Или родителските срещи като “Игра на тронове”
Човек и добре да живее, детето му влиза в пубертета. Разбира се, не всички родители на тийнейджъри са сполетени от тази катастрофа. Онези, чиито бебета са спели по 12 часа нощем още от родилното, на 2 са обожавали супа от броколи и на 5 са си разменяли шоколадите за сурови моркови, се озовават в тази сложна възраст някак неусетно, с приятна музичка и цъфнали липи навън.
Майките им разбират, че децата вече са големи, по това, че отрочетата правят изведнъж закуската и през седмицата, а не само в неделя.
Просто един понеделник младеж с набол мустак влиза в спалнята и носи на сребърен поднос две кафета с мляко и прясно опечени кроасани, след което с песен на уста тръгва към контролното по геометрия.
При родители като мен, чиито деца дори и на пределната възраст от 7 години категорично
отказват да се
хранят с осем
прибора
и да четат на глас Камю на плажа, пубертетът идва като сцена от “Игра на тронове”. Много драма, много гняв и онези родителски срещи... “Шееейм, шееейм...”
Аз като дете бях отлична ученичка и нямах проблем в училище да сядам напред. Сега, като майка, винаги се свирам най-отзад в ъгъла, навеждам глава и се надявам да не ме видят. Това по правило не помага. Обикновено винаги се започва с изброяването на срамните случки.
Примерно моят син е чудесен карикатурист. Чудесен, но неразбран. Неразбран, но пък много популярен. Поне в училище. Там има поне три учителки, които си събират неговите произведения и едва се сдържат да дойде родителската среща, за да ги покажат на всички.
Той освен това е и доста педантичен – ако на картинката не е много ясно, че
жената между
Тръмп, Ким Чен
Ун и Хитлер е
класната,
той пише с големи букви КЛАСНАТА.
Голям успех пожъна и поредицата му “Веселите пениси”, в която наистина беше докарал личицата на повечето даскали по... да. Но си имаше и сюжет, и прилика, и всичко.
Трябва да ви кажа, че родителите, които сядат най-отпред, винаги се възмущават на произведенията му, докато тези около мен искрено се веселят. Разбирам ги, аз също се заливам в облекчен смях, когато се окаже, че не моето, а тяхното дете е
боядисало с
прясна боя
седалките
в женската тоалетна... Даже понякога успявам да докарам погледа на майка от първия ред, ако случката надмине дори моите очаквания.
Нали се сещате кой поглед – ОНЗИ. Дето трае около 40 дълги секунди, през които 30 души те гледат сериозно в очите и лекичко кимат невярващо и неодобряващо с глава, а ти после сънуваш този момент поне седмица.
Родителските срещи ме травмират почти толкова, колкото домашните по математика.
Не, признайте си с ръка на сърцето: когато
с трепет чакахте
бебчето
в корема ви да се появи навън, после да започне да се усмихва, да гука, да пълзи, да ходи, да тича, да говори и пее, да яде само̀ с лъжица и да използва гърне, вие помисляли ли сте си и за момент, че ще си платите за тази космическа радост с това, че ПАК ЩЕ ИМАТЕ ДОМАШНИ ПО МАТЕМАТИКА?
Според мен, когато се решите да имате дете, трябва с партньора ви да си кажете някои истини. А те са, че бебетата не спят, реват, акат си в гащите и един ден започват да носят у дома домашни с три неизвестни! Или може би е по-добре да не ви предупреждавам, защото тогава
колко хора ще се
осмеляват да
имат деца?
Най-много по двама-трима на клас, само зубърите. И цялата СМГ.
Слава богу, моят син се справя със задачите, и то чудесно – даже е в състояние да ми обясни какво точно е написал в тетрадката за домашни. “Ох, мамо, това е толкова просто, взимаш оттук, слагаш там, вадиш, умножаваш, сега разбра ли?” Обикновено следва ОНЗИ поглед, само че в тия ситуации ми го отправя собственият ми син. Въпросът е да го докараме дотам да седне да пише домашни. Затруднявам се да ви кажа кое е по-сложно – да го накарам да си реши задачите, да си измие косата, да стане от компютъра или да освободим Северна Корея. Може би все пак Северна Корея...
Все пак светът решава как да се справи с диктаторите на общи събрания, десетки лидери се събират, мислят, гласуват... После някой нанася превантивен удар, друг налага ембарго... И така до сваляне на диктатурата.
С пубертетите майките са оставени сами. Превантивните удари са забранени, ембарго над джобните не върши работа, остава само методът “Бай Тошо”. Не сте чували за този метод? Той е изцяло рестриктивен, но пък върши чудесна работа. Просто изключвате рутера за по три дни, както едно време бай Тошо спираше тока. Три дни няма, един ден има. Накрая и домашното е решено, и косата е измита, и даже стаята е оправена. Всъщност в ООН дали са чували за този подход? Върши чудеса без бой, кълна се.