Проф. д-р Александър Чирков: Живков ми каза: Нашата идеология прави престъпници

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5845511 www.24chasa.bg

Роден е през 1938 г. в Лом. Завършва Висшия медицински институт в София през 1962 г. През 1966 г. заминава за Западен Берлин, където специализира при известния кардиохирург проф. Бюхлер. Последователно работи във Франкфурт и Фрайбург, а през 1981 г. става професор в Университета във Фрайбург. Специализирал е детска сърдечна хирургия в САЩ. През 1986 г. извършва в София първата трансплантация на сърце в целия източен блок. Женен за германката Мариане, има 3 дъщери, 1 син и 6-има внуци.

Проф. Чирков, тази година стават 30 г. от първата трансплантация на сърце в България, извършена от вас. Поставихте начало на нещо, което в много страни е почти рутинна процедура, но в България нямаше особено развитие...

- Трансплантацията бе извършена през май 1986 г. Оперирахме малкия Иванчо от Кърджали. С екипа от лекари и сестри, който създадох в болница “Св. Екатерина” и която изградих заедно с тях и с помощта на контактите, които имах, можехме да направим чудеса. За съжаление обаче, в България завистта, злобата, омразата често слагат кръст на добрите идеи и намерения. Така стана и в този случай. Вече 11 г. сградата, в която трябваше да се развиват най-модерните тенденции в имунологията, която съпътства трансплантациите, седи недовършена зад болница “Св. Екатерина”.

Взеха болницата, която

успях да изградя

заедно с екипа, който създадох... Но какво направиха – нищо...

- Какво изпитвате, когато говорите за това – гняв, болка, разочарование?

- Нищо. Съжалявам, че съм подкрепял хора, които не заслужаваха. Пратих десетки мои ученици да се обучават по света, но част от тях после напуснаха България. Тук им бяха отнети възможностите да се развиват, а друга част си присвоиха направеното от мен и се интересуват само от печалбата. Изпитвам разочарование, че след като направих толкова много, постъпиха по този начин. Но знам, че колегите и обществото ме ценят. Направих кардиохирургия в Пловдив, в Бургас, помагал съм и на други болници да се оборудват. Помагах, защото имах желание страната ми да бъде на едно и също равнище с Германия, с Америка. Колеги от други страни идваха тук и се възхищаваха. Питаха: “Как го направихте?” Това бе по времето на Живков. Много съм му благодарен, защото, след като ме помолиха да дойда, ми дадоха възможност да работя .

- Как стана така, че “донесохте” трансплантацията в България?

- В началото на 70-те години бях в Алабама на една специализация по бебешка кардиохирургия. Тогава се интересувах за трансплантациите на сърце и ми казаха, че един от най-опитните в това отношение е проф. Шамуей в Станфорд. Тогава реших да отида да специализирам при него. Така попаднах в Станфорд. Много преди мен там специализираше проф. Кристиян Барнард от Южна Африка, който през 1968 г. направи първата трансплантация на сърце в света. По онова време това не можеше да стане в Европа или Америка, защото законите не го позволяваха, но по-късно се разви до степента, която виждаме днес.

- Какво научихте по време на специализацията при проф. Шамуей?

- Най-общо казано

вземахме сърце от

една маймуна и го

поставяхме на друга

и наблюдавахме развитието, страничните реакции и т.н. Там разбрах, че за да се направи трансплантация, трябва да се подготвят цели екипи, които да научат в различни институции в Америка най-финото, свързано с една трансплантация. Трябва да има подготвени кадри по вирусология и имунология. Присаждането на сърце е team work (екипна дейност – бел. авт.), не е шивашка работа – вземаш едно сърце и го слагаш в друго тяло. Важното е след това - как ще го понесе новото тяло, дали няма да го отхвърли, какво е нужно на човек, за да задържи органа, и т.н. Изисква се сериозен капацитет на техника, знания и специалисти, които работят в синхрон, водени от хуманни подбуди, а не само да мислят за собствения си джоб и собственото си издигане. Трансплантацията, която извършихме тогава, бе чудо не само за Източна Европа, но и за Швеция, за Финландия, за балтийските страни, Испания, Португалия, Италия. Те дойдоха тук, за да видят, и се хванаха за главата как съм успял да организирам това в една толкова изостанала страна. Министърът на здравеопазването в бившия Съветски съюз по времето на Горбачов Евгений Чазов се чудеше как може в България да има толкова добре развита болница. Канеха ме да оперирам в Алжир, в Египет... В Иран ме наградиха с медал за заслуги, с моя екип предавах опит в Турция, в Гърция, в Македония, в Украйна... За съжаление, нищо от това, което направихме, не бе продължено.

