Финансовият министър Владислав Горанов непрекъснато охлажда ентусиазма на критици и апетита на опозицията с това, че е най-вероятно да финишираме годината с нулев бюджетен дефицит
Излишъкът в хазната за юли ще прехвърли 1,9 млрд. лв. и вече гони 2 млрд. лв., обявиха за тези дни от финансовото министерство. Приходите и помощите ще са 20,4 млрд. лв., данъчните приходи ще бъдат с 1,2 млрд. лв. повече от миналата година, а разходите – малко над 18 млрд. лв. Съобщенията за излишък често предизвикват поне
два логични
въпроса,
произтичащи обаче от две напълно погрешни впечатления. Първото е, че някъде има едни напълно излишни пари, които чакат неизвестно какво.
Поради което е съвсем естествено неизкушеният от финансови науки човек да каже: “Абе, защо за бога не ги похарчат, след като са излишни, за заплати, пенсии, социални помощи?”.
Вторият въпрос произтича от илюзията, че всеки финансов министър се цели в излишък, за да получи тържествено потупване по рамото. Или за да спи спокойно, в случай, че нещата внезапно тръгнат на зле. Или бъде притиснат да раздава пари. От опозиция, синдикати. Или от свои.
Какво означава хазната да е на зелено или да е на червено?
И непременно ли целта е бюджетът да не бъде с недостиг? Водят ли
хроничните
излишъци до
хронични
дефицити,
или е обратното?
И най-вече как да се използват “излишните” пари, за да не станат наистина излишни?
Всеки финансист знае, че всъщност истинската и най-важната цел на всеки бюджет е той
да бъде
балансиран
Което, простичко казано, означава разликата между приходите и разходите в края на финансовата година да е равна на нула. И че причините за следването на тази цел изобщо не произтичат от педантичността на бюджетарите. Хазна с излишъци най-често означава, че са събрани приходи повече от планираното, а са задържани за неопределено време някои разходи, въпреки че и те са били планирани. И някой ги очаква.
За първото-
адмирации!
За второто обаче- не. За разлика от частното стопанство, което логично се стреми към излишък, но за свое собствено потребление, хазната събира и преразпределя чужди пари.
Сиреч, притиска с данъци всички, но не се отблагодарява с адекватни грижи в замяна. А и според правилата на теорията,
разходите са
тези, които
трябва да
определят
приходите,
а не обратното. Така, излишъците, особено тези месец за месец, имат поне една полезна роля. А за баланс - и поне една вредна.
Полезността безспорно е заключена в излъчването на сигнал за стабилност. Не за друго, а защото стъпките до балансиран бюджет са къде- къде по- лесни и по- бързи, отколкото ако зануляването на бюджета ще се гони откъм недостиг. А стабилността е важна, особено за инвеститорите, които пък са важни за всички останали.
Най-видимата вредност на излишъка е в разпалването на
апетити
за харчене
от всички посоки - колкото повече пари има, толкова по-големи са апетитите.
Някои казват също и че когато бюджетът е на плюс, контролът на парламента, а и общественият, като че ли се самоприспиват с мантрата “Всичко е окей, щом има пари”.
Това само на първо четене. На второ, по-важно- проблемът с излишъците има свойството да се превръща в хроничен недостиг. Парадоксално явление, което обаче познава финансовата история на почти всяка държава.
Механизмът за това е прост- системата на “излишъците”, оставена по счетоводни причини и такива за финансов контрол има способността да предизвиква бюджетни салтоморталета.
Приходите нарастват, защото се увеличават с излишъците. До тук добре. Ако не беше втората половина на уравнението- към разходите се прибавят и тези, които не са били направени, за да се генерират “излишъците”.
Така лека-полека бюджетът става голям,
нереален
и трудно
управляем
Някои финансови песимисти твърдят, че това е най-сигурния път към хронични дефицити.
За разлика от счетоводните, истинските дефицити много често са продукт на възходящ цикъл на икономиката. Която върви нагоре, независимо, а често и въпреки управленските усилия.
Което означава, че икономиката, слава богу, притежава способността да се самолекува. Защото при следващия низходящ цикъл, те, излишъците, изчезват от само себе си.
Което разбира се не отрича полезността им. Най-вече в екстрени ситуации, каквито винаги могат да се появят.
И ако доста от допусканията дотук са повече или по-малко хипотетични, най-важният реален въпрос е какво да се направи с излишъка, за да не стане той наистина излишен.
Изрично се налага да уточним, че далеч не става дума за споменатите в началото близо 2 млрд. лв. Част от тях са
планиран
излишък,
който по закон ще влезе във фискалния резерв. И може да се вади от него само с изрично решение на парламента.
Друга част от тези милиарди са предназначени за съфинансиране на проекти от европейски фондове. И тъй като в момента те не са в реален оборот, също са влезли в тази графа.
Предстоят и плащания по дългови падежи. Разплащанията по капиталови разходи също традиционно се правят през втората половина на годината и дори съвсем към нейния край.
Това означава, че е най-вероятно е внушителните 2 милиарда лева да бъдат “стопени” до няколко стотин милиона лева. С които успешно да се запушат няколко “дупки”. И нищо повече.
Ако обаче излишъците от месечни преминат в милиарди годишно, ще се наложи рязък спасителен завой.
Очевидно е, че финансовият министър
Владислав
Горанов
е напълно наясно с всичко това, тъй като непрекъснато охлажда ентусиазма на критици и апетита на опозицията с предупреждението, че е най-вероятно да финишираме годината с нулев бюджетен дефицит. Въпреки че упорито и от доста време насам неизменно отчита консолидирана фискална програма “на плюс”.
Та, ако въпреки това, все пак излишъците от няколко стотин милиона в края на финансовата година
се превърнат
в милиарди,
то държавата би могла да предприеме няколко полезни стъпки. Една по една. Например-
да намали ДДС-
ако не за всички,
то поне за книги и лекарства. Може да форсира европроекти. Да форсира капиталови разходи. Да си направи сметката, и ако тя излиза, да предплати дълг, за да намали разходите за лихви. Да замрази временно ръста на осигуровките. Всяка от тези мерки има потенциал да се отплати. С по-високи приходи през следващите години. Което ще позволи и по-големи разходи. Без създаването на опасни дисбаланси.