красимир Демирев. Той е европейски шампион за юноши на 400 м с препятствия (1981 г.). Тяхната дъщеря Мирела стана олимпийска вицешампионка в скока на височина от игрите в Рио де Жанейро.

- Г-жо Демирева, продължавате ли да бягате и днес?

- О, абсолютно всеки ден! Тренирам с моите състезатели, това е животът ми. Имам доста шампиони в клуба, занимавам се с най-добрия ни спринтьор в момента - Денис Димитров. Случвало се е от 8 финалисти на държавното 7 да са мои състезатели.

- Лесно ли направихте прехода от атлет към треньор?

- Много бързо стана, макар че, ако можех, сигурно щях да се състезавам до 40 г. На една клубна европейска купа в Австрия обаче скъсах връзки и трябваше да се оперирам. Това предопредели нещата. Но аз винаги съм мечтала да бъде треньор, още от малка. Влечеше ме педагогиката. Започнах работа в “Левски” и по-късно направих свой клуб, който кръстих “Титан”. Заради бащата на едно от децата, който ни помагаше, обаче го прекръстих на “Атлетик” и така досега.

- Как попаднахте в леката атлетика?

- Баща ми беше 2 метра висок и много запален по спорта. Той искаше да се занимавам с волейбол и аз опитах, но не ми се удаваше. Иначе първата ми треньорка ме взе от училище и така започнах. Първоначално се занимавах и с висок скок, но първият ми треньор в спортното училище беше специалист на средните бягания. Готвеше ме за 400 метра, но тази дистанция много ме мъчеше. Един ден се обзаложихме, че ако спечеля едно състезание в спринта, ще ме преквалифицира. И така стана. Просто трябва да обичаш това, с което се занимаваш. В спринта ми харесва, че всичко се случва в един миг.

- Кои бяха най-големите ви конкурентки?

- Ами другите момичета от щафетата, Анелия Нунева, Надежда Георгиева, имаше една Цветанка Илиева, която замина някъде.

- Какви бяха отношенията в щафетата, имаше ли интриги?

- Не и между другото всички бяхме железни. Ходихме на едни и същи лагери, тогава отделните дисциплини в леката атлетика си бяха като звена. Сега, като се замисля, тогава имахме достатъчно пари за времето си. Бяхме военизирани, получавахме добри заплати, но нямаше къде да ги харчим и най-вече какво да си купим.

Стимулът ни беше да

отидем в чужбина,

това ни влечеше

Тъстът ми, който беше голям комунист, все казваше: “Абе, вас нарочно ви водят там по чисти и лъскави места, да си мислите, че е много хубаво.” Като се сетя какви комбинации правехме да си купим по едни дънки - тук продавахме порцеланови сервизи, носехме кашкавал в Гърция и т.н. Но проблемът дойде, като спряхме да се състезаваме. Реално много малко от нас останаха в спорта. Иначе поддържам връзка с някои от съотборничките, с Йорданка Донкова се чуваме често. Аз много я харесвам, мъжко момиче е. Нунева я видях в Русе, тя там отговаря за спорта в общината.

- С какво ви наградиха за 5-ото място на олимпиадата в Сеул?

- Дадоха ни по 2000 лева, които не бяха малко пари, и орден “Георги Димитров”. Всъщност 5-ото място се прие за провал от нашите ръководители. Даже треньорът на Нунева - Георги Драганов, който ми беше близък приятел, казваше: “Ей, Валке, не го приемайте толкова тежко. Ще дойде време, когато ще се радваме на участие във финал, не на медал.” Аз не му повярвах, но се оказа много прав.

- Сега, за съжаление, тема номер 1 е допингът. Вас проверяваха ли ви по онова време?

- Ние си имахме доктори, които отговаряха за нас. Проверяваха ни преди всички големи състезания и не помня да са хващали някого. Проблемите започнаха от олимпиадата в Сеул с щангистите на Иван Абаджиев. Не знам тогава дали е било целенасочено и са ни скроили номер. Но ние бяхме като роботи - докторът ти дава хапчетата, схема и ги пиеш. Не задаваш въпроси. Сега е различно, всеки атлет има достъп до информация, знае кое вещество или препарат как влияе. От друга страна, не ми се вярва, че тези страхотни рекорди сега се постигат чисто. Постиженията на Юсейн Болт, на Майкъл Фелпс. Това е свръхчовешко.

