Свикнахме и така ще си вървим занапред, мърморейки, но България
се промени много през тези години
Не, президентът на България не е декоративна фигура
Бжежински ми каза, че ще настигнем Запада след 45 г.
Без Европейския съюз българите щяхме да се чувстваме много по-
незащитени, уязвими и объркани
След 2 месеца стават 20 години, откакто президентът Петър Стоянов (1997-2002) спечели изборите за държавен глава.
Отбелязването на годишнината от изборите на 3 ноември 1996 г. се организира от инициативен комитет от 20 български творци, сред които Милчо Левиев, Стефан Цанев, Валентина Радинска, Деян Енев, Георги Чапкънов, Теди Москов, Румен Леонидов, Александър Петров, Богдана Карадочева, Йордан Караджов, Кирил Маричков, Валди Тотев, Ваня Костова, Стефан Димитров, Стефан Диомов, Константин Марков. Концерт “20 години по-късно” ще припомни изборната победа.
А на 8 септември от 18 ч в Централния военен клуб в София ще бъде представена книгата “Президентът Петър Стоянов. Преговор на историята”, сборник, който включва статии, обръщения, речи (включително и много импровизирани) и интервюта на президента Петър Стоянов и в български медии, като “24 часа”, и от чужди медии като “Вашингтон пост”, “Вашингтон таймс”, ОРТ – Русия, “Соар”. Публикациите са подредени хронологично и са изключително интересно свидетелство за историята на българския преход.
- Как се роди идеята за книгата “Президентът Петър Стоянов. Преговор на историята”? Как събрахте текстовете, които описват възгледите и действията ви в един 20-годишен период, 5 години от които като държавен глава, защото това изглежда тежка задача?
- Точно преди 20 години – на 3 ноември 1996, заедно с Тодор Кавалджиев като кандидати на ОДС спечелихме президентските избори. Това бе поводът моят приятел от Пловдив Димитър Райчев да започне да събира първите ми интервюта, обръщения и статии. Не беше лесно, защото аз бях президент в “преддигиталната” ера – повечето текстове се възстановяваха от стенограми на Народното събрание или от публикации в тогавашните вестници. В крайна сметка мисля, че се получи хубав сборник, чрез чиито текстове се
проследява
историята на
България
през последните 20 години – последният включен текст е от юли 2016 г. впрочем, публикуван в “24 часа”.
Със сигурност не е шедьовър, но най-ценното в книгата е нейната автентичност – текстовете отразяват духа на времето, с всички надежди и илюзии на българите, както и грешките, които допускахме през годините.
- Като се върнете сега към периода на мандата ви 1997-2002 г. от дистанцията на времето кое ви се струва най-важно, решаващо, променящо хода на нещата?
- Още преди да се закълна като държавен глава, трябваше да отида в Народното събрание, което на 10 януари 1997 г. бе щурмувано от протестиращите български граждани. Когато се заклевахме с Тодор Кавалджиев на 22 януари 1997 г., протестите с искания за оставка на правителството на БСП ставаха все по-масови и по-силни. На 4 февруари същата година представителите на БСП поискаха съставянето на нов кабинет и това наистина можеше да прелее чашата на търпението и да доведе до непредвидими последици. Отказах им и свиках Консултативния съвет за национална сигурност и там, слава богу, след като разбраха, че нямат никакъв шанс да управляват, се отказаха. Назначих служебен кабинет и насрочих нови парламентарни избори, които бяха спечелени от СДС. Междувременно заедно със служебния кабинет подадохме молбата за членство в НАТО и така
хванахме
“последния
влак”
Говоря от първо лице единствено число не поради липса на скромност, а защото по онова време президентът бе единствената работеща институция в страната – Народното събрание, блокирано от протестиращите, бе напълно абдикирало, кабинетът “Виденов” бе подал оставка, България се управляваше от президента и от назначения от него служебен кабинет. Това напълно опровергава разпространения (и доста повърхностен) мит, че президентът на България е “декоративна” фигура и не си струва да се губят много време и партийни ресурси за кандидатпрезидентска кампания.
