Пиенето е бягство от скуката да бъдеш само себе си, пишат в “Пиещият човек в света на кръчмата”
- “Пиещият човек в света на кръчмата” е забавното заглавие на новата ви книга. Защо двамата решихте да пишете книга за алкохола? Как ви хрумна?
Валери Стефанов: Идеята за подобна книга следва да се роди в кръчмата и рожденото място на настоящето изследване е именно там. Кръчмата е място на безкрайните брътвежи, но и на подобни странни вдъхновения.
Хрумна ми да напиша тази книга, защото винаги са ме интересували предизвикателствата, пределните ситуации, в които човек попада. Употребата на опияняващи напитки е такова предизвикателство, ситуация, в която хората пожелават да станат други, различни.
Хилядолетия наред човечеството е употребявало опияняващи напитки - в Египет, във Вавилон, в Гърция, в Рим... Точно това е интересното - защо не са престанали? Защо не са се отказали след толкова много забрани и предупреждения - от страна на църквата, медицината, здравия разум? Наслаждението има трансгресивна природа, самозабравата има терапевтичен залог, затова, както и да са ги предупреждавали, хората не са престанали да пият. И още го правят. Както сме казали в книгата - душата пие, тялото се напива, това е драматична симбиоза. Опиянението и падението осветяват с мрачен блясък пътя на човеците и те никога не са се отказали от този блясък, от този трънлив път. Човекът е не само мислеща тръстика, той е и опияняващо се същество, именно за него сме мислили и писали.
Милена Менкова: Аз получих покана от проф. Стефанов да се присъединя към този проект главно за историческата част. Интересът ми е провокиран от чисто женска гледна точка, защото, както знаете, Ева първа нарушава всички забрани в райската градина и след нея тръгва и мъжът. Така че смятам, че
жените са първоосновата
на този нездрав интерес
у мъжа към алкохола
- Човек утолява жаждата си с три основни вида напитки - вино, мляко и вода, по думите ви. Каква е ролята им?
В. Ст.: Идваме на света с първото мляко, оцеляваме с водата, с животворната ѝ сила. Човекът прилича на животните по много неща, но се различава от тях по това, че те не употребяват опияняващи напитки. Водата и млякото са фактори на оцеляването, виното е терминал за преобразяване. В символичната вселена опиянението с виното бележи прехода на човека от едно състояние в друго, от едно битие в друго. Пием вода, защото сме жадни, пием вино, защото ни измъчва някаква друга жажда. В нашата книга размишляваме върху спецификата на тази друга жажда - каква е нейната природа, какво ни дава тя, с какво ни изкушава. Това е великата и трагична жажда по преображение, копнежът по бягство в неизвестна посока.
Човекът има различни истории - история на пътуванията и откритията, история на болестите, история на страстите... Някъде там, сред страстите, се намира и страстта да се пие. Да пиеш, означава да провокираш себе си, но и света, да лекуваш някаква скрита рана, да тъгуваш по някаква пареща загуба. Пиенето може да е навик, рефлекс, но то е и сцена, на която човекът разиграва пиесата на своя дълбинен психически живот. Затова цитираме ироничния Рабле, че душата на сухо не живее.
За нас беше важно да осмислим разнообразието на тези емоционални състояния, да посочим онези скрити пружини, които ни карат да вдигаме чашите и да казваме “Наздраве!”. Да припомня, че още в древните Мистерии и ритуални практики хората са употребявали странни напитки, психотропни вещества, чрез които искали да влязат в алтернативни състояния на съзнанието. Пиенето е преход, надзъртане в други светове, докосване до странното, непознатото.
- Отговорихте ли си на въпроса защо човек е толкова упорит и продължава да пие?
М. М.: Заради вечния му стремеж към нещо извън границите на нормите на обществото. Всеки човек, въпреки че се съобразява с тях, проявява вътрешен стремеж да прекрачи тези граници.
- В исторически план открихте ли подобен стремеж?
М. М.: Да. Професорът спомена за Мистериите, при които са употребявани опияняващи напитки. Попаднахме на едно питие кикеон, описано от древните автори, за което някои от нашите историци предполагат, че освен вино, козе мляко и брашно е съдържало и различни психотропни вещества. За да може наистина да изпаднат в транс по време на Елевзинските мистерии.
В. Ст.: Човекът е съзидател, законодател, но и нарушител. Неговото описание в Библията започва именно с акта на нарушаването. Бог наставлява човеците да правят едни неща, а те веднага започват да вършат други. Ние сме непослушните деца на отца ни, закоравели трансгресивни персонажи. Трансгресия означава да прекрачваш граници, да преодоляваш забрани, да отиваш в някакво отвъдно. Такива странни, двойствени същества сме. Прибираме се в себе си, подчиняваме се на нормата, спазваме закона и в същото време копнеем да прекрачим тази норма, да станем други на самите себе си. Това е и една от тезите в книгата - че пиенето е бягство от скуката да бъдеш само себе си, да живееш преклонен в обхвата на закона.
