Актьорът поставя “В очакване на Годо” от Бекет в НДК.
А “София филм фест” ще бъде открит с “Извън пътя”, където
играе драматург и гримиран да прилича на Бекет
- Деяне, на 23 март ще бъде дългоочакваната премиера на “В очакване на Годо” в зала “Азарян” на НДК. Защо избра точно тази пиеса за свой режисьорски дебют в театъра?
- Много отдавна бях казал на Коко Азарян, че в тази пиеса на Бекет имам усещане за цялост, че усещам вътрешна позивна към “В очакване на Годо”. И Коко ми каза: “Ами действай бе, майна!”
- Теб откога те вълнува този автор?
- О, от много отдавна. Може би от НАТФИЗ, където за изпит при проф. Енчо Халачев
с Филип Аврамов правихме откъс от пиесата на Бекет После с един режисьор - Георги Михалков, направихме спектакъл за сцената в НАТФИЗ, който беше по Бекет. Тогава ме хареса Стоян Камбарев и ме покани в едно свое култово представление...
- С какво те привлича тази абсурдна пиеса, която е трудно разбираема от зрителите?
- Провокира ме точно нейната абсурдност. Винаги ми е било интересно да се заровя в тази материя и да разбера, да я разкодирам. Това е един текст, който, като започнеш да го дълбаеш, излиза втори пласт, трети пласт и още, и още много, много дълбоки неща. Авторът е заровил малки и много фини кодове в него, едни закачки и ти като ги разкодираш разбираш всъщност за какво става въпрос...
- Ти колко кода разкодира?
- Мисля, че съм много близо до това, което Бекет е заложил в кодовете. Аз обичам да съм верен на текста, не мога да го интерпретирам по-гениално от самия автор и да направя някаква вариация. Затова съм верен на всяка една дума, но не искам само да я илюстрирам, а да я уплътня и да й дам живот. Но няма да говоря повече, за да не кажа нещо от това, което зрителят сам трябва да разбере и почувства.
Това е тайнство, каквото е сънят на човека. Като в “Животът е сън” на Калдерон. Въобще дали сънуваме сега, дали това е истина, дали животът е сън, или смъртта е живот, истинският живот, който никой не знае. Ето това е за мен “В очакване на Годо”. Тайнство!
- Как идеята ти за спектакъла стигна точно до зала “Азарян” в НДК?
- С един продуцент бяхме решили да направим пиесата и да пътуваме с нея из страната. Но веднъж в зала “Азарян” направих един етюд от “Годо”, вече бяхме започнали да репетираме. Гледали го Миро Боршош и Яна Борисова, харесали го и ме поканиха да направя представлението в тази зала. За мен това беше изключителна покана. Сега мога да кажа, че в цяла България няма по-добро пространство за тази пиеса от зала “Азарян”.
- Ти си Владимир в спектакъла, а Иван Бърнев е Естрагон. Как избра актьорите за постановката си?
- Аз Бърнев от много отдавна си го представях за тази роля. Мисля, че с него сме чудесна двойка, вече и възрастово покриваме героите си... Знаеш ли всъщност какво ми помогна да открия ключа към тази пиеса и да тръгна по-смело към нея?
- Какво?
- Една вечер Радина ми четеше някакви сентенции и абсурдизми и аз запомних следната мисъл на Бекет: “Без значение дали съм роден, или не, дали съм живял, или не, дали съм живял, или съм почти умиращ, аз трябва да продължа да правя това, което винаги съм правил, без да знам какво е това, което правя, нито кой съм, нито къде съм, нито с кого съм...” Тази фраза ме покърти! И ми отвори истинския апетит към пиесата.
- Само тази фраза?
- Е, имаше и други “случайности”. Вече бяхме започнали да репетираме пиесата, когато Радина ми купи романа “Мерсие и Камие” на Бекет. Романът излиза малко преди “Годо” и в някакъв смисъл го предвещава. Но “Мерсие и Камие” не е бил публикуван до 1970 г.
Прочетох го и вече всичко ми се избистри. Наложих прочетеното в него върху моята матрица за постановката и с радост видях, че почти всичко съвпада. В този роман има много “защо”. А Коко Азарян казваше:
“Майна, винаги си задавай
въпроса “защо”?
