Поетесата Лиляна Стефанова: Премиерът Антон Югов забрани да се омъжваме за руснаци

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5814136 www.24chasa.bg
Лиляна Стефанова след завръщането си от Москва

Арх. Георги Стоилов е първата ми голяма любов

- Г-жо Стефанова, когато издаде своята книга със спомени “Подир изгубеното време”, Павел Писарев ми каза, че мемоарите са като роман - който иска , да вярва, който не иска - да не му вярва. Как и защо читателите трябва да повярват в написаното от вас в романа ви от парчета живот “Моят луд век”?

- Може да ви звучи странно, но докато работех над романа си, никога не си зададох този въпрос. Читателят беше с мен и ми вярваше, въпреки че моят луд век не е само мой. Бил е жесток, щедър, справедлив, добър - различен за всеки мой съвременник. Но пресичах съдбовни ходове, без да ми пука. Търсех, откривах, улавях сигнали, прислушвах се в сърцето си. Не се страхувах от нищо.

Лиляна (вляво) с Виолета Югова и майка й пред водопада край Костенец
Лиляна (вляво) с Виолета Югова и майка й пред водопада край Костенец

Жанрът, който избрах, неслучайно е роман. Макар и документален - с действителни имена и факти, - той предполага волност на въображението, образ на времето, създаден от широка палитра художествени средства. Не бих написала нито ред, ако не вярвам, че читателят ще открие себе си в тези страници, че за новите поколения ще оживеят героите, събитията, богатството и духа на моя луд век. Дишам с тази надежда.

Гошко, партизанският куриер на Славчо Трънски и доброволец на фронта
Гошко, партизанският куриер на Славчо Трънски и доброволец на фронта

- Кога и как се събуди поетесата във вас?

Сватбата на Лиляна Стефанова и Георги Стоилов в Москва. Кумува Стела Благоева - дъщеря на Димитър Благоев-Дядото и посланик на България в Съветския съюз.
Сватбата на Лиляна Стефанова и Георги Стоилов в Москва. Кумува Стела Благоева - дъщеря на Димитър Благоев-Дядото и посланик на България в Съветския съюз.

- Още пазя в архива си тетрадките, детските стихове с големи букви в неравни редове. Но за първи път след време във внезапно бликнал стих открих чудото, че мога. Беше в ония първи септемврийски дни, когато декламирах от дъсчените трибуни свои стихове. Никога по-късно не съм изпитвала онова върховно сливане с човешката дързост и вяра.

Поетесата Лиляна Стефанова: Премиерът Антон Югов забрани да се омъжваме за руснаци

Беше третата фаза

на Втората

световна война

Митинги заливаха цяла Европа. Разрушена и опожарена София вече не беше част от Вермахта, а част от възмездието и близката победа над фашизма. Самата История дишаше в нас. Не, не съзнавах колко съдбовно е за мен това Начало.

- Кой е първият ви учител в поезията?

- Бях на 15 години и точно тогава - първата среща с Никола Фурнаджиев - главния редактор на “Литературен фронт”. Свенливо подадох своите три стихотворения. Обзе ме безпокойство. Защо дойдох при големия поет? Как се осмелих? Той вдигна очи и ги впери в мен мълчаливо. После чух, или ми се стори, няколко хубави думи, странно преминали през дебелите му бърни: “Къде си родена?” В София. “Кой клас си?” Пети. “Родителите ти?” И двамата са учители. Бяха първите ми стихове, отпечатани в “Литературен фронт”. Знаех, че през 1923 г. в Чирпан младият Фурнаджиев вижда погрома на Септемврийското въстание. Залпове, от които се ражда поетът. Моите юношески стихове, които той отпечата, бяха бликнали във взрив от събития в края на Втората световна.

- Лесно ли поетичното надви артистичното у вас - играли сте на професионална сцена в Авангардния театър с известни български актьори в София, а в Москва най-напред започвате да учите театрална режисура?

