Чл.-кор. проф. д.изк.н. Аксиния Джурова: Имали сме и по-тежки изпитания от прехода и сме излизали възродени

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6460897 www.24chasa.bg

Цял живот събирах отломките на славянското наследство, надявам се да имам много следовници, а те винаги се появяват в периоди на изпитания

Баща ми - ген. Добри Джуров, прие 10 ноември като неизбежност, без да предвиди развоя на събитията, които, както винаги, помитат целите

Чл.-кор. проф. д.изк.н. Аксиния Джурова: Имали сме и по-тежки изпитания от прехода и сме излизали възродени

 Със семейството на Тодор Живков бяхме близки и не сме прекъсвали контакти след промените

Спартак Джуров
Спартак Джуров

Кръстена съм Аксиния на героинята от “Тихият Дон” на Шолохов

Съпругът на Аксиния Джурова - Георги Христов - Гошми като млад
Съпругът на Аксиния Джурова - Георги Христов - Гошми като млад

Елена и ген. Добри Джурови
Елена и ген. Добри Джурови

- Преди дни чествахте рожден ден. Като се обърнете назад, намирате ли нещо, за което да се обвинявате, че не сте намерили време да свършите, г-жо Джурова?

Чавдар Джуров
Чавдар Джуров

- Аз не знам дали има човек, който, връщайки се назад, да не си спомни за нещо, което не е свършил. Аз специално, ако имах тази възможност, бих отделила повече време на децата и семейството си, макар че ако проявявах излишно опекунство, нямаше да израснат така самостоятелни и борбени.

- Дъщеря сте на генерал Добри Джуров - голяма фигура от властовия елит на България по време на социализма. Лесен ли беше животът ви като генералска дъщеря?

- Баща ми беше професионален военен. Неговите колеги са споделяли, че той се е чувствал добре сред войниците, особено по време на учение. Да не забравяме, че той имаше зад гърба си три години войнишка служба в Сливница, две години като партизанин в Балкана, две военни академии - Висша военна академия “М. В. Фрунзе”, Генералщабната академия “Ворошилов” в Москва и защитена дисертация. А като негова дъщеря, ако сложа на кантар преимуществата и отговорността, не знам кое ще надделее.

- Не може да не ви попитам какъв беше баща ви извън професията си като военен?

- Обичаше много историята и географията.

Знаеше България

като на пръсти всеки връх, планина, река и даже бара. Бе също не само почитател на спорта, всяка сутрин играеше тенис или тичаше, но и страстен привърженик на футбола и на ЦСКА, в основаването на който в края на 40-те години на ХХ в., има дял. Нас също възпита да се занимаваме със спорт - аз със спортна гимнастика, брат ми Чавдар с парашутизъм. Да не забравяме, че Чавдар е носител на два републикански и два световни рекорда, единият от които на 26 август 1966 г. и до днес не е надминат - скок от стратосферата 15,413 метра височина през деня без забавяне. Името му е вписано в Международната асоциация на парашутистите в Париж.

Но може би е малко известно, че татко обичаше да свири и пее. Какъвто и инструмент да хванеше, изкарваше мелодия, особено кавал, дудук и хармоника. Иначе с нас беше строг, но това ни кали.

- Знам, че ген. Джуров е имал нелеко детство. И че е завършил Духовна семинария. Защо е станал военен?

- Животът на татко надали се отличава особено от на тези деца, които остават рано сираци. Татко е роден през 1916 г. в село Врабево, Троянско. Той изгубва баща си, когато е на две години, в края на Първата световна война, след което майка му се жени повторно за вдовец с три деца, който умира през 1923 г. От този брак се ражда едно дете.

Тя се жени

трети път,

отново за вдовец с три деца, раждат се две, но и той умира рано, в началото на 40-те години. Т.е. баба е отгледала десет деца. Татко в ранна възраст напуска семейството и тръгва да учи първо в Тетевен и после в други училища, от които е изключен заради политическа дейност. Като сирак от войната постъпва в Духовната семинария - първо е учил в Черепиш, после в София и Пловдив, но не е допуснат до държавни изпити, пак за политическа дейност.

Така че животът му никак не е бил лесен. След казармата и концлагера в Ксанти следват партизанските години и след 1944 г. поема пътя на военния и минава през необходимата за това квалификация, което вече ви споменах. След войната не е било време за история, каквато винаги е искал да изучава.

- Лесно ли беше общуването ви с него? Какво ви даде като човек?

- Татко беше взискателен, тип спартанец относно бита и възпитанието, но с него обиколихме страната, когато беше свободен. Най-често отсядахме в манастирите, където той имаше познати монаси от Семинарията и това бяха едни от най-хубавите ни мигове, поне за мен.

Научи ни да не

делим хората според йерархията, макар че вкъщи тя се спазваше безпрекословно, т.е. патриархатът се поддържаше от матриархата (майка и баба). Особено държеше да уважаваме по-възрастните, ятаците, които са му помагали, роднините и т.н.

