Мирела Иванова: Не съм народен лечител. Не се мажете с йод и аналгин, идете на лекар, ако ви боли

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6337293 www.24chasa.bg
МИРЕЛА ИВАНОВА

- Г-жо Иванова, кажете каква сте всъщност? Драматург на Народния театър, поетеса, писател или просто народен лечител?

- Да започнем по обратния ред, и без това здравата ни владее духът на отрицанието по тези земи, та да кажа каква НЕ СЪМ. Не съм народен лечител, макар този паралелен, нелеп, “мрежови” образ да ми е съчинен и пришит. Пренеприятното в случая е, че моята измислена лечителска персона си живее някакъв свой, напълно несъвместим с мен, със същността и заниманията ми живот. Препоръчва рецепти, за които и не подозирам, разпространява и споделя целебни напътствия във фейсбук, изцерява чудотворно, “отнема болката за миг”.

За “лечителското си превъплъщение” узнах случайно на летището в Барселона преди три или четири години. Една много мила жена дойде при мен, представи ми се, обясни ми, че ме познава от години като поет, но не подозирала за лечителската ми дарба, едва отскоро я открила. Естествено, че се засмях при челния сблъсък с този абсурд и обясних, че сигурно е станала грешка. Не, не, опроверга ме тя, рецептите били придружени със снимки.

Честно казано, тогава изобщо не взех присърце цялата тази нелепост. След месеци се присетих и реших да проверя, направо се втрещих: някакви

кратки

лимонадено-вещерски

очеркчета за моята

лечителска чудодейност

наистина масово шетаха

из мрежата

Почудих се кой и защо ли ги съчинява? Показах ги и на майка, която работеше като зъболекарка до седемдесетата си година. Исках да се посмеем заедно, още повече че от нея знам обезболяването с йод и аналгин, тя пък го е научила от своя пациентка в един момент, когато изпитваше непоносими болки в ръката си... Такива смешно-тъжни подробности помня от началото на паралелната си “лечителска кариера”, която за беда се разраства...

Инак съм поетеса, печатам стихове от ученическите си години, издала съм седем книги с поезия в България, първата се появи през 1985 г., “Каменни криле”, стиховете ми са преведени на много езици, имам две книги в Германия, поезията е моят белязан свят, донесла ми е престижни национални и европейски награди, изобщо “ми е причинила” огромна и неназовима празничност, подарила ми е свобода и необят, каквито не всеки би могъл да понесе. Имам два сборника с разкази, а ако вярваме на един от последните броеве на “Зюддойче цайтунг”, съм сред европейските писатели, които създават съвременния епистоларен роман на Европа. Това е предвид участието ми в мащабния писателски проект “Фрагиле. Европейски кореспонденции”, приключил с издаването на уникален в многогласното си разнообразие том. Последната ми книга “Площад България” пък събира “високи патоси и всекидневни притчи”, всъщност част от есетатата и коментарите, които цели тринайсет години писах за “Дойче веле”, може би е нещо като публицистична хроника на времето, макар текстовете да са подредени по хронологичен ред.

О, да не забравим прекрасния факт, че съм драматург в Народния театър “Иван Вазов” и главен редактор на едноименното списание. Най-големият ми коледен подарък бе, че на 22 декември м.г. прекосих улица “Г. С. Раковски”, след като седемнайсет години бях уредник на най-стария български литературен музей, къщата музей на Иван Вазов в София. От битовото Вазово място отидох в символното, тъй да се каже...

Оказва се, че артистичната ми и все още незавършена цялост побира доста биография, книги, творчески и социални роли и реализации, но

лечителството не е

сред тях. Не е 

- Тоест не препоръчвате да се мажем с йод и аналгин и не сте знахарка?

