Похвално е, че интересите на децата се движат сред 1400 заглавия на книги - това е широка палитра
Не може да обвиняваме тийнейджърите, че не задържат задълго вниманието
си на една книга. По-скоро ние, авторите, трябва да отвърнем на тенденцията с вълнуващи произведения
Списъкът от задължителни книги в училище все повече се отдалечава от съвременната литература у нас и по света, казва писателката
- Вие, г-жо Филипова, сте на престижната трета позиция с книгата си “Мастиленият лабиринт” в българската класация на 17-19-годишните в инициативата на “24 часа” и “Виваком” “18 книги за вашето литературно пълнолетие”. Изненадана ли сте?
- Фактът, че съм на трето място сред изявени български писатели от последния век, ме радва и е награда за труда ми. Донякъде съм изненадана, защото
първите места
по-рядко се
дават на жени
Макар да не се признава, все още читателите се доверяват в по-малка степен на жени в литературата и науката. Иначе често ми пишат млади мои читатели, така че донякъде имам наблюдение над предпочитанията им. Но ме изненадва, че точно този мой роман е толкова предпочитан от тийнейджърите, защото не е лек, нито лесен за четене. Очаквах по-скоро да ме класират с историческия ми роман “Войната на буквите”, за който съм получила най-много писма от млади читатели, дори и на 12-13 години.
- Според данните от проучването, което “24 часа” проведе, младите се увличат по фентъзи и имат интерес към българска историческа литература. Как го обяснявате?
- Фентъзи жанрът е много логичен избор за младите. На тези години те мечтаят най-силно, фантазията им е най-развита, търсят непознати изживявания, а фентъзито им предлага предизвикателството да потънат в новите непознати светове. Интересно е, че ги влекат и исторически романи - това показва интерес към историята. Но от друга страна, тези романи също ги пренасят в непознати за тях и вълнуващи реалности. Ако се замислите, между двата жанра има паралел - едните са измислени други светове, възможни в бъдещето, а вторите - случили се някога.
- Децата са посочили около 1400 заглавия на книги, а в училище изучават 90 автори. Според вас има ли разнобой между задължителната литература и онази, която децата харесват извън училище?
- Мисля, че винаги е имало такъв. Това не е изненада. Дори само заради факта, че
“задължително”
вече звучи
безинтересно
за децата, но няма как без тях. Похвално е, че търсенията им са в толкова широка палитра. Факт е обаче, че през последното десетилетие списъкът на задължителните книги в училище все повече се отдалечава от случващото се в литературата у нас и по света. Да, има категорични класики, но в тази категория всяко десетилетие попадат нови автори, нови класици, на които обаче само заради факта, че са нови, сякаш не им се обръща нужното внимание. Списъкът трябва да се обновява. Ако не бе така, все още трябваше да четем само “Илиада”. Едно велико произведение, но след него има стотици други не по-малко значими произведения. Има и друго - днес книгите се конкурират за вниманието на младите наравно с филми, електронни игри, социални мрежи, блогове, влогове и т.н. - книгите трябва да отчитат тази тенденция и да бъдат освен градивни и интересни.
Днес у нас “популярна и интересна книга” все още се слага в графа “неелитарна”, но за мен това е погрешно. Много от българските и световните автори са станали популярни, защото освен послания изграждат и вълнуващи сюжети. Това е висша форма на майсторство според мен. Едно е да имаш важно послание и да го опишеш, както ти дойде отвътре (я стане, я не), друго е да изградиш и увлекателен сюжет, и силни герои, които да го пренесат до читателя. Подобни разделения на
елитарна и
неелитарна
литература
доста се усещат в България. Но по мое мнение това не иде от значимостта на разделението, а от по-рядката способност да се творят вълнуващи истории около силна идея и послание. И, естествено, това поражда неприязън между едните и другите автори. Да, сред популярните заглавия попадат и доста “леки” романи, но мисля, че разликата между тях и “заслужаващите внимание книги”, макар и много търсени, е очевадна. Днес това разделение сякаш започва да отстъпва пред налагането на палитра от жанрове, сред които има много силни книги, и това е добра новина.