- Какво е участието на жената в кръчмата?
М. М.: Още в сведенията от Древен Вавилон се говори за кръчмарки, които са най-старите персонажи. Вероятно те първи са започнали да произвеждат и бирата, поне такива са сведенията. Така че жената първоначално е имала водеща роля, но с течение на вековете с промяната на общественото съзнание вече се налагат забранителни норми на жените по отношение на пиенето. Но пък, както сме отбелязали в книгата, те си го връщат по време на вакханалиите в Рим. Винаги има някакъв отдушник на цялото това напрежение.
- Каква е ролята на кръчмата?
В. Ст.: Наричаме кръчмата “свят”, защото тя е съвкупност от най-различни преживявания, родена е от дълбините на жаждата ни. Кръчмата е вписана в символичната организация на пространството и на времето. Делникът има своя трезв трудов ритъм, но в неговия край ни чакат почивката, насладата, опиянението. В дома съхраняваме своята интимност, грижим се за семейството. В храма поддържаме връзката с небесата, с Бог. В кръчмата правим нещо различно - отиваме, за да разтоварим напреженията, да влезем в спонтанността на някакъв разговор, който не бихме провели в друга ситуация.
Кръчмата е своеобразно
освободителско
пространство
Тя е кабинет за колективна психотерапия.
Да не забравяме и факта, че векове наред кръчмата е форма на социализация, тя е място на вестите и обсъжданията, на страстите, дебатите и политиките. Модерната епоха се е родила в кафенетата и в кръчмите, казват. Кръчмата е една от институциите на модерната публичност. Сред напитки и дим, сред речи, песни и закани човекът се е родил като модерен политически субект - същество, което бленува свободата и я отстоява чрез реч, а понякога и чрез дела. Да си припомним само поезията на Ботев, за когото механата е двойственото място на големите думи и на нищожните дела, на разпаленото въображение и на конформистичната амнезия. В механата са разпалените храбреци, но там са и изтрезнелите страхливци. Кръчмата е блясъкът на вечерта, но и срамът на утрото. Кръчмата е огледало, което безпощадно ти показва, че трудно можеш да надскочиш себе си.
М. М.: Кръчмата има преди всичко социална роля. Тя обединява хората, които влизат в нея, служи за обмен на идеи и информация. Още при древните германци кръчмата е служила и за оповестяване на важни обществени дела. Друга емблематична кръчма от българската литература е кръчмата на Странджата.
- Много романтичен е образът на алкохола в книгата ви. Донякъде сигурно се дължи и на френските поети, които цитирате. Колко литература - и поезия, и философия, прочетохте за вашето изследване?
М. М.: Обемът не беше никак малък. Съвсем коректно сме цитирали всеки автор, когото сме чели. Не беше лесно, но това е литература, която е тип есе и трябва да внуши чувства и мисли у читателя, който се изправя пред нея.
Как си представям нашия читател - на брега на морето с питие в дясната ръка и нашата книга в лявата ръка.
В. Ст.: Писали сме с пристрастие, но и с аналитична дистанцираност. Преподавам история на литературата от доста време и хуманитарната култура е естественият фон на моето писане. Обикновено пиша книгите бързо не защото съм припрян, а защото следвам движението и скоростта на мисълта си. Есеистичното писане предполага строгост на подхода, но и сила на въображението, размах на асоциациите, вклюване на разнообразни области на знанието - история, социология, философия, антропология.
Есето е свободен, интердисциплинарен жанр. То е свободата да бъдеш умен, но и опасността да се дискредитираш като глупав или невеж. Нашата книга няма претенцията да е научно изследване в строгия смисъл на думата. Тя е именно антропологично есе, опит в разбирането на определен тип човек, на определен тип съзнание. Има изследвания за пишещия човек (homo scribens), за пътуващия човек (homo viator)... Ето, ние написахме за пиещия човек (homo bibens). Няма нищо лошо в това да опитаме да влезем в човешката епопея, както казва един философ, и през странния път на опияняващите напитки.
- Сравнявате пиещия човек с играещия (homo ludens). Защо?
М. М.: Това е наша закачка към сериозните учени и антрополози - да предложим още едно еволюционно звено в развитието на човека. Надграждаме homo sapiens с homo bibens.
В. Ст.: Игровото поведение е дълбоко присъщо на човека. Йохан Хьойзинха е написал цяла книга, в която е разпознал най-разнообразни човешки дейности и преживявания като игра. В този широк спектър можем да впишем и пиенето - то е игра на човека със самия себе си. Залогът е самата твоя самоличност. Залагаш я и проследяваш какво се случва с теб, как се преобразяваш под въздействието на опияняващите напитки. Разбира се, пияният нищо не наблюдава, той само понася последици. Човекът в екстремума на страстите, на славния възторг и на срамния провал е изключително предизвикателство и затова си струва да бъде изследван.
- Предишната ви книга, проф. Стефанов, е за любовта (“Поетика на любовта”), а в новата свързвате любовта с пиенето. Как?
