“24 часа” започна нов проект - “ДЕТЕТО Какво искам да стане(а)”. Какво искаме от децата и за децата си? А какво искат те? Има ли разминаване? Добри родители ли сме? Очаквайте серия публикации, в които ще дискутираме тези въпроси с умни и интересни експерти, ще дадем съвети по казуси, пред които се изправят родителите, ще направим проучване за това какво искат възрастните от и за децата и как си представят бъдещето младите. Сега разговаряме по темата с доц. Михаил Околийски - експерт по обществено здраве към офиса на СЗО в България, чийто ръководител е от 2014 до 2017 г. По професия е психотерапевт и е работил по проблемите на психичното и сексуалното здраве в Националния център за обществено здраве и анализи. Завършил е в Хумболтовия университет в Берлин, където е защитил и докторска дисертация през 1998 г. Има две дъщери, интересува се от спорт и музика и използва всеки хубав ден, за да ходи на работа с велосипеда си.
Българчетата са на челно място по пушене, любовната мъка е сред главните мотиви в опитите за самоубийство. За разлика от връстниците им в Западна Европа, българските деца нямат информацията и уменията да се защитят от здравните рискове, пред които са изправени, казва доц. д-р Михаил Околийски
- Доц. Околийски, какъв е здравният профил на българските тийнейджъри по последните данни от СЗО?
- Здравно-демографското състояние на българите е една от големите заплахи за националната сигурност, което основателно е отбелязано в актуализираната правителствена стратегия. Вниманието към проблемите на общественото здраве и здравното образование могат да променят негативните тенденции, но към момента това, което отличава българския тийнейджър от връстниците му от света и в Европа, е ранимостта му по отношение на здравните рискове. Според анализите на Световната здравна организация, които се базират на данните за здравето на децата от училищна възраст, така и на две други проучвания – за затлъстяването и за тютюнопушенето сред младите хора, българчетата са на едно от първите места в негативния смисъл. В пушенето са безапелационно на първо място. Но те са и много раними по отношение на всички останали неблагополучия, които произтичат от липсата на ранна здравна култура. За разлика от връстниците им в Западна Европа, българските деца нямат информацията и уменията да се защитят от здравните рискове, пред които са изправени.
- На какво се дължат тези пропуски?
- Причините се комплексни. До голяма степен има роля фактът, че въпреки декларирането на добри намерения
все още няма часове
по здравна култура
в училище, липсва структурирано послание на професионалисти какво е добре да се прави, и какво – не, какви са рисковете за в бъдеще, ако например пушиш или системно преяждаш.
Техните връстници в Германия - и не само там, разбира се, имат достатъчно информация за здравословния живот, поднесена по подходящ за възрастта им начин. Основното е да разполагат със знания как да избягват рисковете и едновременно с това какво поведение не само няма да им вреди, а и ще укрепва здравето им.
Вероятно част от обяснението за пушещите деца е и в много възрастни, които пушат. Същото може да се каже и за физическата активност. Българчетата са на едно от последните места по времето, което отделят за спорт. А е много вероятно децата, които не спортуват, да станат възрастни, които не спортуват. Дори и в момента равносметката е лоша -
едва 7 процента
от българите
отделят време за
физическа активност.
Ако тенденциите не се променят, проблемът ще се задълбочи.
- В коя възраст е най-подходящо да има часове по здравна култура?
- Това е знание, което трябва да се дава при всеки удобен случай още от първите съзнателни години на детето в семейството и да се задълбочава в предучилищна и училищна възраст. С годините кръгът от теми ще се разширява, но е заблуда, ако някой си мисли, че въпросите за секса например изведнъж се появяват в главата на тийнейджъра. Децата се интересуват от всичко, което ги заобикаля, и чуват всички смислено поднесени послания, които са съобразени с възрастта и интересите им. Важно е и да са представени интригуващо.
Най-непродуктивно
е еднопосочно
“изливане” на съвети с една лекция или раздаването на брошури, колкото и те да са разбираеми. Казвам го и от опита, който имам от преподаването на здравна култура в Немската гимназия и на деца от начално училище.
- Какви проблемни места ви показа това общуване?
- Като че ли основният проблем е, че с българските деца не се работи за създаване на хармонични междуличностни отношения от ранна възраст. След това и като юноши те не могат да вербализират чувствата и мислите си, нямат пример и умения как в социално приемлива и ненараняваща форма да отреагират гнева си. Това неумение е и в основата на агресията. Липсата на усвоени модели за цивилизовано справяне с негативните чувства е друга много характерна отлика на българските деца от техните връстници в Германия, Италия, дори и от децата в другите бивши соцстрани като Полша и Унгария, където се обръща внимание на възпитанието и контрола на чувствата.
- Прекалено общо звучи, какво на практика учи децата да живеят хармонично и в добро здраве в обществото?