- На олимпиадата в Рио имахме само една спринтьорка - Ивет Лалова, която на 33 г. направи едно от най-силните си представяния. Сочените за нейни наследнички Инна Ефтимова и Тезджан Наимова обаче изгърмяха с допинг. Виждате ли други добри спринтьорки сред младите?

- В леката атлетика е много трудно. Освен всичко трябва да имаш и една звездичка, която да те пази. Много е важно и търпението, аз винаги съм била 4-а - 5-а състезателка за щафетата, но чаках своя шанс. Освен това сега нещата са различни, децата нямат същия хъс и желание да тренират и да се развиват. Много от тях са разглезени, имат много изкушения. Наблюдавам ги - гледат да се забият в някой мол, в “Макдоналдс”, или просто да си стоят вкъщи с таблета. Родителите им също не ги стимулират да се влагат в тренировките. Казват им: “Абе, не се претоварвай много, мойто момче.” Сега няма селекция и съответно конкуренция. Навремето в спортните училища

за 20 места са се борили

цели 120 лекоатлети

Само в “Левски” имаше 21 треньори, сега е само един. Явяват се 4 деца и ги приемат веднага по документи. Единици са тези, които са готови да страдат, да се лишават в името на някаква цел.

- Защо се получава така, че атлетите ни, които постигат по-сериозни резултати, тренират в чужбина?
- Според мен нещата не опират само до условия. Питала съм Мирела какво повече има в Холандия, където тренира. Тя казва, че условията не са кой знае колко по-различни. Просто има повече спокойствие. При нас всичко трябва да стане на всяка цена, притискат те. Вижте как оплюха участниците ни в Рио, а като знам всеки от тях какъв къртовски труд е положил, ми става жал. Само повтарят как са похарчили пари на данъкоплатците. А депутатите не ги ли издържаме ние? И какво са направили? Ами ние сме останали една шепа хора в тая малка страна. Повечето млади хора избягаха в чужбина. Как да сме конкурентни на световните сили в леката атлетика например, като имаме една зала за тренировка и едно състезание през зимата, защото няма къде.
- Как се стигна до заминаването на дъщеря ви за Холандия?
- Мирелка 8 г. чакаше своя шанс, но контузиите много попречиха. Стигна до едно положение с нейната треньорка, която много уважава, и усети, че няма накъде да мръдне. Взе решение или да продължи в чужбина с друг специалист, или просто да се откаже. Така стана, че в Холандия откри точния за нея човек. И то от раз. Той е същият като нея - скромен, не обича показността. Страшно си допаднаха, а това е рядко срещано. Баща е същият, върши си задачките без шум и предпочита спокойствието. Даже той има една интересна случка при завръщането от европейското, на което става шампион. Като видял, че има журналисти и фотографи на летището,
се измушил през
някакъв заден вход
И Мирелка отиде в Рио, без въобще някой да я коментира или да я брои за медалистка.
- Представяли ли сте си, че дъщеря ви ще постигне такъв успех?
- Аз бях сигурна. Тя се роди на 28 септември, когато е рождената дата на Йорданка Донкова. Веднага си казах: “Не е случайно, че е на един ден с такава шампионка.” Винаги съм си мечтала да тръгне по нашия път и един ден да изпревари постиженията ни. Мирелка от малка контактува със Стефка Костадинова, която е кумир. Стефка много я харесва, даже като взе медала в Рио, ми се обади и каза: “Валке, искам ако някой подобри световния ми рекорд, това да е дъщеря ти.” Те дори си приличат - и Стефка беше скромна и затворена като малка.


- Как прекарахте нощта на историческия триумф в Рио?
- Нямаше заспиване! През цялото време бях на телефона с моята приятелка Емилия Драгиева. В нашия блок направо избухнахме от радост. Домоуправителката даже предложи, понеже спечелихме тук един проект за саниране, да нарисуват Мирелка на фасадата. Аз обаче съм против.
- Как се запознахте със съпруга ви Красимир Демирев?
- Ами как да се запознаем - на лагер. Той е с 1 г. по-малък от мен и дойде войник в “Левски”. Засякохме се на един лагер в Петрич, където често ходехме на подготовка. Това ни беше една от основните бази заедно с “Белмекен” и “Тихият кът”, като бяхме в София. Ние живеехме, както досега бяха гимнастичките от ансамбъла. От 365 дни в годината в 320 сме били по лагери. Сега го няма това нещо, повечето състезатели почиват през лятото и не можеш да ги хванеш на тренировка.