В. Ст.: За всеки закоравял пияница светът е кръчма. За всеки Ромео светът носи името Жулиета. Влюбеният човек е по сходен начин трансгресивен, отвъден, прекрачващ граници, несъобразяващ се с правила. Когато възпява жените и виното, мъдрият Омар Хайям е назовавал тъкмо тази съдбовна връзка между любовта и опиянението. Любовта наистина е опиянение, но пиянството не е непременно любов, нерядко е агресия и ненавист.
М. М.: Заслепението си прилича, макар че източниците на тези преживявания са доста различни. Но състоянието, до което довеждат, е едно и също.
- Какъв е езикът на подпийналия?
М. М.: Този език е
загадка и за самата
лингвистика
Той зависи от степента на опиянение, от самия човек, какво иска да постигне с употребата на конкретна напитка, от човека, с когото общува. Много са факторите, от които зависи тази реч.
В. Ст.: Във всекидневната комуникация човекът е рационален и прагматичен. Докато в ситуация на опиянение той решително влиза в експресията. Първата характеристика на тази опиянена реч е нейната висока експресивност. Можем да я наречем и по-висока агресивност. Пиещият хем владее речта, хем започва да губи контрола си върху нея. Фигурата, която използваме, за да онагледим тези състояния, е на пияницата Ото Кац от великата книга на Ярослав Хашек за славния пражки пияч Швейк. Ото Кац е точно образ на човек, фатално, но и комично загубил контрола върху речта. Наслаждаваме се на една делириумна, луда реч - речта на пияницата, която е отвъд смисъла, отвъд доброто и злото.
- Защо пияният често пита: “Ти мен уважаваш ли ме”?
В. Ст.: Пиещият е честолюбиво същество, пияницата още повече. Когато премине някакъв праг на опиянение, той бива повлечен от потоците на делириума, от вещиците на несъзнаваното. Опитваме се да опишем спецификата на тези нарцистични спазми, клиширани словесни изхвърляния. Въпросът “Ти мен познаваш ли ме?” може да бъде тълкуван като закана, а и като самохвалство. От друга страна, той издава дълбокото неудовлетворение от себе си. Въпросът отбулва травма, която обичайно се крие зад перченето и самохвалството. Речта на пияницата е текст, който си струва да бъде четен не само в плана на комичното, но и в сериозна антропологична перспектива.
- По един и същи начин ли пият хората през годините?
М. М.: Статистически не сме подхождали към този проблем, но от моя гледна точка не се увеличава количеството на изпития алкохол, а по-скоро качеството. Човекът сякаш се обръща повече към качествените напитки и към удоволствието, което те му дават. Докато през Средновековието при многобройните войни алкохолът е служел и като катализатор на смелостта. Нашият живот не е чак на ръба на войната, макар че и днес алкохолът върши същата работа.
- Откога се познавате двамата?
М. М.: Отдавна. Свързва ни общият интерес към историята и археологията. А и имаме приятелски семейни отношения. Така че за нас не е нещо ново да разговаряме по тези теми. Държа обаче да кажа, че съм начинаеща в тази област и проф. Стефанов наистина беше безкрайно търпелив. Даже стоически понасяше някои мои несъвършенства.
Аз също писах около 2 месеца, но моите исторически части бяха и по-малки като обем.
В. Ст.: Пиенето не е от вчера, кръчмите - също. Милена беше важен участник в създаването на тази книга, доколкото очерта историческия кадър на проблематиката.
- Изненада ли ви нещо, докато пишехте за алкохола?
М. М.: Една напитка сикер, която не познавах. Идва от Соломоновите притчи. За нея се твърди, че е по-опасна и от виното и се дава само на умиращи. Никой не знае какъв е нейният състав. Тя не съществува днес, има само информация за нея.
В. Ст.: Винаги е вълнуващо да навлезеш в някакъв сюжет, да разбереш колко много хора са мислили по определен проблем и са се вълнували от него. Пиещият е тревожещ персонаж, тълкуван е като болезнено място в социалния “организъм”. Затова често е ставал обект на критична рефлексия. Хората не просто са пиели, но са и писали за пиенето. Възхвалявали го, но и го заклеймявали. Независимо от страстите пиенето не се е оттеглило в мрака на историята, а продължава да бъде част от актуално наличното ни битие. Кръчмите също продължават да са средищни места в географията на човешките желания и наслади. Следователно нашата книга е обърната не само към историята на напитките, а към продължаващото ни мирно и размирно съжителство с тях.
CV
Милена Менкова е завършила история и втора специалност археология в СУ “Св. Климент Охридски”. От 13 години преподава история във 2-о СУ “Академик Емилиян Станев”.
Проф. Валери Стефанов е писател и преподава история на българската литература в СУ “Св. Климент Охридски”.
Преди дни двамата завършиха общата си книга “Пиещият човек в света на кръчмата”. Премиерата ще е в сряда.