- Съгласна ли сте, че в тази класация децата са създали един свой пожелателен образ, за да не видим истинския?
- Не, не смятам. Да, в списъците има изненади като Блага Димитрова например, но пък присъстват цели 3 книги на Емил Конрад, “50 нюанса сиво”, романите на Джон Грийн и още 5-6 такива, които не биха присъствали, ако учениците искаха да се представят в “пожелателен образ”. Както самите те заявиха на дискусията. По-скоро очакването на нашето поколение към новото е леко занижено. Както винаги е било в историята -
старото
поколение
подценява
младото
На срещата, която организира в. “24 часа”, се изказаха няколко разочаровани ученици в стил, че те четели Пушкин и Толстой, които отсъствали в класацията, но пък присъствала “50 нюанса сиво”. Трябва да отчетем обаче два фактора. Първо, децата, които са чели Конрад и “нюансите”, рядко се изказват на публични събития. Правят го по-често търсещите изява и бунтарите. Второ, последните залагат предимно на непопулярното. Някога са скандирали за “Бийтълс” и например за Буковски (който мразил хората, принизявал жените като “вид” и борил депресията си с алкохол). С ега пък казаха, че предпочитат Пушкин и Толстой, защото сякаш обратното на търсеното е форма на изява. Не бих нарекла обаче точно това изява на “собствен глас”, а по-скоро форма на търсене на внимание. Не означава, че не бива да има нови търсения и течения в литературата, но не и като проява на “аз съм различен и чета онова, което другите не разбират”.
- Намирате ли нещо особено и характерно за поколението на 17-19- годишните, когато четете списъците с книги, които са посочили? Питам ви, защото имаше коментари, че тази класация не показва оформен поколенчески вкус.
- Бяха изказани мнения, че някои от заглавията били популярни и затова се четели. А кога не е било така? Да, както споменах, във всяко поколение има и младежи, които търсят своя уникален глас и изява. Те винаги са били малък процент и логично отговарят на посочения от вас по-разширен списък със заглавия. Забележете тенденцията, че всяко следващо поколение, укорява новото, че било “разхайтено”, че нямало “уникален глас”, “поклоннически вкус” и т.н. А след още едно-две поколения “разхайтеното и безгласното” се издига в култ. Също така ми се струва, че поне в списъка ви с български автори, присъства поклонничество към няколко от тях.
- Има ли според вас някаква норма за това колко често и колко продължително да четат децата днес?
- Не мисля, че би трябвало да има норма - дори една страница да прочетеш, но задълбочено, може да остави трайни следи. Факт е обаче, че според скорошно проучване на Харвардския университет, с налагането на интернет, расте и нуждата от често “кликане”, което се изразява във все по-кратка способност на хората да задържат вниманието си над един “документ”, било то и книга. Няма как, това е съвремието ни, и ние не можем да обвиняваме младите, че не можели да задържат за дълго вниманието си на една книга. По-скоро ние, авторите, трябва да отвърнем на тенденцията с вълнуващи произведения. Това не означава да принизим изкуството до “потреблението”, а да следваме епохата си, за да покълнат посланията ни.
- Новите технологии ще променят ли четенето на книги?
- Не. Четенето на хартиени книги е преходна тенденция. Както е било и четенето на пергаменти, както е било и писането по камъни, както сега се налага електронното четене. Вечно е обаче историоразказването. То винаги ще има място в света ни, както и да се променя носителят.
Людмила Филипова е родена в София. Внучка е на Гриша Филипов, министър-председател на България през 80-те години на миналия век. Работила е като маркетинг и пиар мениджър, също като журналист. Автор на романите “Анатомия на илюзиите”, “Червено злато”, “Стъклени съдби”, “Мастиленият лабиринт”, “Антихтонът на Данте”, “Аномалия”, “Печатна грешка”, “Където се раждат ангелите”, “Войната на буквите”.
Записала е магистратура по астрономия към физическия факултет на СУ.