Треньорите са в основата на всичко, а тях никой не ги пита за нищо
СТРАХЪТ да има спорт в България бе катарзисът на тези, които се плашеха от фундаментите на държавността - здравеопазване, образование, армия, полиция, религия, средна класа и прочее. Този страх бе двигателят на разрушаването на държавността ни до необратимост. Извършено целенасочено и успешно не от анонимни лица или чуждестранна агресия, а от добре познатата политическа класа, която доведе българите до голготата, наречена “преход” и “реформи”. Достатъчно е да споменем, че от страната ни избягаха 80% от младите българи - геноцид, нечуван в многовековната ни история и нямащ аналог в световната.
Но защо все пак спорт? В нашата обрулена джанкова република той стана неактуален за голяма част от българите. На милионите български емигранти (бежанци) не им пука какво става в България, а малцината останали работоспособни българи пък изобщо не се интересуват от спорт, борейки се да оцелеят и пресмятайки възможните варианти с Терминал 2.
Остава обаче немалка (все още) част от населението, на която е жизненонеобходим спорт. Това са децата на България. През “преходния” апокалипсис политиците и богатите българи не положиха никакви грижи за тях (освен за своите), тъй като не са гласоподаватели, не работят, за да бъдат експлоатирани, не могат да протестират и да оказват публичен натиск. Просто не са близо едномилионна клиентела за алкохол, цигари, наркотици и т. н. Всички сме свидетели, че когато децата не са заети в някакви организации и извънкласна дейност, когато няма физическа активност в детските градини и училищата и липсата на игра и спорт те попаднаха във водовъртежа на обездвижването и липсата не само на физическа култура. Те станаха жертва на една псевдокултура, контролирана от наркодилъри, сутеньори, педофили, зависимост от интернет, алкохолизъм, медийна разпуснатост и пр. Всичко това доведе до физическо, духовно и културно израждане на вече второ поколение с ежедневните прояви на детско насилие и агресивност, убийства, самоубийства, алкохолизъм, наркомания и тежки, нетипични за младите болести (по международни данни сме световни рекордьори). Тези проблеми идват главно от липсата на заетост, игра и спорт при децата. Местата за това изчезнаха с натоварените улици и пълната абдикация на министерството на образованието от спорта. Защото единственото решение е да бъдат обхванати в организиран детско-юношески спорт, както е във всички цивилизовани държави и у нас преди 30 години.
Неприятен факт е, че повече от 20 г. в България не съществува реално детско-юношески спорт в организирана форма и прилаган от която и да е институция. Спортуват по-малко от 1% от общия брой деца и юноши, и то при незнайни методики. Помпозните спортни прояви (кросове, програми, проекти), както и псевдоспортните училища (социални домове) нямат нищо общо със социалната и професионална структура и съдържание на спорта и целят да се създаде илюзия и алиби за корупцията. Просто във всички прояви се въртят като статисти тези 1% от децата.
През 1993 г. със създаването на държавния орган за спорта (с постоянно променящо се наименование като на фалирала фирма) се заличи спортният модел на България, без да бъде създаден нов и по-добър. Това ускори унищожаването на спорта. Политиката в това отношение не се промени въпреки промените във властта. В същото време българският спортен модел - методика и организация на спорта, които бяха ведущи в света - бе приложен на всички контитенти. Умишлено и точно премерено
бяха унищожени тези,
които създаваха спорта
Защото никой, никога и никъде у нас не каза елементарната истина, че единствено треньорът е този, който създава. Спортът е процес, в който единствено треньорът чрез селекция, обучение и усъвършенстване създава продукта на спорта - стотиците хиляди спортисти, и на тяхна основа лицето на нацията - здраво и патриотично поколение и олимпийски медали. Всичко друго е илюзия, корупция и национално предателство. От 24 години няма нито един треньор на трудов договор, осигурен от държавата. Единиците, които се самофинансират и още извършват апостолска дейност, намаляват катастрофално. Е, как да се разбират ежедневните лозунги на политиците за наличие и светло бъдеще на детско-юношеския спорт, като не са назначили за 24 години един треньор? Има администрация на спорта на всички равнища, а нямаме щатни треньори? И от едната страна са те, фантомите, срещу стотиците спортни чиновници от всички равнища и институции, подсигурени със заплати, премии, командировъчни, топли кабинети. Това доведе допълнително до още по-големи проблеми в спорта, които се оказват необратими. Това е резултатът от пагубната политика в спорта. Абсурдно е да има държавна поръчка за треньори в НСА, а след това да няма щатове и на практика да няма такава професия. Очебиен факт е, че политици и спортни федерации не желаят да има треньорска класа, защото тя е генератор на дейност и коректор на сегашното статукво, или с други думи създава проблеми. Перефразирам вековната мъдрост, че който не храни своите треньори (войска), ще храни чуждите треньори. И това е факт. Масово се финансират такива треньори, а прогонените от България наставници и спортисти спечелиха 15 медала в Рио де Жанейро за други държави.
Появи се и друго опасно явление. С държавната политика всеки треньор да е и клуб вече има няколко хиляди клубчета. Абсурдното е, че мнозинството от тези треньори-клубове не извършват професионална тренировъчна дейност,
няма селекция, няма обучение,
няма контрол - само
събиране на такси
Този псевдоспортен процес в леката атлетика го наричаме “потене”, а в плуването - “къпане”. Цитирам откъс от писмото на покойния председател на СК “Левски” Стоян Хранов до премиера преди 7 години: “В момента цари хаос! Всеки тренира както иска и както смята. Кой упражнява методически контрол? Кой оценява квалификацията на самозванците? Защото не е редно още в детските градини самозвани инструктори да изграждат групи срещу заплащане. Отглеждането на спортисти трябва да е държавна политика". Отговорът на този вопъл е още по-голяма стагнация до пълното унищожаване на средната класа на спорта - треньорите.
Най-абсурдното в момента е, че в истеричните предизборни лозунги на партиите не се чува за такъв проблем в обществото. Особено цинични са изявленията на министри от служебния кабинет за надграждане. На какво? Препратките към бъдещия закон за спорта, че ще има промяна, са жалки и смехотворни, тъй като той е продължение на антиспортната политика. А как иначе, като в създаването му не са участвали спортните експерти - ведущите треньори? Защото те от дълги години се опитват да кажат как и с какво да се решат проблемите, но никой не иска треньорите да имат нещо общо със спорта. И проблемът не е във финансите, а в организацията им. Защото
сега парите не работят
за спорта, а срещу него
И накрая се явява и последният проблем - материалната база. Никой освен треньорите не задава въпросите как се унищожи спортната база за милиони, как после се ремонтира същата тази база за милиони и как се построи нова база за милиони, та в момента няма къде да тренират децата на България, особено в европейската столица на спорта - София. Но това е друга тема.