- Нямам думата да препоръчвам каквито и да са лечебни, знахарски, вещерски и прочие изцеления. Аз съм лекарска дъщеря, израснала съм с високото посвещение на баща ми към тази професия, вярвам в огромния и благороден смисъл, който истинските, всеотдайни лекари влагат в работата си. Възхищавам се от последователността, с която вестник “24 часа” популяризира българските лекари и “възпитава” дължимото уважение към тях...

Една от причините да се чувствам толкова зле във вменената ми роля на лечителка е неудобството, дори

срамът, който изпитвам

към уважавани

от мен лекари,

мои приятели

Един от кошмарите ми е, че проф. Ангел Димитров или д-р Анета Попиванова, на които и аз, и дъщеря ми дължим живота си, могат да попаднат на знахарските измишльотини за мен и да се огорчат по някакъв неведом начин. Или пък скъпият ми приятел проф. Ивайло Търнев, комуто дължа безкрайно много, да се натъкне на псевдорецептите ми и да ме презре, да ми се обиди.

Цялата тази фалшива самоличност ме натиква в ужасяващ морален капан, вменява ми непоносими отговорности, разгражда публичния ми авторитет и смътно, но дълбоко ме тревожи - а ако някой пострада?

- Доколкото схващам, в. “24 часа” носи немалка вина в обявяването ви за лечителка. Това, освен че е показателно за огромното влияние, което имаме, е показателно за лековерието на хората в интернет.

- Това са много въпроси, скупчени в един. На дъното на фалшивия мит е журналистка от вестника, която подкрепих в напрегната ситуация преди затварянето на броя, като ѝ разказах три невинни, познати ми още от детството практики да си помогнем при кашлица или болка. Е, извинете, но кой от нас не знае за компресите, когато те боли гърло, или за меда, когато кашляш? Що се отнася до

огромното влиянието

на “24 часа”, то не

подлежи на съмнение

С лековерието е по-сложно: от една страна, се наблюдава с просто око масовият отказ на хората от мислене. Не само в интернет, навсякъде - постойте петнайсет минути на кръстовището на “Раковски” и “Граф Игнатиев”, погледайте, послушайте и ще се убедите как се пресича на червено, на милиметри от трамвая, какви искри на агресия и злонамереност свистят от нищото, каква апатична глупост и невежество се носят из въздуха, колко арогантни децибели трещят от разни лимузини. Търсенето на чудеса, очакването на чудеса в интернет и в живота сякаш е подменило здравия смисъл, упованието в работата, в последователността на човешкото осъществяване, във високите ценности. Да не подминем и особеното чувство за социална сиротност, за изоставеност на българите, помислете си колко прокъсани са на места социалните мрежи - прибавим ли и административно-бюрократичната машина, която произвежда стъписващи абсурди, то за отчаянието има повече обяснения, отколкото за лековерието.

- Разказахте ми, че

минувачи ви спирали на

улицата и ви стискали

ръцете, за да ви

благодарят, че сте

лечителка, как идвали в

музея, за да ви потърсят за

помощ

- Вие не бихте ли се почувствали притеснен на мое място? Всеки път започвам да разказвам опровержението от Адам и Ева - извинете, но не съм тази, за която ме вземате, не мога да ви помогна. Подобен режим на общуване отнема и време, и енергия - а и нагнетява непонятна гузност, сблъсква те с неправдоподобно страдание понякога, блокира те едновременно с гняв и безсилие.

Искам да подчертая, че на “лечителската въдица се хващат” и образовани, информирани хора. Познават писателската ми работа от години, чели са книгите ми, дори ги носят за автограф и защо да не се доверят на информацията, че “пречиствам кръвта с босилек за един ден”? Логиката тук е четлива: ако детето ти е болно и си изразходил целия ресурс от медицински средства да му помогнеш, търсиш упование и подкрепа и другаде, в мистиката и езотериката, в народната медицина, при някого, комуто вярваш...

- Лавината от фалшиви новини, които ни заливат и на която вие станахте жертва, е реална. Как това влияе на основите на обществото ни? Като няма истина, все едно сме в безтегловност и газим по тавана, без да сме мухи.