- Чела съм в други ваши интервюта, че често сте сменяли жилища и училища заради смяната на назначенията на баща ви. Това попречи ли ви в учението и приятелствата?

- Животът на военните след войната беше живот на номади. Пращат те там, където си нужен. За девет години десет пъти сменихме местожителството. Имаше една година, когато смених три пъти училището, в което учих (Шумен, Пловдив, Сливен). Тази честа промяна ме научи да установявам бърз контакт и така създадох прекрасни приятелства, като например с Бисер Киров, с когото искрената ни дружба мина през Сливен, София, Москва и т.н. Тази динамика, установена още от детството, може би ми помага и днес, когато заменихме времето с бързане.

- Имаше ли спорове между майка ви и баща ви каква да станете като голяма?

- Разбира се,

татко искаше да

стана инженер,

за което нямах никакви данни, съучниците ми могат да потвърдят как се измъчвах по математика, а майка - да следвам литература. Послушах нея, а след като завърших българска филология в Софийския университет, братовчед ми Димчо Милев, който беше диригент в Плевен, ме посъветва, виждайки рисунките ми на украсени букви по полетата на тетрадките ми, да запиша история на изкуството. Към тази втора специалност ме насочиха и доцент Петър Илчев, и проф. Петър Динеков.

- Прочетох, че сте втората Аксиния в семейството. Каква е историята?

- Аз съм родена на 18 септември 1942 г., след смъртта на моята сестра Аксиния (1941) и след като Германия обявява война на Съветския съюз. По това време е имало

списъци с

разрешени

имена

Моето се е смятало вече за руско, което не е далеч от истината, защото “Тихият Дон” на Михаил Шолохов, в който главната героиня е Аксиния, е преведен на български през 1939 г. с рисунки на Борис Ангелушев и майка и татко от там са взели името. Майка след раждането ми е останала по-дълго в болницата, защото не са искали да ме запишат, какъвто проблем не е имало с първата Аксиния. Накрая една сестра белогвардейка успява да ме вкара в списъка на новородените. А иначе самото име е гръцко и българският му вариант е Достена, от “достойна”.

- Споделяте пред друга медия, че на година и половина сте били в ареста с баба си и майка си, която е била бита. Защо?

- Да, на 3 май 1944 г. е трябвало да излезем в Балкана при партизаните. Но тогава е големият бой срещу бригадата “Чавдар” в Елешнишкия манастир, при който

раняват татко

и бригадата се

поема за близо

40 дни от

Тодор Живков

Нас ни арестуват и закарват в ареста на село Новоселци. Било е Великден, което е било и големият ни шанс. Първо не могат да идентифицират Добри Джуров с нашите имена и фамилии, в които по конспиративни съображения аз съм записана като Маринова, майка, като Пандова, а баба - като Дървингова. Респектът към полковник Дървингов, за чието роднинство баба споменава при побоя, бих добавила и празничните дни, са довели до това да ни пуснат с лист, на който е трябвало да укажем къде отиваме. След като излизаме, час по-късно вече установяват, че ние сме фамилията на партизанския командир Добри Джуров. Било е обаче късно, съдбата се е намесила и пред полицейския участък случайно баба вижда да минава каруца на наши роднини и така решава да сменим местоживеенето. Майка се връща да предаде промяната в името, но полицаите, явно пийнали за празника, не са го нанесли. И така до септември сме в село Бабица като нелегални.

- Знам, че всички във вашето семейство сте преживели тежко смъртта на брат ви Чавдар, най-лудия от тримата, вас и другия ви брат Спартак. За това, че бил красавец и бохем, се носят легенди...

- Брат ми Чавдар бе наистина шармантен, освен красив и буен, но с великолепно чувство за хумор и много галантен кавалер. От малък ходеше облечен във военна униформа, след това тръгна по плацдармите да събира чохлите от парашутите и така продължи от завършване на военновъздушната академия “Жуковски” в Москва, военното училище в Долна Митрополия до трагичния край на 14 юни 1972 г. Той

от малък се

готвеше за

рекордите,

а по-късно и за по-големи изпитания, не ядеше месо, обичаше много сладко и компоти, не пиеше. Беше обаче винаги душата на компанията, особено в Москва, имаше връзка с много руски актьори и актриси, включително и Висоцки, беше винаги с Емил Димитров при неговите гостувания. Когато почина, получихме над 600 телеграми. Беше възпитан като мен и брат ми Спартак да контактува с всички, не делеше хората. Липсва ми и до днес.

- Когато брат ви Чавдар загива през 1972 г., съпругата му е била бременна. Какво се случва с тях?

- След гибелта на брат ми се роди Чавдара. Тя израсна като едно много талантливо дете, с великолепно знание на чужди езици, особено английски (синхронен преводач е от този език). Пишеше стихове на руски още в първите ученически години. Има сега две прекрасни деца - Михаил и Красимира, кръстена на нейната майка, съпругата на брат ми, която беше стюардеса.

- Разкажете ни как срещнахте съпруга си, за семейството си, за децата и внуците си.