- Беше едно от най-трудните изпитания в живота ми, съдбоносно решение. И сега виждам лицата на руските театрални корифеи - приемната комисия във Висшия държавен театрален институт. И аз с наивната дързост на вече изкусна “актриса” пред тях - без никакво смущение. Всичко отведнъж оживя, когато започнаха семинарите, театралните етюди, когато усетих дъха на сцената. Разбрах, че това е моето истинско призвание.

Но се оказа, че не е така! Неочаквано се сблъсках със смайваща новина. В Москва има литературен институт, създаден от самия Максим Горки! В него водят семинари знаменити руски писатели и поети. Не бях престанала да пиша и това откритие се превърна в тежка безсъница. Внезапно осъзнах, че може би се заблуждавам, че театърът е моя съдба.

- Как взехте решението за смяна на музите?

- Мъчително се лутах, докато сама взема решение. Греша ли, какво ме очаква утре? Тази раздвоеност и болка по театъра пламваше и угасваше. Помня, след като вече бях направила своя избор, на представление в МХАТ седях в страничните ложи и гледах Ала Тарасова в “Три сестри”. Вълшебница. Смаяна и очарована, усещах как сълзите се стичат по страните ми и нямах власт да ги спра. От възторг и от болка - едно момичешко прощаване с мечта, която никога нямаше да се сбъдне. Прощаване със сцената, с декорите, с магията, която превърна моето детство в приказка.

- Коя е първата ви голяма истинска любов?

- Съдбата наистина обича щури игри, поне моята. В ония шеметни септемврийски дни ненадейно видях на първите страници на в. “Заря” рисунка на момче, което седи на облегалката на груб дървен стол и краката му - в огромни ботуши - изпълват цялата седалка. Беше във войнишка куртка, с петолъчка на кепето, момчешки самоуверено. Малък кичур коса се подаваше под кривнатото кепе... Издърпах вестника и прочетох: “Куриерът на легендарния партизански командир Славчо Трънски - Гошко от Кондофрей. Той,

навършил 15 години,

вече е доброволец

на фронта

Ще громи фашистите...” Още същия ден му написах писмо. Тогава пращахме купища писма до фронта. Финалът - “Смърт на фашизма, свобода на народа”.

Пуснах писмото и забравих за него. Да се пишат писма до фронта, беше нещо естествено. А куриерът на Славчо Трънски навярно получава стотици. Дано да го прочете. Но не ми се вярваше. Събитията стремително ни връхлитаха. Гимназистки вълнения, това наивно самочувствие, че самите ние, младите, сме свободата, че сме призвани пред олтара на новия свят. Бях опиянена от всеобщата стихия, от човешките надежди, разцъфнали като ярки цветя в мрачно озъбената прегръдка на разрушена София.

В оная привечер бях в ремсовия клуб при “Титания”. Имаше свободна дискусия. Жак ми показа малка книжка с тъмна корица. “Моторни песни” от непознат за мен поет - Никола Вапцаров. За първи път чувах това име. И точно тогава някой извика, че ме търсят. Обърнах се и го видях. В рамката на отворената врата на клуба - момчето от рисунката на Шмиргела - русо кичурче, което е щръкнало изпод кепето, мила усмивка, военна куртка. Миг, в който пламна чудото, наречено любов.

- Гошко е бъдещият известен архитект Георги Стоилов, нали?

- Да. “Намерих те!” бяха първите му думи. Значи това си ти! Но как... - успях да кажа и той вече беше заобиколен от другарите ми, обсипан с въпроси, само за броени минути станал наш. От тоя ден бяхме неразделни. Бях щастлива, зашеметена. Всичко беше за първи път. Първата прегръдка. Първата тайна. Първото сладко вълнение, пробудило тялото ми. Всичко - свенливо, плахо, недоизказано.

