Има деградация при използването на палежа като протестно средство, деградират и нашите реакции
ОКОЛО истерията по повод паметника към НДК и последвалия палеж имам само един въпрос към тези, които споделят мнението на г-н Петър Волгин: смятат ли, че палежът на импозантната сграда в центъра на София от 26 август 1990 г., известна тогава като Партиен дом, беше акт на летитимна гражданска съпротива?
Аз мисля, че това беше отвратително вандалско престъпление. А и изобщо мога да си представя само едно подпалвачество, което може да бъде назовано достоен акт на летитимна гражданска съпротива: това, което извърши Ян Палах на 16 януари 1969 г.
Не знам дали г-н Волгин ще се съгласи, но има сякаш известна деградация при използването на палежа като протестно средство от Ян Палах до наши дни.
А като че ли деградират и нашите реакции на случващото се.
По този повод искам да припомня реакцията на поета Валери Петров във времена, когато беше опасно да се пише така:
Ян Палах не е между живите вече,
Ян Палах е нейде далече, далече,
Високо там нейде във въздуха син,
над Прага трептящ като дъх на бензин,
Един миг, едно тяло с пламтящи коси -
преди миг само бил и вече не си...
Ян Палах го няма, а у нас нито звук,
Ян Палах го няма, а ний сме си тук,
и бензинът е нашият и го помниме ние
как във лъскава струя от сондата бие
и как с него по бузите се мажат със смях
Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах!
Филми, книги, идеи, къде сте в живота?
Нима сте измислици на два Дон Кихота
и нищо, и нищо от Вас не остава,
освен това облаче дим над Вълтава
и тоз вик “Свобода!” едва чут, едва чут
в януарския въздух, синьо-розов от студ?
Ян Палах го няма и така ни се пада -
сега всеки си има своя вътрешна клада,
на която страхлив, разтреперан и ням,
се самоизгаря от мъка и срам!