- Децата трябва да се учат как да говорят за проблемите си, за огорчението си, за гнева си, за ревността си, за завистта си. Тийнейджърите у нас
не умеят ефективно
да започват
партньорска връзка,
нито с изчерпването ѝ
да я прекратяват.
Това неумение води до нараняване на чувствата на партньора и формиране у него на фрустрации, травми, суицидни мисли. Затова любовната мъка като мотив за опит за самоубийство е на едно от първите места.
- Какво друго показват международните сравнения?
- Оказва се също, че българските родители не подкрепят в достатъчна степен децата си. Субективно нямат време, изтъкват, че са много заети с работата си. Разчитат основно на училището за възпитанието на децата си. А училището иска родителите да партнират много по-ангажирано. Колкото повече са пресечните точки на такова взаимодействие, толкова по-добър ще е резултатът, особено ако децата намират отговорите на въпросите, които ги вълнуват. Ако бъдат оставени свободно и анонимно да питат, те сами очертават дневния ред на усвояването на здравна култура. В работата си с ученици аз лично винаги съм се ръководел от този подход.
- Какво ви питат децата?
- Темите не са толкова много, колкото човек би помислил. Децата на една възраст имат сходни въпроси.
Ето например част от нередактирана извадка, която пазя от въпросите, които ми зададоха в един 1-и “В”. Пишейки все още несигурно и с печатни букви, те питат:
Ако имаш вкус да имаш дълга коса, а друг – да е с къса коса, какво се получава?
Как разбираш, че харесваш еди-кой си човек?
На колко години е време да се ожениш?
Какво правят изнасилвачите с жените?
Къде се прави секс?
Как се прави секс?
Къде е моята жена?
Очевидно това е възрастта, в която трябва да започне разговорът. Науката е доказала, че няма грешно послание, което може да навреди на децата, напротив, ако не получат отговорите от специалиста или в семейството, ще чуят версията на улицата.
Същото е при тийнейджърите. Те се интересуват каква е възрастта за започване на полов живот, какво да правиш, ако някой не реагира на чувствата ти или те отхвърля, как може да се предпазиш от любовна мъка и разбито сърце. И трябва да им отговориш максимално честно и на достъпен език, без високопарни думи и размахване на пръст. В същото време - без жаргон или профанизиране на темата, за да се запази респектът и “здравословната” дистанция между преподаващия и ученика.
Второто много важно условие за ползотворен диалог е да се осигури на децата възможност за индивидуални разговори с човека, който води часовете, да се създаде, условно казано, пространство на доверие, където при нужда детето да намери подкрепа от професионалиста.
- Как отговаряте на тези важни за тийнейджъра въпроси?
- Винаги честно изтъквам, че няма универсални решения, че
трябва да се натрупа
личен опит,
включително
травматичен,
негативен опит,
но да имаш спокойствието, че всичко може да се нареди благоприятно, ако правиш разумни избори, ако не изпадаш в крайности и демонстрации на непримирими чувства.
Даването на насоки за балансиране на реакциите е много важно, народите на Балканите сме много склонни към постъпки с цел впечатляване на другия пол, към крайно поведение и оценки черно-бяло, към очаквания от типа всичко или нищо.
Емоционалността е характерна и за други народи в Европа, но при тях е контролирана и социално приемлива, докато при нас се проявява спонтанно. В комбинация с натрупаното неумение да говорим за душевните си състояния. Докато в другите държави още от детската градина децата се учат да изразяват чувствата си и когато те са в конфликт с емоциите на другите, да се постига компромис. Италианци, испанци, французи са не по-малко темпераментни от нас, но имат шлифовката на емоционалната култура. В България липсва такъв филтър, който да намали концентрацията на разрушителните емоции. Затова сме свидетели на агресия в училище, на улицата, на магистралата. Трябва да започнем да учим децата си да бъдат умерени, толерантни, съобразяващи се с чувствата на другите като със своите, да се стремят
да са интересни с
личността си, а не с
клоунски прояви
или агресия.
В България се работи по програми за майчино и детско здраве, незаразни хронични заболявания, в момента се подготвя Национална програма за психично здраве. Всички тези програми се разработват и осъществяват с водещата роля на Националния център за обществено здраве и анализи и СЗО. Центърът също така организира и курсове за подготовка на експерти по сексуално и репродуктивно здраве. СЗО работи с Министерството на здравеопазването по двугодишно споразумение за сътрудничество и в него подчертано е залегнало здравето на младите хора и тийнейджърите. Готови сме да предоставяме както данни, така и експертиза по целия кръг от теми в областта на здравето. Всички подрастващи имат нуждата и правото да бъдат информирани и подкрепени за решенията, които взимат в областта на здравето и междуличностните отношения. Общите ни усилия са насочени към постигането на тези цели.