Стефан Цанев е честен и принципен човек, опитите да бъде принизен са жалки
ОТКАЗВАНЕТО на наградата “Златен век” от Стефан Цанев, която Министерството на културата предвиждаше да му даде, стана повод за спорове.
Стефан Цанев заяви в писмо до министерството, че не може да вземе награда, с която е отличен и Димитър Иванов, бивш началник на ДС. Мотивите са ясни - ДС беше репресивен орган, който съсипваше и унищожаваше българските творци. Да дадеш награда на висш служител на ДС днес, означава, че оневиняваш престъпленията и се подиграваш с жертвите. Затова той не може да си позволи да я получи, след като другият вече е награден с нея.
Стефан Цанев спазва древната библейска мъдрост, която Петър Берон е дал дори на децата за поука в своя Рибен буквар: Ако оправдаваме неправедните, тогава ние онеправдаваме праведните. Не може най-мрачните органи на комунистическите репресии, в лицето на техните служители, да бъдат оправдавани. Това казва писателят.
Веднага се появиха възмутени граждани, които не пропуснаха да припомнят няколко стихотворения на Цанев, в които той възхвалява БКП и комунизма. Има едно включително за чекисти, именно за тези служители на системата, които той днес заклеймява. И следва естественият въпрос: как така ти самият си писал подобни неща, а днес се възмущаваш от тях? Не е ли лицемерие това? Има ли право човек, който в биографията си е подкрепял, възхищавал се е от комунизма, днес да го критикува?
На този въпрос отговорът би трябвало да е ясен, макар и не толкова елементарен. Всеки човек има право да промени възгледите си, да се развива в своите възприятия за света, в своята представа за добро и зло. Всъщност това не е право, а задължение, представете си колко щеше да е скучен и семпъл един свят, в който никой не се развива и променя. Бертолт Брехт го казва с анекдот, дето го видял един след 20 години и му казал, че изобщо не се е променил, а той пребледнял от уплах. Да останеш докрай с детските си нагласи и вярвания, е инфантилност, не стойност.
С комунизма и неговата история е още по-вярно това. Този режим беше перфиден в своята пропаганда, фанатичен в своята доктрина. Много хора повярваха в идеалистическата концепция за световно равенство и братство, след което беше трудно да проумеят жестокостта на престъпленията в името уж на тези цели. Това е процес, развитие, и това развитие на хората ни е дало едни от най-великите имена в пантеона на борбата срещу комунизма. Милован Джилас е сръбски партизанин, убеден комунист, член на Политбюро, близък приятел на Тито. И е автор на най-проникновената и унищожителна критика на режима, платил цената на своята промяна и развитие с години в затвора. “Новата класа”, неговото произведение, обаче ще остане в световното наследство и това е Джилас, когото помним и е важен. Пропагандата на комунистическия режим беше превърната във всеобхватна политика. Много хора повярваха в това, искрено подкрепяха идеала. А жестокостите, убийствата, лагерите, репресиите бяха дълбоко крити, едва след 1985 г. започнаха да излизат публично тези доказателства. Имаше комунисти, включително и тук, които не можаха да издържат на тези разкрития, да се сблъскат с истината след толкова години лъжа. Някои се самоубиха, други яростно се опълчиха на системата, трети се оттеглиха в забвение и лично покаяние.
Тези хора бяха също жертви на системата. Разбира се, аз не ги оправдавам за заблудата, само я обяснявам. Много от тях имаха силата да се изправят срещу това, срещу собствените си заблуди и постъпки. Преди всичко обаче те са творци, техните произведения са важни също, не само убежденията им. Вапцаров е добър поет, както и Смирненски. Гюнтер Грас е нобелист и член на СС, персона нон грата в Израел.
Стефан Цанев е голям поет и писател и драматург. Честен и принципен човек. Не получава грантове от фондации, не работи в министерства, не се издържа от държавни поръчки. Пише и продава книгите си, а хората го харесват. Тиражът на “Български хроники” е най-големият в момента, който български писател има. След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му “Парапети”, а до 1976 г. върху стиховете му тегне забраната да бъдат публикувани. През 1984 г. Тодор Живков лично забранява спектакъла му “Любовни булеварди”, уволнен е от театър “София” и е изпратен в Пловдив, откъдето се завръща след 1990 г.
Опитите да бъде принизен днес са жалки. Хората, които си мълчаха през годините на комунизма, днес се опитват да съдят тези, които надигнаха глас. Онези, които нищо не постигнаха с талант, сега оспорват чуждия такъв. И забележете, те не смеят дори да осъдят отказа му да вземе тази награда, те се опитват да ни убедят, че няма право да я отказва, след като той е писал стихове за партията.
Именно затова има право. Именно заради своята биография, заради своя жизнен път на творец и личност. Стефан Цанев е направил повече за демокрацията у нас, отколкото всички подлизурковци, които се криеха по дупките и подмазваха на ченгетата, а днес се гордеят с нищоправенето си.
Както и да е, няма нужда аз да давам оценка на Цанев. Тя вече е дадена от историята. Гордея се, че го познавам. А другите не ги знам, но и не искам.
(От demokraciadnes.bg със съкращения)