Защо свидетелите у нас са неми?

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6081153 www.24chasa.bg
Кадър от видеокамерата, запечатала лицето на вероятния убиец на 15-годишния Георги в Борисовата градина преди 2 г.

Обществото ни страда от страх и липса на емпатия. Останалото е следствие

Преди години на улицата, на която живея в Германия, една жена при паркиране ударила леко колата ми. Можеше дори да не забележа веднага, ако към мен не се бе втурнал целият наличен състав на офиса отсреща, виждайки ме да отключвам автомобила, за да ми обясни какво е станало. Видели чукването, излезли, жената оставила бележка с телефона си, те пък записали данните й.

Почти по същото време в София в блока на колега обрали апартамент. Жилището обаче се намирало над магазин с инсталирани видеокамери. Камерите записали обирджиите, собственикът на магазина като съвестен гражданин дал записите в полицията. Няколко дни по-късно

магазинът му бил

обран, а камерите

изпотрошени

Вероятно тези две истории могат да отговорят донякъде на въпроса, който си задава цялото българско общество в момента. Защо над 50 души са знаели кой е заподозрян за убийството на 15-годишния Георги и две години са го укривали. За мен това, че фамилията е мълчала, е разбираемо. Не оправдано, но разбираемо. В някои държави най-близките членове на семейството на заподозрян в престъпление не биват съдебно преследвани и не са законово задължени да издават близкия си.

Но защо са мълчали другите? Вероятно някои от по-широкия кръг познати на ученика са изпитали емпатия, но не към жертвата, а към онзи, когото познават. В случая заподозрения.

Дотук има вече две евентуални обяснения, и то напълно достатъчни: страх или липса на доверие в институциите и липса на емпатия към непозната жертва.

Прочетох десетки коментари, статии, статуси, изпълнени с искрено и оправдано възмущение.

Как не ги е срам

- цяло село хора

да мълчат

за убийство?

Но възможно ли е да има цели 50 души в нашето общество, които се различават коренно от нас, не използват нашите културни кодове, не споделят нашата етика, не са граждани толкова, колкото и ние? Или те просто са симптом за нещо, което става в цялото общество?

Разбира се, когато става дума за убийство, е по-лесно да видим границата, която не бихме прескочили. Но защо са я прескочили 50 души, по-голямата част от които младежи? Според мен, не мога да ангажирам никой друг с това мнение, мълчанието на тези млади хора е присъда за всички нас.

Емпатията към непознати се възпитава, доверието в институциите се създава. Как сме ги възпитали в емпатия? Какво сме им внушили да очакват от полицията? И не, не вярвам, че единствените обвиняеми за такива трагедии са семействата. Семейството дава началния старт, семейството може да носи пълна отговорност за едно дете до влизането му в обществото. Тоест до тръгването на училище. Тогава за това дете започват да се грижат и съответно да носят отговорност и другите – учители, родители на съученици, дори случайни минувачи по пътя му, по-късно медии, политици, хора на изкуството – всеки, който по един или друг начин

задава

допустимия код

на поведение

И за да се върна към примера от чуждата държава – в Германия се очаква от гражданите да сътрудничат активно за спазване на реда. Самите граждани очакват това от останалите. Иначе в статистиката престъпленията процентно към броя население са много повече, но и разкриваемостта, благодарение на сигнали на свидетели също. Да си спомним само за случая с българина, който

ритна момиче

в метрото.

Бе заловен само

по обаждания на

разпознали го

Ако случайни свидетели на леката катастрофа с моята кола ми помагат да разбера кой го е сторил, това най-вероятно ще направя и аз за друг човек, ако се случи.

Ако полицията приема всички сигнали и разкрива престъпление, а не участва в него – вероятността всички да се обръщат към нея винаги също се увеличава.

Гражданската активност се създава най-вече с примери. Емпатията също. Това, което ме впечатлява най-силно като разлика между двете общества, в които живея, е различното отношение към безпомощни. Припаднал младеж, видимо наркоман, на гарата в германски град и на спирка в София се третира различно. В Германия всички се спускат да го спасяват – защото пред очите им има човешки живот в риск. В София пияници, клошари и наркомани се подминават – нвинаги, не от всички, но твърде често.

Какво показваме с това на децата си? Че има ценен и не толкова ценен човек? Давам този пример, защото сигурно всеки е попадал в такава ситуация. Няма нужда тогава да си говорим за по-абстрактната обществена – не на отделни граждани, а на цялото общество, липса на емпатия към бежанци, към роми, към сираци, към инвалиди, към хора с психически проблеми. Към всеки, който не е като нас, когото не познаваме, но вероятно в този момент има нужда от помощ. Причините вероятно са най-различни – като започнем от криенето на тези хора по села и паланки по време на социализма до опитите да се изкорени християнският морал.

И последно - подозирам, че най-силната причина за бездействието на толкова много хора е удобното самовнушение, че все някой ще го свърши вмето тях. Онова изречение “Няма аз да оправя света, нека някой друг”, което си казваме, ако съседът бие жена си и чакаме другите да се намесят, ако майка пердаши детето си в магазина, ако кола сгази куче пред очите ни и други безброй и на пръв поглед не толкова тежки като убийство ситуации. Затова след такива трагедии като това убийство на дете от друго дете бичуването и самобичуването не помагат. Помага само осъзнаването, че обръщането на другата страна един ден носи и смърт.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Този път депутатите чуха - хората искат справедливост

    Добре е, че главният прокурор Сотир Цацаров и депутатите от правната комисия показаха чуваемост към това, което обществото недвусмислено поиска - да няма занижени присъди за жестоките убийства, ако извършителят направи самопризнания. Защото с мисълта, че извергът, посегнал на детето им, ще излежи някоя и друга година и ще го пуснат
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,