Задавай го за всяко изречение, за всяка дума, за всеки детайл, за всяка пауза... За всичко!” Не съм изчел, за съжаление, цялата световна литература, но тази пиеса на Бекет е с най-много “защо”. Защо постояно чакаме? Защо не можем да си тръгнем... И ето така при мене се навързаха много интересни неща, докато чакахме Годо...
- Крикор Азарян сигурно ще гледа отгоре режисьорския ти дебют, каква оценка очакваш да ти пише?
- О!? Не знам... Не знам, но сигурно няма да го разочаровам. Аз я мислех пиесата и през неговите очи, неговите идеи, неговото усещане за паузи, за мълчание...
Няма да разочаровам
учителя си Азарян, ако
гледа отгоре моя
режисьорски дебют
- Премиерата на твоя Годо ще е една седмица след спектакъла “Черното пиле” на Мариус Куркински, също талантлив ученик на Азарян. Пиесата ще се играе на същата сцена. Това притеснява ли те по някакъв начин?
- Не. Аз съм далеч от конкурентност или съревнователност, когато става дума за изкуство и за театър.
- А и Куркински е доста по-напред от тебе като режисьор?
- Да, така е, но... Виж, всяка постановка ще си има своите зрители и своя живот. Не се притеснявам. Повече ме притеснява времето. Ще имаме ли достатъчно време с моите колеги Иван Бърнев, Цветан Алексиев и другите, защото всеки си има своите заетости. Ето и на Цецо му се роди второ дете...
- Предстои ти още една премиера - филмът “Извън пътя” на Николай Волев, с който ще бъде открит тазгодишния “София филм фест”. Доволен ли си от ролята си на застаряващ драматург, който търси нови предизвикателства?
- Да. Това е един от малкото ми филми, за които имах възможност предварително да репетирам. Волев дълго време търсеше актриса за главната роля и това малко забави нещата... Накрая избра момиче от ромски произход и много си я обгрижваше. Мисля, че съумя да изтръгне от нея това, което искаше... Но аз още не съм гледал филма и не знам какво се е получило като краен резулат. Снимахме го миналото лято.
- Как се играе съпруг на самата Аня Пенчева?
- Ние с нея отдавна сме приятели. Аня е абсолютна бойна единица. Познавам много актриси, които са претенциозни, лигави, примадонстват... При Аня няма такова нещо. Беше оттадена на работата и ролята си. Снимахме една сцена, в която двамата като съпрузи се бием с възглавници и навсякъде лети пух. А вдишването му е доста опасно. Кошмарно е, изпитвал съм го в една пиеса в “Сфумато”. Казах на Аня да се опита да говори през зъби и да не диша дълбоко. А на Волев казах, че е добре да има доктор по време на снимките.
- Послуша ли те?
- Да, и слава Богу! Започнахме снимките някъде през нощта, Аня явно се нагълта с пух, получи алергична реакция, започна да се задушава, биха и урбазон. Така с моя сценичен опит помогнах на екранната си съпруга.
- Знам, че трудно се работи с Николай Волев. Как беше в този филм? Правихте ли много дубли?
- Аз бях притеснен с времето, особено при снимането на втората част на филма. Трябваше да пътувам вечер от Банско за представленията ми в Народния. Снимахме докъм 4 следобед, после тръгвах за София. Тук пристигах към 6, 6 и половина, изигравах си представлението и обратно към Банско. Придремвах в колата и още около 4 часа в хотела. Ставах в 5 за грим, снимки и пак към София...
- Гледах снимки от филма, доста гримиране е трябвало...
- Да, трябваше да ме състаряват.
Играя самия Волев,
във филма му има доста
автобиографичност
Героят изживява екзестенциална криза, минават му дори мисли за самоубийство, такива едни неща. Филмът не е тежка драма, има и комични епизоди, което е много приятно. Въобще като в живота.
- Ти ли караше джипа в трудни офроудски сцени, или имаше дубльор?
- Сам си го карах, с изключение на най-опасните сцени, тогава зад волана сядаше Ивайло, един пич, професионален състезател.
- Ти и без това си си достатъчно луда глава...
- Да, бе... (Смее се.) Ама имам и шофьорски опит. Защото Волев беше взел друг актьор за ролята, но той не издържал драйвтеста. И тогава Волев ме покани. Можеш ли да караш в тежки условия? Мога. Ама сигурен ли си, защото и оня казваше, че може...
