Какво кара човек да вземе нож, да се качи на колата и да тръгне на лов за хора, знаейки, че е обречен
Майкъл държи в едната си ръка едновременно нож и сатър, а с другата ръкомаха. Говори патетично пред мобилните телефони на случайни минувачи, сякаш дава изявление. И той наистина дава изявление, макар и оплискан в кръв. Това обаче не е неговата кръв, а тази на Ли Ригби, когото малко по-рано е блъснал с кола на улицата в Южен Лондон, после го е ръгал с нож и е кълцал с кухненска брадвичка.
“Кой ще ви защити сега? Да не мислите, че Камерън ще дойде и ще ви защити? Или че той ще пострада, когато ние вземем оръжие? Ще страдат обикновени хора, вие и вашите деца. Мир ще има, когато вашето правителство изтегли войските си... Око за око, зъб за зъб!”
Това крещи 28-годишният Майкъл Адеболаджо. В продължение на 20 минути до появата на полицията той е много настоятелен в обясненията си пред очевидците на престъплението му. Не наранява никого, но кара хората да го снимат с мобилните си телефони и разказва защо е убил военнослужещия Ли Ригби. Макар фамилното име на Майкъл да издава нигерийски корени, хладнокръвният касапин е британски гражданин, роден и израснал в Англия. И то в християнско семейство. После приема исляма, радикализира се и престава да приема британското правителство и власти за свои, поставяйки се в услуга на някакъв неясен джихадистки интернационал. Цялата тази история се случва през май 2013 г. Тогава имаше безброй журналистически материали, коментари, анализи, дискусии. Сигурно защото, освен че беше много кърваво, това беше и много знаково убийство. Еталон за новопоявилия се бранд – нискотарифен тероризъм. Но
кой днес
помни случая
“Ли Ригби”?
А беше само преди 4 години.
Първоначалният шок от случилото се в Лондон онзи ден също е на път да се размие в емоциите на следващите дни. Не след дълго ще се затрие съвсем из дълбоките гънки на обществената памет. Или по-скоро на обществената безпаметност, би трябвало да кажем.
Вероятно това е съвсем нормално и естествено, хората имат нужда да продължат да живеят живота си.
Т.нар. лоукост тероризъм обаче е явление, с което ще се сблъскваме и занапред. Какво кара отделни индивиди да грабнат кухненски нож, да се качат на личния си автомобил и да тръгнат из града да блъскат и ръгат невинни хора? Това е патология, която със сигурност има нужда от изследване или поне опит за сериозен анализ.
Бързите и лесни обяснения с “Ислямска държава”, “Ал Кайда” или друга някаква радикална групировка не са достатъчни. Защото при този вид атаки организацията няма особена роля. Най-често тези “самотни вълци” не са в оперативен контакт с когото и да било. Те сами решават кога, къде и как да действат. Да, вярно е, че техните действия могат да бъдат вдъхновени, насърчавани, а впоследствие и припознавани от организации като “Ислямска държава”, “Ал Кайда” и т.н. Но при този нов вид тероризъм цялата схема е далеч от действията на класическите терористични организации. Тук няма оперативни лидери, които да насочват “мъчениците”. Извършителите имат приятели и последователи, които ги “лайкват” и “шерват” във фейсбук и социалните мрежи и това е единственото, което може да се нарече някаква логистика. Иначе
при тази
аморфна форма
на бунт лицата
са движени
от непозната
комбинация на
омраза и
отчаяние
От гледна точка на обществената сигурност и противодействие нискотарифният тероризъм е много опасен.
Защото за разлика от операциите, които се планират и извършват от организации, тук е почти невъзможно да има превенция. На практика няма терористична клетка, в която евентуално да бъде проникнато с разузнавателни методи, не могат да бъдат внедрени агенти под прикритие, няма телефонни разговори, които да бъдат подслушвани и т.н. Извършителят сам решава.
Няма как нито да се прогнозира, нито да се предотврати такава атака. Полето за възможни действия е толкова широко, колкото е и боят на фрустрираните граждани. Което наистина може да звучи зловещо като извод. Повечето от тези атаки са спонтанни и не почиват на особени принципи. Те са
лошо планирани
и зле изпълнени,
въпреки че могат
и да са
смъртоносни
Повечето нападатели нямат никакъв опит или каквото и да било военно обучение. Кухненски нож и автомобил - това са най-често оръжията на този вид тероризъм. Случаите, в които някой отвлича камион, за да се вреже с него в голяма група хора и да вземе възможно най-много жертви, са по-особени. Там има предварително планиране и доста повече организация.