- Фалшивите новини създават непрекъсната, тягостна шизофренност, буквално разграждат и хората, и обществото, отменят ценностите и налагат морална мърлявина. Истината, дори да ни се струва непоносима, създава прегледна картина, осветява възможностите да намериш път или решение, да стъпиш върху здраво място, за да се изправиш и продължиш...

Сложен въпрос, не зная общия отговор. Само си мисля за колко кратко време махалото ни засили от едната крайност в другата: от пълното информационно затъмнение преди трийсетина години днес опипом изгазваме тресавището на свръхинформацията, без да сме наясно доколко лъжата и истината са се взаимопроникнали.

- Какво се случва в Народния театър, какво отмина, какво предстои?

- Народният театър закри сезона си с гръм и трясък. В продължение на пет вечери на открита сцена под нощното небе и пред 4500 зрители се изиграха с невероятен успех три комедии, беше истински подарък и за публиката, и за актьорите.

Амбициозните намерения на директора Мариус Донкин и екипа на театъра са през новия сезон да срещнем зрителите с нови, знакови заглавия: за голяма сцена режисьорката Диана Добрева репетира модерна версия на “Калигула” от Албер Камю с Деян Донков в главната роля. На камерната сцена ще се появят Горкиевите “Чудаци”, режисьор е проф. Красимир Спасов. В късната есен работа по пиесата на Иван Вирипаев “Танцът “Делхи” ще започне Галин Стоев. В експерименталното пространство на Сцена на четвъртия етаж също предстоят изненади.

- Разкажете за списание “Родна реч”. Аз много четях тези ревюта на една колонка, където авторите бяха с по две букви. И по-късно, като се запознавах с хора като Деян Енев и Павел Станчев, гадаех кои други са били в тези ревюта?

- Списание “Родна реч” бе много високо място, с творчески и дискусионен дух, с отношение към литературата и младостта. Задаваше хоризонти и което е особено важно за онова време, създаваше усещането на свобода, за свободна общност.

Струва ми се, че всеки млад и чувствителен човек посяга към думите, за да намери себе си, да се проумее, да се самоизгради - тъкмо в това трудно олюляване на младостта редакторите от списанието ни помагаха, напътстваха, разговаряха с нас, а и ние, сътрудниците, имахме възможност също да общуваме, да се предизвикваме взаимно не само с написаното, но и с прочетеното. Защото не е тайна, че четенето на сериозни книги дава различни измерения и стойности, отглежда характер и въображение, разширява ценностната същност на човека...

Е, списанието изчезна, бе закрито някак тихомълком, заметено под килима - но и ние, някогашните му сътрудници, не се разбунтувахме, не се завърнахме в младежката си, свободна общност, за да се преборим, за да го спасим от чиновническото безхаберие.

- Как се отнасяте към многобройните курсове по творческо писане? Може ли човек да се научи да бъде писател?

- Лавината от графомания като че ли е сравнима с лавината на фалшивите новини. Всеки пише-брише, самопровъзгласява се, самооблащава се, кудкудяка и кукурига...

Голяма злоупотреба със Словото, което бе в началото. Инак вероятно човек може да се научи да бъде писател, хрумки, схеми, пълнежи, пиар, колко му е, но не може да се сдобие с дарба. А дарбата е истинското, съдбовно осияние, крайъгълният камък на градежа.

l Мирела Иванова e родена на 11 май 1962 г. в София. Учи в 91-а Немска гимназия в родния си град и завършва висшето си образование в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски".

Започва да печата стихове още като ученичка в списание “Родна реч”, през 1981-а получава наградата за студентска поезия на традиционните празници в град Шумен, а през 1984-а и наградата за нова поезия на Пловдив “Цветан Зангов”.