- Издържал си драйвтеста, а имаше ли и актьорски кастинг?
- Не. Волев най-напред поиска да се срещнем, защото не се бяхме виждали още от времето, когато снимахме сериала му “Огледалото на дявола” - през 2000 г. май беше. Волев дойде тука в Народния, погледна ме и каза: “Много си млад...” Но ми даде да прочета сценария и да му кажа мнението си. Прочетох го и му казах, че мога да се справя с ролята след малко пипване с грим. И в крайна сметка получих ролята.
- Какво вложи в ролята?
- Като си смениш ценностната система и си станал малко по-зрял, по-вглъбен, по интровертен... Актьорска работа е голяма част от това. Спомням си, че за да направим визията на главния герой, застаряващия драматург, гледахме снимки на известни драматурзи, включително и на Бекет. И забелязахме, че има черти като моите - остри, но с много повече бръчки. Едното му око е леко по-затворено и аз така играх по време на филма.
- Значи си нещо като хем Волев, хем Бекет...
- Да, нещо такова. Аз съм като гъба, попивам всичко. И докато си говорехме с Волев и обсъждахме образа за филма, му казах, че ще играя него, но няма да го имитирам външно. Така че в образа има и нещо от двамата, но се усеща при внимателно гледане. Това също дава нюанс на ролята. Но аз много обичам детайлите.
Стенли Кубрик казва, че детайлът е гений!
И за мен е много приятно, когато успея да ги откривам. Понякога не ги откривам, те си идват сами при мене, но тогава трябва да успея да ги уловя.
- Докато снимахте “Извън пътя”, стана ли дума, че това е последният филм на Волев?
- Не, не сме говорили такова нещо. Година след това той ми даде да чета сценария за следващия му филм.
- А ти засне ли нови филми?
- С Боби Михайловски, един млад режисьор, направихме филма “Обичам те, Боидин”, в който играя главната роля. Беше голямо предизвикателство, защото го заснехме само за 13 дни. Играя алкохолик, който пелтечи, и ми е много любопитно какво ще се получи от това.
- Алкохолик беше и в “Потъването на Созопол”. Внимавай да не ти стане навик.
- (Смее се.) Не, не, надавам се, не.
- В киното имаш повече нови предизвикателства, докато в театъра не е така. Защо?
- Като че ли така се получава в последно време. Затова с Радина обмисляме да направим ново парче. Досега не сме пукали този патрон.
- Как се казва парчето?
- “Любовникът” на Харолд Пинтър. Зверска пиеса, зверска! Ще я направим... Съдбата си знае работата, просто трябва да изчакаш момента.
- Ти как посрещна успеха на Радина, която след доста тежък кастинг спечели главната роля във филма “12 А”?
- Зарадвах се, разбира се. Аз бях постоянно с нея на терените, където снимаше, защото бебето беше малко и още го кърмеше. Но имахме късмет, че докато тя беше заета, аз бях свободен и буквално след като приключиха снимките й, аз започнах да снимам “Обичам те, Боидин”. Така
заснехме два филма
и бебето беше щастливо,
защото си беше постоянно с нас.
- Ти помагаш ли при отглеждането на малък Христо?
- Е, как?... По-скоро тя ми помагаше.
- Стига, бе!?
- Шегувам се. Ние сме отбор, много силен отбор. Примерно, когато се роди, Радина не знаеше как да го подхване и да го изкъпе. Казвам - дай го тука! Имах опит от големия си син Деян и този опит помогна много. Освен това готвех за Радина специални манджи само от качествени продукти, за да има хубава кърма и Христо да няма колики. Така аз хранех нея, тя хранеше него.
- Браво, Деяне!
- Да, да, хубаво се получи. Днес, 23 февруари, Христо навършва 8 месеца. (Този разговор с Деян водим в ресторанта на Народния театър на 23 февруари - б.а.)
- А как е Деян-младши?
- Той вече е на 11 години и усилено тренира футбол в школата на “Левски-Раковски”. Има и “Левски-Герена”. Играе вратар. Идол му е германският национален вратар Ноейр.
- Защо не тренира тенис, по-модерно е?
- Сам си избра футбола. Иначе ходи и на китара...