Себастиано Сома си партнира със Стефан Данаилов в пет сезона на италианския тв сериал “Дело по съвест” на Луиджи Перели. Именно брилянтният тандем на екрана между адвоката Роко Таска (Сома) и частния детектив Вирджилио (Данаилов) допринася за изключителния успех на филма, но също и за известността на българина в Италия.
Италианският и българският актьор са близки не само на малкия екран, а и извън него, тъй като от години ги свързва здраво приятелство.
57-годишният Себастиано Сома днес е един от най-популярните и обичани актьори в италианското кино, телевизия и театър. По подобие на Данаилов в България и той е известен като един от секссимволите на италианското кино.
-Себастиано, спомняш ли си как се запознахте със Стефан Данаилов?
- Ако трябва да разкажа кой беше първият ми контакт изобщо с България – това беше фактът, че аз дълги години живеех в Рим точно срещу блока на българското посолство. Така много време преди да започна работата си за тв сериалите с българско участие, вече познавах доста българи, защото ми бяха съседи.
Със Стефан се запознахме по време на подготовката за снимките на тв сериала “Дело по съвест”. Луиджи Перели, режисьорът на сериала, който беше режисирал и “Октопод”, обичаше много този актьор, който аз не познавах. Даже напротив – бях изключително притеснен, като се има предвид, че с неговия герой Вирджилио имам много сцени и ситуации. Доста време се застъпвах ролята на Вирджилио да я изиграе един мой приятел, италиански актьор, най-вече заради езика. Сериалът обаче трябваше да се снима в България и много актьори бяха ангажирани на място.
Перели ме успокояваше непрекъснато с думите, че няма да имам проблем със Стефан заради езика, тъй като той е много добър актьор. Въпреки това продължавах да се притеснявам. Да си обменяш интензивни диалози на език, който не познаваш изобщо, си е истинско изпитание. Така и стана – особено през първия сезон, който снимахме през 2000 г. в София. Няма да забравя никога сцените, които снимахме в сградата на съда в София - по онова време беше затворена заради ремонт. Започнахме да снимаме първа серия – аз на италиански, Стефан - на български, и на фона на страхотен шум заради течащия ремонт. Началото беше травмиращо! Изобщо не можех да се концентрирам върху репликите си, а те бяха много. Стефан ми отговаряше на български.
Излязоха ми херпеси от стрес, защото не успявах да разбера нищо. Учех денем и нощем, за да мога да разбера какви реплики ми подаваха българските актьори.
Между мен и Стефан обаче се роди веднага страхотно сработване и съучастничество. Така си дадох сметка, че съм бил късметлия да работя с него - той е голям актьор и човек. Успяваше дори чрез съвсем малки нюанси да ми предаде онова, от което се нуждаех. Той е актьор, който
е в състояние
с малко да ти
предаде всичко
Аз съм неаполитанец, така че обичам да снемам драматизма от нещата, ценя много креативността, инстинктивността, непосредствеността. Между мен и Стефан се създаде веднага климат на страхотно разбиране, който после се премести и в човешката сфера. Постепенно опознах и цялото великолепие на човека Стефан, а чрез него и българския народ и история.
- Помниш ли кога за първи път напуснахте снимките и отидохте заедно на обяд, вечеря?
- Винаги имахме нужда от преводач, но пък, от друга страна, си говорехме и на неаполитански – аз с жестове, той с малко английски. На първата ни вечеря извън снимките
Стефан ме срещна
с шопската салата
- оттогава тя стана любимата ми салата. И до днес шопската салата и цигарите ми припомнят винаги за Стефан, защото той беше голям пушач. Първите ни срещи бяха по-скоро изучаващи - всеки от нас опитваше да разбере кой стои насреща му. Стефан е много внимателен и наблюдателен актьор. Между нас никога не е имало задълбочени разговори заради езика, но аз го следвах, изпитвах любопитство към всичко, което правеше, към лекциите му, към участията му в театъра.
Изживях заедно с него и моментите на слабост, критичните периоди. Помня силната му връзка със съпругата му, това беше една изключителна жена, която стоеше до него.