- Всъщност кога за първи път се върнахте в България, след като емигрирахте през 1966 г.?

- През 1980 г.

- Как стана това?

- След 1966 г. не съм имал желание да идвам в България. Ако не бе Людмила Живкова, това можеше да не стане. Но тя потърси този контакт с мен и аз повярвах, че тя има влияние и може да постигнем нещо. Така и стана. После се запознах с Живков. Видях, че той е един изключително мъдър държавник. Това го казваха и Кол, и Геншер.

- Кога и къде се запознахте с Людмила Живкова?

- През 1979 г. във Франкфурт. Запозна ни тогавашният посланик. Тя бе чувала, че хора от властта са идвали за операция в Германия и поискала да се запознае с мен. На срещата ме покани да се върна да направя подобни операции в България. Каза ми, че вуйчо й Атанас Малеев е министър на здравеопазването и ще направят всичко нужно, за да подпомогнат работата ни. Организирах немски екип и дойдохме да оперираме в България.

Когато дойдох тук, заварих

печална картина...

- Живеехте във Франкфурт тогава?

- Не, бях се преместил във Фрайбург, защото там имаше невероятно развита сърдечна хирургия. Във Фрайбург се намира един от най-старите университети в Европа. Преди него е само университетът в Падуа, а след него – този в Хайделберг. Но истинският мотор на връщането ми в България бе министърът на културата Георги Йорданов, с когото и до днес ме свързва невероятно приятелство. Той идва няколко пъти в Баден Вюртенберг, срещна се с премиера на провинцията Лотар Шпет, с шефовете на клиниката, в която работех. Те не бяха много съгласни аз да работя в България. Казаха на Георги Йорданов: “Ние сме го извикали тук да развива сърдечносъдовата хирургия и кардиологията, а сега вие искате да го вземете. Ние какво ще правим?” Тогава обявиха още две места и назначиха други професори, за да мога да дойда в България.

- Какво си спомняте за началото?

- Бе много трудно. Тук не можеха най-обикновена сърдечна операция да направят, да не говорим за операция на деца или трансплантация. Ние в Германия оперирахме бебенцата още в кувьоза, веднага след раждането, или бременни с тежки сърдечни заболявания. Оперирахме сърцето на майката и се израждаше детето в моята операционна. Всичко бях организирал. Като дойдох в България, реших, че с обучение и търпение нещата могат да се оправят. Всяка вечер събирах екипа от лекари и сестри в болницата и им четях лекции за най-новите медицински тенденции в света и в Европа, за взаимоотношенията между хората. Казвах им, че

не може да има добро

здравеопазване, когато

няма хуманни отношения

между хората

Бях създал школа, но, изглежда, в България завистта побеждава...

- Кой ви завидя?

- Да не конкретизирам имена, те са известни. Един от тях, който бе министър на здравеопазването, дори оперирах сина му, защото той каза: “Само Чирков искам да го оперира.” Но защо да се оплаквам – хората са структурирани така, изпитват повече завист, отмъщение, омраза, отколкото добрина, обич, разбирателство...

- Били сте на много места по света. Там няма ли завист, отмъщение и омраза?

- Има, защото така сме структурирани от Господ. Но там цивилизацията, отношенията, мисловната култура са на толкова високо ниво, че хората знаят, че

да живеем заедно, да

върви животът по-добре,

трябва да отстъпваме

Исус Христос, родоначалникът на цивилизацията, казва: “Като спориш, дори другият да няма право, дай му правото да изрази своето мнение.” Тук сякаш всеки чува само себе си. Там на базата на разума, на възпитанието, на мисловната култура се създадоха закони и структури, развиха се добре правната и съдебната система и никой не може да си позволява такива неща. Онзи, който си го позволи, остава отстрани на обществото. Тук е точно обратното – много често се толерира посредствеността, а войнстващата омраза, нахалството и некадърността се оказват по-силни. България е пълна с примери, в които способни хора си тръгват огорчени или остават на заден план заради други, които по една или друга причина са овладели властови позиции или не се подчинавят на закона.

- Искате да кажете, че в други страни дори да има завист, тя е овладяна?

- Тя е контролирана чрез възпитание, което имат хората. Сенека е казал: “Ние не учим за училището, а за живота.”

 Ако от първи до последния клас въведем социална и здравна култура, ще подготвим децата как да общуват помежду си, как да се грижат за здравето си чрез добри навици и хранене. Това от своя страна ще подобри качеството на живот и взаимоотношенията между хората. Толкова много можеше да постигнем, защото тръгнахме добре, но...

- Завистта ли съсипва България?

- Да. Тя е продукт на примитивност, на липса на възпитание. Ако човек е възпитан добре, той ще контролира всичките си действия и ще може да овладява това, което нарушава взаимоотношенията с другите, за да се осигури приятен живот, а не омраза. Ние сме такава хубава страна, но нямаме държава...