- Със съпруга ми Георги Христов, или както всички го знаят - Гошми, се запознахме на стадиона, където тренирахме още през 1958 г. Той беше много добър гимнастик, пръв преди японците, изпълни на световното първенство в Прага (1962) двойно салто. Оженихме се през 1965 г. Той завърши ВИФ и защити докторат по управление на спорта в Москва. След завръщането ни в София, основа Научния център в ЦСКА и след това беше началник на клуба дълги години. С него имаме две деца- Добри и Калина, и четирима внуци.

- Летописци на социализма твърдят, че ген. Джуров е помогнал в свалянето на Тодор Живков през 1989 г. Как стана това?

- Това е дълъг разговор, сложен, за да бъде предмет на въпрос в подобно интервю. Семействата ни бяха близки и запазиха това и до днес, въпреки превратностите на политическия живот и опитите да се симплифицират събитията и отношенията.

- Прекъснахте ли контактите след това?

- Не, не сме прекъсвали.

- Как понесе баща ви промяната на 10 ноември 1989 г.? За него говорят, че бил сред малцината честни и доблестни хора във властта.

- Като неизбежност, без да предвиди развоя на събитията, които, както винаги, помитат целите.

- Какво разказвате на внуците си за социализма?

- Това бе, за съжаление,

неслучил се опит

за справедливо

социално

общество

Аз много се надявах и тук си признавам, че съм била идеалист и утопист, че след 1989 г. ще се направи опит за конвергенция между двете системи, но целите не са били такива. А при социализма имаше редица добри страни, например безплатното образование и здравеопазване. Не отчетох обаче слабия демократичен опит, който имахме, избуяването на омразата, липсата на мярка в забогатяването, бездната на социалното неравенство, оттеглянето на държавата от науката и културата, опростачването, липсата на критерии, на морален кодекс и толерантност, растящото насилие и несигурност. И тук не става въпрос на носталгия, а за тревога какъв свят оставяме на нашите деца и внуци.

- Изненадва ли ви, че преходът ни се проточи толкова?

- Не. В началото на 90-те години бях казала в едно интервю, че той ще продължи 50 години. Както виждате, скоро ще станат 30.

- Завършили сте два факултета, имате два доктората, основахте и бяхте директор на Центъра за славяно-византийски проучвания “Проф. Иван Дуйчев”. Събирате и изследвате славянски ръкописи. Вярвате ли, че ще оцелеем ние, българите, в глобалния свят и при демографския срив, който преживяваме?

- Разбира се, българите са преживявали и други тежки изпитания и са излизали от тях възродени. Карайки колата в първия учебен ден, слушах интервюта, взети от първокласници. Едно от тях, когато го попитаха какво очаква да се случи в училище, отговори: “Чудо, ще се науча да чета и пиша.” Този отговор ми припомни надписа на едно училище по време на Възраждането -

“Помогни ми

да се извися”. Образованието и грамотността са основа на напредъка на всяко общество, след като жаждата за знания я има у децата, не всичко е загубено, просто пътищата на получаването и прилагането им сега са други и това не бива да ни смущава.

Колкото до това, което съм правила цял живот - да събирам писмените отломъци на нашето славянско наследство и да участвам в създаването на обществени структури, регламентиращи тяхното проучване, това е голямата ми тръпка, надявам се, жива и до днес, и не само. Бих искала поне малко от тази тръпка да съм я предала на по-младите, както проф. Дуйчев и Динеков я пренесоха у мен. Става въпрос за следовници, а те винаги се появяват в периоди на изпитания.

CV

l Завършва българска филология в СУ и история и теория на изкуството в Москва

l От 1986 до 2011 г. е директор на Центъра за славяно-византийски проучвания “Проф. Иван Дуйчев” към СУ. После е председател на фондация “Елена и Иван Дуйчеви”

l Била е вицепрезидент на Международната асоциация за изследване на славянските култури към ЮНЕСКО

lЧлен-кореспондент на БАН от 2008 г.

lЧуждестранен член на сръбската академия на науките от 2006 г.

lДоктор хонорис кауза на университета “Сока” в Токио

l Автор на множество изследвания върху средновековно и съвременно изкуство

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Кон за кокошка - това са заменките за едни 80 млн. лв.

    Кон за кокошка - това са заменките за едни 80 млн. лв.

    Заменките на гори - това е една от грозните метафори на прехода, за която сега държавата ще си търси 80 милиона лева. И дано да успее! Защото по времето на правителството на тройната коалиция (2007 - 2009 г.) под формата на въпросните заменки бяха раздадени уедрени безценни парцели земя все по Черноморието, а и в други курорти срещу жълти стотинки
  • Деца растат нормално в семейства със споделени обич, уважение и отговорност

    Деца растат нормално в семейства със споделени обич, уважение и отговорност

    Разделени родители не бива да се провалят като партньори в отглеждането на синовете и дъщерите си НА Въведение Богородично отбелязахме Деня на християнското семейство. Живеем в епоха, в която ценността на семейството непрекъснато се размива и става все по-относителна. Над половината от създадените семейства се разпадат