Императорът с верни слуги изпяват рок парчета
Ако Дюренмат беше жив и гледа пиесата си “Ромул Велики” в МГТ “Зад канала”, щеше яко да се забавлява. Защото цени хумора, импровизацията, въображението. Сигурен съм, че и сега ще има многознайковци, които са осведомени как се прави Шекспир, какво е искал да каже Чехов, как трябва да се играе Дюренмат. Това са сухарите, които не могат да разчитат знаците и жестовете на сцената и се опират на репликите, докладващи всичко случващо се в сърцата и мозъците на героите.
След половината представление на “Ромул Велики” в МГТ “Зад канала” излиза един китарист и заедно с император Ромул (Геро Георгиев), двамата му верни слуги (Атанас Цоков и Симеон Бончев), приютилия се в Рим изгонен император на Източната империя (Eвгени Будинов) и министъра на вътрешните работи (Владимир Зомбори) изпяват няколко рок парчета.
Така спектакълът се превръща в рок опера. Леле-мале, какво кощунство! Обаче
Дюренмат,
който се гавреше
и с комунизма,
и с капитализма,
щеше да крещи “Браво!”. С музикалните номера, които поначало са силно качество на трупата “Зад канала”, режисьорката Бина Харалампиева изчиства всички съмнения в несериозността на случващото се на сцената. Да не би зрителят да се почуди как е възможно римски император да отглежда кокошки и да не му пука, че варварските войски са на прага на Рим, а един търговец на гащи (Вежен Велчовски) да предлага - срещу брак с щерката на Ромул (Весела Бабинова) - да подкупи лидера на варварите Одоакър (Петър Калчев) с няколко милиона, за да се чупи, откъдето е дошъл. Ромул обаче не се навива на текстилната сделка, защото иска Рим да пропадне.
Това ли е
историческата
истина, ще
попита
правоверният
зрител,
пък и онзи сухар критик. Може да изглежда смешно, но през 1973 в Театър “София” играят същата пиеса, вярвайки, че е историческа и всичко на сцената трябва да е съвсем сериозно. Вероятно в същата година Дюренмат се е изказал подигравчийски относно капитализма в родната си Швейцария и нашите идеологически цензори, най-тесногръдите в соцблока, са пуснали текста до сцената.
Ицко Финци е Ромул и го играе така, че спектакълът може да се нарече “Ицко Велики”. В началото на репетициите той е властник с величествена осанка, който разобличава империализма в престъпната империя, издигнала се върху труповете на хиляди. “Играех с патоса на нейния съзнателен погубител, крил до този момент истинската си цел, действащ нагло и брутално”, спомня си актьорът.
Обаче художественият съвет два пъти не одобрява представлението и не го пуска до премиера.
Тогава Финци
обръща
палачинката -
Ромул става душичка човек, изтънчен, по-образован от всички, колеблив, слаб, дори малко женствен. Той иска да бъде убит от Одоакър, защото е безсилен да се справи с агресорите, безсилен да спаси страната, както и безсилен да поддържа фалша на брака си. (В МГТ императрицата е Василена Атанасова, комично мрачна и досадна - б.а). Сякаш Дюренмат се е сещал, че някъде могат да представят неговия Ромул като положителен герой хуманист и излива още от иронията си - Одоакър се оказва двойник на Ромул.
И той е птицевъд, и на него му е писнало да се държи като лидер на държава. И той ще се побратими с Ромул в гениален парадокс. Геро играе Ромул в гамата на Финци от финалното му решение. Той не търси евтини мимики, за да изглежда смешен, а е смешен с поведението си на мениджър ликвидатор на фирма. Сам срещу всички, прави всичко, за да изронва почвата под Римската империя.
Бъбрив, еуфоричен и динамичен, Ромул на Геро сякаш играе блиц-шах срещу няколко противници и тича от дъска на дъска, за да прави ходовете си. Когато на него му писва от думите, от прозаиката и предвидимостта на всекидневието, спретва естрадата с рок изпълнението. За да не си помисли някой патриот, че на сцената издънват историята.
Ако актьорът подобри изговора си и стегне прибързаното си отношение към партньорите си, с чисто сърце ще го назовем Геро Велики.
КРИТИЧЕСКИ ЪГЪЛ
Герасим Георгиев - Геро (в средата) като император Ромул Велики в спектакъл в МГТ “Зад канала”
СНИМКИ: АРХИВ НА ТРУПАТА
Афишът на спектакъла впечатлява с внушението си - актьорите изглеждат като паметници на самите себе си.