С “24 часа” искаме да дадем шанс на младата жена да бъде пълноценна във втория си живот, защото истинската помощ не е подаяние, а създаване на възможности да си помогнеш сам
Диана Саватева стана народен представител, след като много години беше журналист в “24 часа”. Тя сега е в парламента, но продължава да пише по актуални теми.
Ако на 6 ноември работех в бургаския екип на “24 часа”, със сигурност щях да бъда до релсите минути след инцидента с 21-годишната Антония Спасова заедно с останалите репортери.
Това е изпитанието и благословията на тази професия – дава ти “пропуск” до най-горещите събития, а често те не са като разходка в парка.
Макар и далече от бургаската гара, където младата жена се хвърли на релсите пред преминаващ товарен влак, не се спасих от въпросите, които неизбежно един журналист си задава в такива случаи - какво е тласнало Тони да посегне на себе си по толкова драстичен начин, как се е случило, възможно ли е да е била подтикната.
И един съвсем човешки въпрос: каква ще бъде съдбата на това момиче оттук нататък.
Затова, когато колегите от “24 часа” ми се обадиха с идеята да й помогнем, нямаше нужда взаимно да се увещавам, че без подкрепа Антония няма шанс. Когато дълго време споделяш с някого обичана работа, неизбежно започвате да споделяте и общи ценности.
“Съжалявам, съжалявам, толкова съжалявам, че се хвърлих под влака”, повтаряше Антония, когато се видяхме за първи път в събота. От време на време на лицето ѝ с охлузвания от пагубния скок се появява усмивка. На моменти говори ясно и напълно смислено, след това се губи, както образно се изрази един от лекарите, сякаш влиза в друга стая.
Дали това се дължи на шока от преживяното, медиците тепърва ще установяват. Невъзможно е след едночасов разговор да се сглоби напълно достоверна картина за живота на това момиче, принудено да оцелява само̀ от дете. Тони е 5-о дете в семейството, което живее в плевенското село Буковлък. Сега една от възможностите е тя да се върне в родния си дом, в който не е стъпвала от 7 години. От толкова време не беше виждала и майка си, с която възстановява контакт от началото на годината.
“Виждах как момичетата около мен говорят с майките си, исках и аз да имам на кого да се обадя, затова я потърсих”, обяснява Тони. Иначе се оправя сама, откакто се помни – дом, интернат, професионална гимназия за фризьорство.
Разказва, че с помощта на своя учителка тя и още две момичета 3 лета работят като сервитьорки в хотел в Слънчев бряг. Там си създава среда и приятелства - нейните колеги са сред първите, които я посещават в болницата след нещастието. След сезона Тони временно се приютява при приятелка в Бургас и се опитва да си намери работа, но не успява. Решава да отиде в Буковлък и тръгва към автогара “Запад”, за да хване автобуса за Плевен.
Озовава се обаче до релсите с момче, което по нейните думи вижда за първи път. Дори му дава пари, защото ѝ казва, че е гладен и бездомен. Малко след това се затичва към приближаващия товарен влак. Не може да обясни защо. В разказа ѝ има бели полета, на места липсва последователност и логика. Затова е трудно да се отсее вярното от невярното, казаното от скритото - волно или неволно.
Единственото сигурно е, че в бургаската ортопедия лежи едно израснало без семейство 21-годишно момиче с два отрязани крака, което всеки момент трябва да бъде изписано, защото такива са правилата.
Пак според тези правила семейството и социално заведение са двете възможности пред нея. Засега до младата жена е нейната майка Мариана. Тя изразява готовност да продължи, но едва ли си дава сметка за всичко предстоящо, включително и за най-неотложните действия: ежедневните грижи до зарастването на раните, контактите със социалните служби, за да се осигури полагащият се минимум за инвалидизираната ѝ дъщеря, изработване на подходящите протези с всички пътувания, консултации, рехабилитации…
Независимо дали майката ще удържи на думата, или Тони отново ще се окаже в социална институция, помощ ще ѝ трябва. Идеята обаче не е просто да се съберат едни пари.
Съвместната ни кампания с “24 часа” има по-дълбок смисъл и далечна цел – да дадем шанс на Антония Спасова отново да стъпи на крака в прекия и преносния смисъл. Затова подчиняваме всички предстоящи акции за набиране на средства на две цели – качествено протезиране, което е стъпка към максимално пълноценен живот на Тони, и следващата крачка – намиране на подходяща работа.
Защото истинската помощ не е подаяние, а създаване на възможности да си помогнеш сам. Хубаво е, че към каузата се присъединяват и доскорошните работодатели на Тони.
Вече се чуха първите критики за кампанията. Попитаха ме не трябва ли като народен представител да работя за промяна на законодателството, което да осигури адекватна грижа за ампутирани пациенти, а не 5-дневна клинична пътека и доживотно закрепостяване на семействата към болния? Или защо насочваме усилията си към спасяването на едно момиче, което е проявило безразсъдство да похарчи живота си, след като има стотици тежко болни, вкопчени в живота млади жени, които също имат нужда от подкрепа – и психологическа, и финансова.
Прави са - и едните, и другите. Да, депутатите имат задължението да променят закони и правила, които ще облекчат положението не на един конкретен човек, а на цели общности. Но стремежът към генерални промени не отменя необходимостта от малката помощ. Битката за всеки живот си струва усилията.
А медиите или поне по-добрата част от тях все повече разширяват границите на своите функции – обективното отразяване на събитията е неотменна задача №1, но заедно с това журналистиката по-често се ангажира с обществено значими прояви и каузи, а “Медийна група България” е водеща – и като креативност, и като последователност.
И пак се връщам в първоначалната точка – при свитата в болничното си легло Тони, за която пътят свършва дотук, ако не ѝ подадем ръка.
Следва по-трудната част – тя да я хване здраво със своята ръка, на която през лятото е татуирала Faith (вяра). Дано е знак, че може да повярва във втория си живот.