- Вярно ли е, че във федерацията са били против вашата връзка?
- Така е. Краси беше голямата звезда във връзката ни и си мислеха, че ще му попреча нещо, но това бяха пълни глупости. Даже после председателят Спас Спаков, Бог да го прости, ми се извини. Те даже мислеха да ме изселват от София, ама ние толкова много се обичахме. Треньорът на Краси се вайкаше:
“Край, той вече няма да
може да бяга заради теб”
След време обаче съжали. Но като цяло аз се развих повече, защото бях по-упоритата от двамата. Най-важното е, че вече 30 г. не можем един без друг. Такава любов пожелавам на всеки.


- Съпругът ви е бил голям талант, но след европейската титла за юноши не е успял да постигне по-сериозни резултати и при мъжете. Каква е причината според вас?
- Наистина беше голям талант, но започнаха да го мъчат контузии. Той е по-грацилен, Мирела и тя е такава. Аз издържах на тренировки и бях много голям работохолик. Никога няма да забравя последната Нова година преди олимпиадата в Сеул. Краси ми предложи да ходим на купон, но аз отказах, защото държах стриктно на режима си. И той ми каза: “Абе стига глупости, знаеш ли кога ще отидеш на олимпиадата? Друг път!” Аз обаче му
отговорих, че ще ида на
олимпиадата, а той ще ме
гледа по телевизията
То пък взе, че така стана. Краси се контузи преди игрите, не можа да покрие норматив. Аз пък все се промушвах в последния момент, някак си имах късмет. Щото замислете се - тогава тези светила - Донкова, световна шампионка, Загорчева, световна шампионка, Нунева имаше 20 бягания под 11 секунди. Аз все идвах 4-а или 5-а. Може пък Господ да е виждал, че толкова много тренирам. Но Мирелка явно взе най-добрите неща от двама ни - таланта и качествата на Краси и моята отдаденост и трудолюбие. Не че и аз не съм била талант, иначе няма как да станеш шампион, но всичко беше с огромно блъскане. Дъщеря ни има тая моя упоритост и нещо много важно - не се отказва. Аз съм имала провали, но те не са ме обезкуражавали. Още на другия ден съм отивала на тренировка и съм се трепала още повече, за да подобря представянето си.
- С какво се занимава сега мъжът ви?
- Управител е в един магазин на “Витошка” за очила и часовници. Ами като приключихме със спорта, трябваше поне единият от нас да ни храни. (Смее се.) Аз почнах в спортното училище на “Левски”, после направих моя клуб. За нас парите никога не са били толкова важни. Мирелка също няма отношение към материалните неща. Сега, като казах, че ще получи 200 000 лева за медала, тя се изненада. Предложих да си вземе някаква кола, че, като е тук, се налага да кара на баща си таралясника. “Въобще не ми трябва, ще взема по едно колело на мен и на приятеля ми. Моето нещо е счупено, иначе нямаше да го сменям”, каза Мирелка.
Ами тя всеки ден ходи с колелото на тренировки - и зиме, и лете. Минава по 20 км в двете посоки и никога не се е оплакала. Прави си сметката за всичко, защото ние нямаме възможност да я издържаме. Добре, че федерацията помогна за подготовката в Холандия. Ние не сме такива да ходим да търсим спонсори, да просим пари. Даже ми е неудобно да взимам такси за тренировките на децата. В същото време гледам родителите на някои - изкарало шестица и му дават 10 лева за хамбургер и пържени картофи. Изкара слаба оценка и му спират тренировката. Защо? Спри му айпада, компютъра, не тренировките.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Защо е важно чиновникът да знае и може

    Ако на някого му се стори странно, че бъдещите чиновници ще отговарят на тестове, с които да проверяват базовите им знания и умения, направо ще кажем - има защо.  Първо, защото ако днес българските ученици се препъват на дисциплината четене с разбиране, със сигурност утре, когато започнат работа, трудно ще схващат поставените им задачи.
  • Властелинът на професорите

    Последните научни открития на Иво Христов от БСП за подмолната информационна война на Холивуд срещу Русия ТРЯБВА ли задължително да си луд, или надрусан, за да откриваш закодирани послания на световната конспирация в класически произведения и филми? В “От местопрестъплението” все дават сюжети с мрачни, лабилни индивиди,