Няма как да е модерно
да си бандит в
правова държава
Тежкият инцидент в Бургас показва тъжни истини, за които избягваме да мислим. Истини за причините, довели до тежкия инцидент на спирка в Бургас, при който една възрастна жена едва оцеля. Повалена и изритана, защото на някого му причерня. Какво обаче направиха свидетелите на покушението? Ами нищо, нали дойде автобусът. Качват се.
...
В тълпата съществува единство и съвместност на психиката. Доказано е от Густав Льобон. Тоест достатъчно е един да тръгне, за да зададе вярната посока.
Затова адмирации за жената, която първа е слязла от рейса. Била е последвана автоматично от още две. Останалите пътници са решили, че по-добре да стигнат 2 минути по-рано, закъдето пътуват, пък дано жената извади късмет. Дано! Стискаме ѝ палци...
Повечето хора се
задействат само
ако жертвата
им е близка
по пряка линия.
Иначе минават през всякакви гледки с тромаво съзнание, упоени като в транс.
Ако не бяха слезли трите жени от рейса, 72-годишната Виолета можеше и да не е между живите вече. Нищо нямаше да попречи на опасно болния Живко да я довърши с павето.
Нападението е толкова крещящо, че то казва всичко. Няма какво да го анализираме - държавата вече трябва да се е задействала и да е набелязала мерки. И за психоотчета, и за всичко останало. Защо да чакаме атака под собствения си нос, за да го прозрем?
В Япония са се научили на уважение и почтително отношение към другия много отдавна. Когато са се движели препасани на кръста с по две саби. Сега вече не е нужно да ги носят. Редът е кодиран и се предава генетично през поколенията. У нас още не сме започнали. Може би, защото да си извънсистемен, е модерно. Може би в изкуството - да. Там е територията на неограничените експерименти. Но няма как да е модерно да си бандит в правова държава. Това категорично няма как да се толерира, много съжалявам.
Сега да минем на друга тема, провокирана от престъпния повод в Бургас. Много е хубаво, че навсякъде по градовете вече слагат камери. Ето, благодарение на камера хванаха и българина, който изрита 26-годишна жена в метрото в Берлин, и останалите наглеждачи на сцената, също наши сънародници.
Нека да има камери навсякъде. Някой може да каже, че е по Оруел. Ами да е. Видно е, че не може да се разчита на самосъзнание. Да ги има и по родилните отделения, и по другите клиники в болниците, да ги има във всички администрации, в училищата, яслите и детските градини, да ги има в транспорта и по кръстовищата. Преди повече от 15 г., когато отидох на гости на братовчедка си в Лондон, я питах защо обира скоростта всеки път, като види ограничение, след като жив катаджия няма на пътя. А тя отговори, че не е нужно да има катаджии - навсякъде е опасано с камери. От това надали английската демокрация е пострадала.
Лошото е само едно. Да приемем, че цялата държава е опасана с камери и че сме пред екрана на този своеобразен мега “Биг Брадър”. Какво ще видим тогава?
Ученици се бият
или дрогират
на прага на училището
или даже на двора. Подминаваме: “Много важно! Тия деца родители нямат ли си? Пфу, безотговорна работа - раждат деца, а после никви ги нема.”
Автомобил препречва пътя на друг. От него се изстрелва бесен човек и почва да налага водача на задния. Разбива му челюстта, чупи му очилата. Все му е тая, че на задната седалка пищи дете! Да е мислил баща му, като ме е засякъл /не се е отместил навреме от пътя ми/ бибитнал ми е/ погледнал ме е лошо на предното кръстовище/ просто не ме кефи, защото ми напомня на един смотаняк и зубрач от даскалото. - “Айде, бе,
по-бързо се бийте или
там квот ше правите,
щот вече закъснявам
за екстеншън и ши лак!”
Така си мисли свидетелка в таксито отзад, докато нетърпеливо потропва с крак.
Със засилка джип паркира на тротоара, който е и вход към градинка. Почти отнася една майка, бутаща количка. Тя протестира, ама нейният глас потъва като в пустиня, понеже той ѝ крещи по-силно: “Що не ме изчака, а после да ме обиколиш? Шъ гора аз гориво, докат ми се разхождаш!”
Бездушието или притъпените естествени инстинкти не отминават понякога съвсем и майките. Бебе в количка в градския транспорт, позиционирано с гръб към майка си. Кашля, мрънка. Болно. Майка му обаче разказва по телефона на приятелка след приятелка, че го е завела на лекар. Не било добре. После “А ти кво праиш?” - “А, добре, аз слизам след 5 спирки.” Следващите разговори са идентични, само броят на спирките е различен. Докато слязоха, все се чудех защо тая жена просто не си гушне детето или поне да го обърне към себе си, да го полюшне, да му каже нещо или просто да е с него... Ама не е моя работа да ѝ казвам. Дано да е преуморена и по-скоро да се освести. Защото всички травми тръгват от детството.
Който не е гушкан и
не му е обръщано
внимание, после
възпроизвежда
същия модел спрямо собствените си деца. А спрямо околните става агресивен или в най-добрия случай безразличен.
Освен това, като няма камери, всичко се доразмива и ни се разминава. Живеем в транс до следващата гранична житейска ситуация, която показва все същата симптоматика.
Къде се скъса жичката да сме хора?