Бяхме връстници, и двамата родени през април. Той - вече знаменосец на Втора мъжка гимназия, аз - на Пета девическа. Не можехме да се наприказваме. Не усещах времето. Ако не бях написала онова писмо до фронта, нямаше никога да сме заедно. Случайно ли бе всичко? Не можех да се позная. Виках с пълно гърло от трибуните на митингите, остро спорех с другарите, а когато бях с него, не смеех да прошепна ония думи, които застиваха в гърлото ми.

Толкова се уплаших,

когато ме целуна, че

дълго не проговорих

и се препъвах по неравната улица. Романтиката на времето се сливаше с това килнато кепе и русото кичурче, което се подаваше изпод него. Заобиколена от толкова много мили и скъпи за мен момчета. И за първи път с момче. За първи път - той и аз, а не другарите и аз.

- Наистина ли тогавашният премиер Антон Югов е забранил на вас и дъщеря си Виолета да се омъжвате за руснаци? Защо?

- Беше смайваща забрана. И това стана, преди да заминем да учим в Москва. С Виолета бяхме с белите якички, смешни лудетини. Не можехме да повярваме. Шегуваше ли се? Не, беше дори смръщен, когато каза: “Няма да е леко! Страната е преживяла страшна война. Четете, работете - да заслужите високото доверие на народа ни. Пейте хубавите руски песни, ходете на кино и на театър в най-красивия град на света. Единственото, което ви забранявам категорично, е да се омъжвате! Всичко друго - само това не! Искам още сега да ми дадете дума.” Белите ни якички пламнаха от срам - ние да се омъжваме? Но тържествено обещахме. Можех ли тогава да зная, че в оня кабинет е витаела страховита причина! Югов е бил информиран за желязната забрана руски граждани да се женят за чужденци.

Заповед на

самия Сталин

Но и двете като че ли напук нарушихме обещанието - и то много рано, бяхме втора година студентки. Лудо влюбена, Виолета се омъжи за сина на Михаил Шолохов. Великият писател получи разрешение за този брак лично от Сталин.

- А вие имахте ли проблеми, когато в Москва се омъжихте за Георги Стоилов?

- Беше една от ония лудости, на които в късните си години се учудваме и завиждаме. Бяхме млади, влюбени, напук на суровото време. Любов слънчева, волно разлистена за нея нямаше страховита забрана. Не се отнасяше за нас, защото сме българи. Беше кратка, но красива церемония в посолството. Венча ни нашият посланик в Москва Стела Благоева, дъщерята на Димитър Благоев, и от двете й страни - писателят Славчо Васев, културен съветник, генерал Щерю Атанасов, военен аташе, Блага Димитрова, моята кума, и архитект Петър Ташев, кум на Георги.

Пазя няколко снимки. В живота ми няма фотография, на която да съм така неземно сияеща и щастлива. Дори русите кичури на Георги светят влюбено. Сега се усмихвам на тази сватба - толкова ранна и мила. Имаше нещо смущаващо, дори неприлично да се омъжваш така рано и безметежно в град, почернял от печални съдби на самотни млади жени. Може би онази сияеща и влюбена студентка е била самата победа на любовта над злото. Дори в свят, прегазен от жестока война, тя тържествуваше непобедима.

- Свидетели на онова време обаче твърдят, че сте изживели бурен любовен романс с Георги Джагаров...

- Една цветна пролетна вихрушка от внезапно бликнали чувства, мимолетно приключение на две души, още неосъзнато съперничество между двама поети. И след това през целия ми литературен живот - непримирими врагове, буреносни сезони от остри сблъсъци, битки, обиди, разочарования, взаимни нападки. Помня, беше последната ни среща в кафенето на писателите, което още работеше през първите години след Десети ноември. Той беше уморен, болезнено пребледнял, но внезапно се оживи и ме запита: “Научих, че имаш пет скъпи бутика на “Витошка”. Ашколсун.” Отвърнах с лъчезарна усмивка: “Не са пет, а седем. Забогатях.” Той добре ме познаваше, леко помръкна: “Абе и за мен говорят хората какво ли не.”