В случаите на лоукост тероризъм жертвите не са много, а често атакуваните оцеляват. В същото време извършителите със сигурност или ги убиват на място, или ги залавят. Затова тези актове на практика са самоубийствени, защото самотните терористи знаят, че са обречени от самото начало. Точно затова говорим за патология и за нуждата подобни поведенчески модели да бъдат анализирани и изучавани.
В тази работа според един израелски криминолог е намесен и
един
недостатъчно
изследван
феномен –
мъченикоманията
Доколко водеща сила може да е стремежът към подобна слава, наистина би трябвало да се анализира. Защото нападателите понякога оставят улики за мотивацията си в социалните мрежи, където често получават одобрение, насърчение, подкрепа и дори възхвала.
Този експерт по принцип пише за мотивацията на атентаторите самоубийци в контекста на израелско-палестинския конфликт.
Опитът на Израел в тази материя никога не е за пренебрегване, тъй като поради специфичната обстановка по сигурността там страната е като експериментална лаборатория. А когато говорим за нискотарифен тероризъм, то именно в Израел това е особено смущаваща тенденция от две години насам. Всъщност първите регистрирани и анализирани случаи на хора, атакувани с автомобили или с по-тежки машини, са от района на Ерусалим, някъде от 2008 г.
От средата на септември 2015 г. обаче в Израел започна вълна от подобни атаки, в която близо 50 души бяха убити, а над 650 ранени. Става дума точно за вид извратена мода да се мачкат хората с автомобил или да се ръгат с нож. Понякога и двете заедно.
До края на 2015 г. израелските власти регистрират 55 атаки с автомобил и 171 атаки с нож. Миналата година силите за сигурност твърдят, че са осуетили над 100 нападения с нож и една дузина атаки с коли.
Говорим за подобни атентати почти всяка седмица на различни места. Затова е важен
израелският
пример
- дава много
материал
за анализ
Властите са безпомощни да предвидят тези атаки и тъй като те са нещо, което не се връзва в старите форми и модели на тероризъм, израелските експерти по сигурност ги описват като нов вид индивидуален тероризъм.
В повечето случаи нападателите са млади палестинци, неженени мъже, често тийнейджъри, които не са криминално проявени, нямат никакви връзки с екстремистки организации, дори не са стъпвали в джамия. Много от тези нападения са снимани с мобилни телефони и разпространявани в интернет, вероятно като част от кампанията за терор, целяща да травматизира израелското общество.
Премиерът Бенямин Нетаняху твърди, че тези атаки са вдъхновени от радикалния ислям и подкрепяни от палестинското ръководство. Извън политическото говорене обаче израелските експерти за сигурност, включително и тези в специалните служби на страната, не са склонни да правят толкова пряка връзка. Може би, защото това изглежда твърде лесно обяснение. Затова търсят
по-дълбока
мотивация,
в която са
преплетени лични
и политически
фактори
Разбира се, в списъка с възможни мотивации присъства и религиозният елемент, но според експертите той е вторичен и се е появил вследствие на дълбока фрустрация. Има го и важният момент на подбудителството. Езикът на омразата и средата, в която тези младежи раснат, докато дойде моментът, в който грабват кухненския нож, качват се на семейната кола и тръгват просто да убият някого. Палестинските власти също се опитаха да обяснят тази вълна от индивидуални атаки и според тях поведението на тези младежи би могло да се обясни най-добре с една дума - отчаяние. Ако трябва да е една дума, то тя е подбудителството, отвръщат обаче израелците.
Естествено, няма как да бъдат сложени всички индивидуални актове на тероризъм под един шаблон. След този огромен брой нападения с ножове, отвертки, сатъри, леки автомобили и камиони става ясно, че няма чист профил на човека, който предприема подобно нападение. Не съществува и една причина или едно обяснение за нарастващия брой подобни атаки. Затова и няма как отговорът да бъде в една дума.
Но какво би излязло, ако се опитаме да съберем всички тези обяснения за индивидуален тероризъм в района на Близкия изток и ги наложим върху картата на Европа, където все по-често имаме сходни случаи? Разбира се, с уговорката, че има специфични различия. Ще намерим доста сходства.
Фрустрирани младежи, индоктринирани от езика на омразата, които в отчаянието и безпътицата си се отдават на мъченикомания.
Какво следва? Ако се върнем към случая с Ли Ригби отпреди четири години, трябва да припомним, че последваха палежи на джамии. Един възрастен мюсюлманин бе пресрещнат, след като се връщал от молитва, и убит на улицата. Радикалите от другата страна сметнаха, че това е най-доброто, което трябва да се направи. Око за око, зъб за зъб, както крещеше кървавият Майкъл Адеболаджо.
Тогава обаче идва и отговорът на въпроса какво е нискотарифният тероризъм?
Една чудесна рецепта за хаос!