- Вие заради това ли напуснахте България през 1966 г.?

- През 1966 г. бях шеф на хирургията в Белоградчик. Чичо ми имаше клиника в Западна Германия и все ми казваше: “Ела да видиш какво значи истинска медицина.” Отидох, хареса ми и останах.

Харесаха ми преди всичко

отношенията между хората

Мисля, че самият аз се превъзпитах, макар че аз съм така структуриран – да не завиждам.

- Имахте ли проблем при напускането на България?

- О, да - трудно ми дадоха виза, за да изляза. Използвах връзки, както се казва. Когато се върнах за първи път, това беше през 1981 г., на съвместната ни вечеря Живков ми каза: “Всичко знам за вас, професоре, ама ви прощавам, защото вие сте един истински християнин. Вашето учение създава хора, а нашата идеология, казва, създава престъпници”. На тази вечеря бяха и господата Йордан Йотов и Георги Йорданов. Мислех, че си прави майтап, а той започна да изрежда кой какво е откраднал...

Живков бе наясно

със слабите страни

на системата

- Сприятелихте ли се с Живков?

- Мисля, че ме уважаваше. Но добър приятел ми стана Георги Йорданов, с когото и досега се виждаме. Той знае как сме развили всичко, как създадох болница “Св. Екатерина”... Вечер след работа събирах екипа и им говорех с различни римски постулати. Един от тях беше: “Не бива да правиш другиму това, което не искаш да сторят на теб.” Тази мисъл много често се повтаря напоследък, но колко са тези, които я следват? Ей такива неща им говорех. Мисля, че много от лекарите, сестрите и санитарите в моя екип доста се промениха под въздействието на тези лекции....

- Ако трябва да започнете отново живота си, какво ще повторите и коя грешка няма да допуснете отново?

- Ще направя всичко възможно България да стане правова държава. Това е основата на всичко – прилагането на правото и закона и наказването на онези, които го погазват. В една правова държава хората имат страх от закона. Те знаят, че ако направят нарушения, могат да ги осъдят, да ги поставят на мястото им – в затвора. Сега в България не е така. Каквото и да направиш, не влизаш в затвора. Живеем в мафиозна демокрация. Много неща бих направил, но пак ще попречат разни типове, свързани с този или онзи, или които имат много пари.

- Няколко пъти заявявате планове да построите болница - първо в Поморие, после във Варна... Какво ви попречи?

- Това, което казвам – нямаме правова държава. Ако сме правова държава, ще се оправим, ще ни вземат и в Шенген. Но сега как да стане това?

- Да не би да потънаха парите?

- Ще стане, аз имам търпението. Така съм структуриран.

- Но чакате близо 15 години...

- Не, 10. Започнах, след като ми взеха “Св. Екатерина” през 2006 г. Но в Поморие инвеститорите се отказаха по същите причини, за които ви казвам. Сега във Варна мисля, че ще успеем.

- Възхитителен е вашият оптимизъм...

- Доказано е, че оптимистите живеят 17 г. по-дълго от песимистите.

- Не съжалявате ли, че никое от четирите ви деца не стана сърдечен хирург?

- Не. Те имат престижни професии, които са полезни за обществото. Синът ми Алесандро и жена му работят на високи позиции в Европейската комисия. Дъщеря ми Кармен работи в сферата на проекти за образованието. Дъщеря ми от първия брак Джема е зъболекарка, има своя болница в Кьолн, а другата – Татяна, е във Франкфурт, главен лекар по неврология и психиатрия.

- Следите ли битката за президент?

- Не.

- Защо се отдръпнахте от политиката?

- Влязох в политиката - първо в СДС, после работих за връщането на царя, защото смятах, че ще допринеса за промяна на мисловната култура на хората и администрацията. Но не стана. След като анализирах ситуацията, стигнах до извода, че още е рано. България не е в онзи цивилизационен стадий, който позволява да се постигне този успех.

- Какво ви разочарова?

- У царя ме разочарова

това, че той не

предприема нищо

Но поне си признаваше, че няма опит за изпълннителната власт. Той бе напълно откровен: “Професоре, не съм за тази работа, не мога да бъда премиер.” Аз исках да стане президент, да представя страната. И до днес мисля, че царят можеше да бъде добър президент, но това време е отминало.

- Повече българин или повече германец се чувствате?

- Винаги съм се чувствал повече българин, но в Германия ми е по-приятно да живея. По-приятни са ми взаимоотношенията, атмосферата, хората, начинът, по който може да се разговаря с тях и да се решават проблемите. Хората са по-усмихнати, по-спокойни. Има цивилизовани взаимоотношения.