Това беше най-странната ни среща - примирена, кратка, злочеста, под сянката на тежки загуби. Вгледах се в Джагара, боже, това не е той, няма го. Когато се разделихме, си помислих: “Къде се изгубиха всички целувки, вражди, буйства, отмъщения? Целият безумен наш водовъртеж от любов към гняв, от прегръдка към зловидство, всичко онова, което преживяхме заедно през тези десетилетия? Как бих могла тогава да зная, че много по-късно те ще възкръснат на много страници от романа ми. Дори да исках, не бих могла да ги съчиня. Те са истории, преминали през цялата ми книга. И с болка признавам пред вас, че те бяха неизмеримо повече от онази ранна цветна вихрушка и мило съперничество между двама поети.

- Първата ви стихосбирка “В Москва” излиза в изд. “Народна младеж” през 1952 г., когато вие сте още студентка втори курс в литературния институт “Максим Горки”. С какво най-вече помните дебютната си книга?

- Като всяка първа книга тя е паметна за мен и щастливо събитие, още повече че ръкописа изпратих от Москва до изд. “Народна младеж”. Редакторът Николай Янков ми изпрати готовата книга при едно пътуване на Димитър Методиев до София. Естествено, бързах да се похваля на най-близките си приятели и когато я прелиствахме с Юлия Друнина, внезапно пребледнях -

нямаше ги

лирическите, плахо

любовни стихове.

Цензура

Не можех да повярвам. Бях представила тези стихове в семинара по поезия и бяха преведени на руски.

Всички мои колеги ги знаеха и не можеха да се начудят. Поляхме книгата, както бе прието - с водка и с червен хайвер - и те напук на цензурата четяха своите преводи. По-късно в живота ми неведнъж ще се сливат радостта и болката, щастието и мъката - в някакво непобедимо единство.

- Книгата е преведена на руски, излиза още през следващата 1953 г. и е посрещната добре от съветската критика. Има ли друг подобен случай с български поет по онова време?

- Беше първият и единственият случай - толкова широко признание в руския литературен печат за книга на български поет от най-младото поколение. Но това, което няма да забравя, бе оная сутрин, когато се промъкнах между студентите във фоайето на института, за да видя пред какво се тълпят. Оказа се, че на таблото за информация е окачено фолио на в. “Правда”. И там - господи! - моята книга “Встают Родопы”! В най-авторитетния вестник - статия за първа книга! Не можех да повярвам на очите си, че такава ласкава оценка са заслужили моите скромни стихове.

И любовният цикъл в прекрасния превод на Юлия Друнина! За нея главното бе, че това е добър знак. Интимна лирика да получи такава оценка в “Правда!. Бариерите падаха. Съгрята от приятелство и добри думи, виждах само дълъг и щастлив път. Не знаех какво ме очаква...

В следващ брой

Защо Вълко Червенков нарича Лиляна Стефанова “главозамаяна и нагла”?

В Узбекистан председателят на СБП Христо Радевски казва за нея: “У нас няма такава поетеса”

 

  • За пенсиите чуйте синдикатите - идеята е 
разумна

    За пенсиите чуйте синдикатите - идеята е разумна

    Всички знаем, че пенсиите у нас са ужасно ниски. През последните години управляващите вдигат с много повече от законовото швейцарско правило само най-ниските. Това е добре, но така се руши пенсионната система, а и не е справедливо. Да, немислимо е човек да преживява с 250 лв. на месец, но той може да се подкрепи чрез социалното подпомагане
  • Георги Марков: Никой не е в състояние да оправи съдебната власт в България

    Георги Марков: Никой не е в състояние да оправи съдебната власт в България

    Уважаемият вицепремиер Томислав Дончев вчера от трибуната на парламента сподели, че енергията, обхванала една част от българското общество, която е на площадите, ще бъде пропиляна, ако не доведе до промени. Какво трябва да се промени според него - законодателната рамка, дори и конституцията, за да може държавата да изпълни една от основните си