По-късно избухна косовската криза, бях първият източноевропейски президент, който подкрепи военната операция на НАТО срещу режима на Милошевич – може би най-трудното решение в живота ми, останало и до днес
неразбрано от
много българи
Слава богу, че тогава имах пълната подкрепа на мнозинството на ОДС и кабинета на Иван Костов. Оттук нататък трябваше да се работи за новия образ на България и това означаваше много срещи и дипломатически совалки. Визитата на американския президент Бил Клинтън – за първи път в историята на България, и министър-председателя на Великобритания Тони Блеър дадоха ясен знак, че на България вече се гледа с други очи. Най-важното обаче бе, че българските граждани се разделиха с историческия си комплекс, че нищо не зависи от нас, защото сме обречени да сме “играчка” в ръцете на Великите сили и повечето, особено младите българи, повярваха във възможността сами да управляват живота си.
Мандатът ми започна и завърши драматично – започна с гражданските протести срещу БСП и завърши със загубата ми от лидера на БСП Георги Първанов през 2001 г.
- Водили сте кандидат-президентска кампания 10 месеца през 1996 г. Какво си мислите, като я сравните със сегашната предизборна ситуация?
- Моята кандидатпрезидентска кампания продължи повече от 10 месеца – започна още в началото на март 1996 г. Тогава Националната конференция на СДС излъчи кандидатурата ми в конкуренция с кандидатурите на Александър Йорданов и Асен Агов. След това се явявах на предварителни избори заедно с действащия президент д-р Желев, подкрепен тогава от Демократическата партия на Стефан Савов и БЗНС на г-жа Мозер, както и много други по-малки партии и организации. Чест прави на Желю Желев, че се съгласи да участва в предварителните избори, защото това беше единственият начин да излъчим единен кандидат на обединената опозиция в България.
След предварителните избори на 1 юни започна същинската ми кандидатпрезидентска кампания, по време на която се срещнах лично със стотици хиляди, прекосих България два пъти. И досега вярвам, че легитимността ми като президент на страната в най-голяма степен се дължеше на срещите ми с българските граждани и енергията, която те ми дадоха.
Днес условията се промениха. С развитието на информационните технологии и електронните медии се смята, че личният контакт на кандидат-президента с българския народ не е от толкова съществено значение, достатъчно е той да бъде “показан” виртуално и подкрепен от партийния си лидер.
Ако човек прочете веднага след началото на книгата края й, се удивлява
колко различни
са и България,
и светът 20
години по-късно
Да, наистина, светът се промени, струва ни се, че става все по-сложен… Времето, в което аз бях президент, също не бе леко, но проблемите и предизвикателствата бяха различни.
Истината е, че ние не бяхме подготвени за тези предизвикателства и освен това вярвахме, че с рухването на комунизма ще успеем да променим България много по-бързо и с много по-малко жертви. Когато преди около 20 години запитах Збигнев Бжежински колко време ще ни трябва, за да преодолеем последствията на комунизма и да настигнем развития Запад, той ми отговори, че ще ни трябва поне още толкова време. Това ми се стори чудовищно много – още 45 години…
Да не говорим, че тогава никой не провидя по-сетнешните предизвикателства – терористичните атаки, кризата с бежанците, които днес са най-сериозният проблем пред Европа - проблем, който има не само логистични параметри, свързани с огради, квоти и бежански лагери за прокудените от домовете си хора, но който поставя под съмнение и може да доведе до преосмисляне на фундаментални европейски ценности. Колкото до България - за много хора Европейският съюз може и да не изглежда като най-сигурния пристан, но без него, ние, българите, повярвайте ми, щяхме да се чувстваме много по-незащитени, уязвими и объркани. България е съвсем различна страна, независимо от непрекъснатото мърморене, което съпровожда дори нашите успехи. Свикнахме и така и ще си вървим занапред, мърморейки.
CV
l Президент на Република България от 1997 до 2002 година
l Член на Европейския изпълнителен комитет на Трилатералната комисия, наричан от медиите “световно правителство в сянка”
l Член на борда на директорите на Глобалната инициатива за справедливост, основана от президента Бил Клинтън
l Член на Международния съвет на Американската асоциация на юристите
l Съпредседател на Световния проект за справедливост – Вашингтон
l Член на борда на Международен център “Низами”
l Президент на Център за глобален диалог и сътрудничество във Виена