През 1985 година излиза първата ѝ поетична книга “Каменни криле”.

l През деветдесетте Мирела Иванова е един от основателите и активни участници в поетичното общество “Петък 13”. Заедно с колегата си Бойко Ламбовски изнасят стотици хепънингови четения из страната и чужбина, създават телевизионните предавания “Петък 13” и “Остров за блажени” и са техни автори и водещи по Българската национална телевизия. В продължение на години Мирела е и литературен наблюдател на вестниците “Стандарт” и “Капитал”, печата свои публицистични статии в “Дневник” и “Сега”. Сценарист на два документални филма за патриарха на българската национална литература Иван Вазов: “И мойте песни все ще се четат” и “Великите българи: Вазов”, автор на документалния филм “Град от думи”, разказ за уникалния литературен проект “Едно немско пътуване към Пловдив”, съсценарист на игралния филм “Аз съм ти”.

Пише стихове, разкази, литературна критика, публицистика и сценарии, превежда от немски език, преподава в магистърската програма “Преводач редактор” на СУ.

Стихотворенията на Мирела Иванова са превеждани на английски, немски, френски, италиански, испански, чешки, унгарски, турски, сръбски, ирански и са включени в антологиите на българската поезия в страната и чужбина, печатани са на страниците на някои от най-големите европейски вестници - “Ди Цайт”, “Нойе Цюрхер Цайтунг”, “Хюриет”, “Газета виборча”. Разказите ѝ са преведени на немски и турски.

Мирела Иванова е имала авторски рецитали в Берлин, Щутгарт, Хамбург, Хайделберг, Лондон, Оксфорд, Брюксел, Виена, Залцбург, Инсбрук, Лана, Будапеща, взела е участие в редица авторитетни литературни форуми - “Европа пише”, “Поезия на съседите”, “Поезията в града”, “донумента”.

Мирела Иванова инициира и провежда съвместно с Гьоте институт-София международните писателски срещи “Родино, ронлив бряг”, които получават широк отзвук в немскоезичната преса. Тя е съорганизатор и на поетичната работилница в Пловдив, по време на която немски поети превеждат български поети на базата на интерлинеарни преводи, подготвени от известната българистка д-р Габи Тиман.

По покана на австрийското външно министерство Мирела Иванова изнася официалното слово на тържествата по повод приемането ни в ЕС във Виена и тържествения доклад на ежегодните университетски празници в Линц.

Като признание за приноса си в европейската литература и развитието на българо-немските културни отношения през 2008 година Мирела Иванова получава едногодишна писателска стипендия в международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг, Бавария. Престоят ѝ там е изпълнен с десетки поетични четения, изнесени доклади, литературни пътувания и срещи, а на 3 март 2009 г. с подкрепата на “Вила Конкордия” и “Кюнстлерхаус Еденкобен” Иванова организира “Дългата нощ на българската поезия” с участието на петима български и двама немски автори, и двама музиканти от двете страни, Любомир Денев и Маркус Елснер.

На 21 март т.г., в Световния ден на поезията, Мирела Иванова е поканена заедно с още четирима поети от различни краища на света да чете стихове край Бранденбургската врата в Берлин.

l Близо двайсет години Мирела Иванова е главен уредник на къщата музей “Иван Вазов” в София. От края на 2016 е драматург в Народния театър “Иван Вазов” и главен редактор на едноименното списание.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Договорката за хляба е съвсем на място

    Договорката между земеделското министерство и големите вериги за цената на хляба е навременна и на място. Защото тук не става въпрос за намеса на държавата в дейността на частни дружества, а за джентълменско споразумение. И неговата цел е да не се позволи рязко поскъпване на хляба. Ясно е, че за увеличение на цената има основателна причина -
  • Дойде ли време да спрем да местим стрелките?

    Двойното време е нелогичен анахронизъм ЛЯТНОТО часово време като организация на светлата част от денонощието, е въведено исторически като мярка за икономия на електрическа енергия за осветление. По-късно, набрало инерция, то се мотивира и като мярка за повишаване на качеството на живота. Приключи обществената консултация на Европейската комисия,