Въпреки че си
падаше по живота,
той обичаше
дълбоко жена си
Често съм гостувал в къщата и във вилата му. Спомените ми със Стефан са на практика на 360 градуса, защото ме свързват с човека, политика, актьора.
- Стефан Данаилов стана нещо като символ на лявата партия в България, докато ти никога не си се ангажирал с политиката публично...
- Никога не съм бил комунист. Но съм актьор със сърце, туптящо с левицата. Разликата между мен и Стефан е, че той е свързан с култура, която е била символът на страната ви и в големите конфликти. Аз съм част от пролетариата, от народа, обичам да споделям идеали, които защитават общите интереси. Не съм далече от тези идеи. Стефан е по-голям от мен и идва от много по-крайно минало, каквото е бил комунизмът. Аз пък съм част от друг исторически период. Но въпреки това споделяхме общи идеали за равни права.
- С течение на времето успяхте ли да напреднете - ти с българския, Данаилов с италианския, че да се разбирате по-лесно?
- На български си спомням фрази от рода на “Приятна работа” и “Приятен ден”. Не съм в състояние да разбирам езика, но хващах смисъла. Винаги съм оценявал обаче огромната експресивна способност на Стефан, затова успявах да го разбирам благодарение на таланта му да интерпретира. Често сцените ни се раждаха от нищото, не бяха дори написани в сценария, но между нас имаше такъв синхрон, че с малко успявахме да ги превърнем в брилянтни. Стефан е голям комик, освен че е драматичен артист. И до днес той е
много обичан в
Италия и хората
продължават да ме
питат за Вирджилио
Аз пък в същото време трябваше да прикривам моята комична страна, неаполитанската ми същност.
Когато мисля за Стефан, го свързвам и с друго – с доброто ядене. И двамата обичаме да си похапваме добре. Стефан яде от всичко по доста объркан начин. Знам, че е бил на диета.
- Как снимахте, докато Стефан Данаилов беше министър на културата?
- Беше ми много трудно да работя с него, когато беше министър на културата. Той беше непрекъснато на телефона, разписанията му бяха много съкратени, а на всичкото отгоре го беше и страх да пътува със самолет – затова предприемаше едни безкрайни пътувания с кола.
Стефан обаче неслучайно стана политик – за него нещата вървяха редом с нуждите на страната. Той използва добре своята популярност, за да я постави в услуга на хората. И аз правя същото, но в ежедневието ми. Подобно на героя ми адвоката Таска обичам да посвещавам времето си на социално слабите хора. Сътруднича с деца инвалиди в Патологичния театър в Рим. Участвам в инициативи по мълчалив начин, но понякога това е нужно, за да привлечеш хора към тези каузи. Обичам да правя този тип политика – да работя ежедневно за малките големи неща, без да развявам знамена. Мисля, че добро има навсякъде. Но идеите ми са наляво и са свързани с онези, които са представяли в историята левите идеали, въпреки че знам, че днес няма точно определена идентичност на партиите.
- Какво е пожеланието ти към Стефан Данаилов за 75-годишния му юбилей?
- Радвам се за огромното внимание към него и се надявам да е преодолял големите нещастия от последните години, загубата на жена си. И без да го чувам по телефона, го следвам непрекъснато чрез българските ми приятели тук. Пожелавам му, както и на мен,
да се срещнем
отново на снимки
за някой филм, защо не на някоя българска продукция. А защо не и негова продукция? Пожелавам му да продължи да инвестира енергията си за българския народ. Благодаря му, че чрез неговите очи успях да опозная и да заобичам българите. И двамата със Стефан споделяме култа към красотата на 360 градуса – пожелавам му да продължава да я обича.
- Какви са настоящите ти проекти?
- Много неща в театралната сфера - представям текст на Артър Милър “Поглед от моста”, който се опитваме да пренесем и в български театри. Излиза и мой филм по кината “Море от пшеница”, правя “Медея” с Патологичния театър на Дарио д’Амбрози, предстои ми филм през май, изиграх и една доста особена роля на хомосексуалист поет в италиано-полския филм My Italy на Бруно Колела. В този момент за телевизията изчаквам някой по-интересен проект. Липсва ми България!