- Но мнозина припомнят мисълта на Карл Маркс, че битието определя съзнанието – тоест като живееш в такава държава, съзнанието ти е такова... Оправдавате ли такъв тип мислене?

- Донякъде има основание. Но има и друга мисъл: “Бъди промяната, която искаш да видиш около себе си.” Няма нужда да се обичате, но може да се уважавате и да не причинявате зло на другия. За съжаление, дори този, който направи плах опит за промяна, остава разочарован.

- 27 г. от началото на прехода не виждате ли положителна промяна?

- Понякога ми се струва, че има, понякога, че няма никаква. Имаше сякаш малко раздвижване по времето на Костов. Спомням си, че през 1999 г. вечерях с американския сенатор Лугар и с други сенатори в “Шератон”. Те разбраха, че искам да доведа царя и тогава Лугар ми каза: Our man is Kostov (“Нашият човек е Костов” – б.а.).

- Те какво мислеха за царя?

- Мислеха, че не е способен да направи цивилизована държава, която бързо да напредне със законите, със съдебната система, със социалните структури, да е 100% европейска страна и да се оповават 100% на нея. Но когато Костов падна от власт и царят също, реших повече да не се занимавам с политика, отказах се.

- Разочаровахте се от политиката?

- Разочарован съм от хората в политиката Хуманната демокрация в съчетание с правова държава ми импонира, другото не е в мой стил.

- Толкова години говорите тези неща, но нищо не се променя?

- Нямаше да стигна доникъде, ако се подавах на отчаянието. Отчаянието не е добър съветник.

- А каква е формулата?

- Търпение и много работа. 54 г. съм хирург и това е моя водеща максима.

- Изчерпа се търпението на хората...

- Не бива. Те трябва да търсят да осъществят хуманните социални задачи.

- Не ви ли спохожда отчаянието?

- Не, засега ме спохожда само разочарованието. Още не съм отчаян.

- Какво ви мотивира да продължавате да се връщате отново в България?

- Имам много приятели – дали са комунисти, дали са от ДСБ, дали са от СДС, това няма значение. Това са хора качествени, интелигентни, мислещи държавнически, обществено полезни и социално справедливи. Консултант съм в “Сити клиник” и болница “Лозенец” в София и продължавам да имам надежда, че ще успеем да вдигнем болница и във Варна... В момента консултирам и там в Първа градска болница.

- Как си избирате приятелите?

- Мога да бъда приятел с човек, с когото мога да разговарям, който е нито ляв, нито десен, който не е краен, който е социално справедлив и честен, който има желание да изгражда структури, които да улеснят взаимоотношенията между хората и да направят живота им по-добър.

- Виждате ли политик, лидер, който е способен на това?

- Рано или късно ще се намери.

- Има ли такъв в момента?

- Има двама-трима.

- Кои са те?

- Няма да споменавам имена. Но вярвам, че тези хора ще дойдат и ще вървят по пътя на разума.

- Не е ли това малко утопично?

- Не, не е утопия. Хитлер например беше един от най-големите престъпници, както и Франко, Мусолини, Сталин и още много други, които разбиха страните си. Но вижте Германия какво направи след Втората световна война – колко бързо се възстанови и тръгна по пътя на цивилизацията. Имало е 30-годишни войни с милиони жертви, но след това в тези страни са разбрали, че трябва да живеят по друг начин, научили са се и са успели. Така ще се установи цивилизацията и при нас. Много често мои приятели чужденци ми казват: “Имате прекрасна страна, но не сте правова държава, нямате администрация и манталитет”. Когато станем такава, веднага ще ни приемат в Шенген. Ако има 30%, които мислят по този начин, държавата ще се промени.

- Как поддържате добрата си физическа форма, професоре?

- С основни правила – движение, умерено хранене, търся моменти на повече радост, общувам с приятни хора. Търсете моментите на повече радост, не носете гняв и злоба, всеки път, когато се разгневите, мислете, че това съкращава дните ви. Доказано е, че завистливите, злобните и отмъстителните хора умират много по-рано. Има голямо проучване в САЩ, че оптимистът живее 17 г. повече от песимиста. Изповядвам това. Движа се всеки ден по 10-12 км в планината Шварцвалд над Фрайбург, а когато съм в България, ходя пеш. Стигам чак до Златни пясъци. Когато имам повече време, изминавам до 28 км на ден.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Да пазим учителя!

    Днес е първият учебен ден. По традиция учениците от всички класове във всяко школо тържествено изпращат първолаците към класната стая. Но заедно с това ритуал трябва да има и за техните учители - онези, които им дават знанията и уменията, с които ще прекрачат прага на пълнолетието си след години. Трябва да стискаме палци на тези съвременни
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,