- Проф. Биолчев, защо и бивши, и настоящи студенти, въобще всички, казват, че сте любимият им преподавател. С какво сте различен?
- Не знам колко съм различен, знам, че винаги приличам на себе си. При това не бих употребил думата “различен” като низходяща оценка за колегите. Може би играе роля конгломератът между писателя, учения и харпунджията. В думите ми присъстват и трите неща; и понятието за друго агрегатно състояние на живота, и понятието за непознати дълбочини, и най-важното - трескаво търсене на истината като красота на мига. Но, разбира се, ми е приятно да го чуя.
- Ректорът на Софийския университет проф. Анастас Герджиков каза наскоро, че имаме нужда от нов национален идеал и ново възраждане, какво мислите вие?
- Ново възраждане звучи добре като пожелание, като стремеж към нещо, може би и като оценка на времето, в което живеем. Във все по-прагматизиращото се битие на човека възраждането е относително по-трудно. Във възраждането има някакъв взрив на неочакваност, което е било по-исторически приложимо в други периоди. Днес ние, без да го искаме, все по-осезателно сме в абсолютно еволюционен период. Еволюцията не признава скокове. Но пак мисля, че трябва да се говори за тези неща и
трябва да се стремим
към възраждане, дори
и да се съмняваме,
че е възможно
- За 130-ата годишнина ръководството на Софийския университет обмисля преподаватели да влизат в училище за разговори с учениците, бихте ли го направили и какво ще им кажете?
- Аз съм малко несъответен за ученически час, защото през последните години работя само с магистри. Някак говорът ми е настроен за друг тип слух. Бих се притеснявал, че мога да им навредя. Бих седял с ученици някъде в неформална обстановка, в която да се чувствам един от обучаваните. Учениците да виждат ясно, че срещу тях стои човек, който може да научи нещо от тях. И тогава всичко ще бъде наред. Намирам и винаги съм намирал диалог с всички, но не чрез последната дума, която по презумпция принадлежи на преподавателя. Не знам дали съм точен, но съм откровен.
- На 11 декември ставате на 75 години, кога се чувствахте най-добре, най-успешен, най-ценен?
- На 74.
- Сериозно. И защо?
- Шега, разбира се.
Винаги съм се
чувствал добре
от гледна точка
на удоволствие
от живота
и непрестанното усещане за присъствието на приятелите. Винаги съм казвал, че това е капиталът на моя живот. С много малки изключения не съм загубил приятели. Не се сприятелявам лесно. Много лесно правя контакт, много лесно създавам смях около себе си и приветливост, но приятелства трудно създавам.
В семейството ми има ярко приятелство, което не избледнява с годините. Приятел съм и с дъщеря ми, въпреки разликата във възрастта. Тя в момента е в Загреб. Съпругът ѝ е търговски представител, а тя работи във фирма за световен абонамент и не ѝ пречи това, че е в чужбина, заради компютъра.
Имам и внуци - две
момчета. Големият,
Божидар, навърши
18 години, малкият -
Мартин, е на 11
- Къде бихте ги посъветвали да учат и да живеят?
- Не давам такива съвети. Ако съм натрупал някаква мъдрост с годините, то е тая, че не трябва да се бъркаш във възрастови пространства, от които си се откъснал. Защото, щеш не щеш, ще инжектираш там енергии от старо време, ще се превърнеш в досаден мърморко, емоционален археологически атрибут.
По-добре да се стараеш да разбереш младия човек и когато успява, и особено когато греши. Само да го разбереш, без да се опитваш да режисираш чужд живот. Убеден съм, че младите хора не са медиуми на отминалата възраст. Богатият опит, ако не те е научил да си предупредителен в отношенията си, значи не те е научил на нищо.
- Внуците ви търсят ли общуването с вас?
- Да, но нямат отношение към спорта, каквото аз имам. Аз към дъщеря си просто имам грях, защото съм бил състезател по ски и се мъчих и нея да направя състезател. А тя си имаше друго мислене. Държал съм се понякога настъпателно, за което в момента съжалявам. Има неща, при които съжалението не помага, тъй като фактът е консумиран. Затова се стремя към трудното - да помагаш невидимо и да не даваш вид на обиден, когато прескачат дори и най-приложимото, за което си дал ненатрапчиво идея.
- А продължавате ли с гмуркането и ските?
- Нямам намерение
да се отказвам от
гмуркането и ските.
Да чукна на дърво,
здравето ми
позволява
Сега чакам ските. Снегът се бави. Снегът тая година дойде като европейския фонд - наваля малко и се стопи. Но се надявам на нормална зима. А лятото съм в Резово. Лъжа всички, че там съм се оттеглил, за да си пиша книгите, а всъщност съм ги написал другаде, при много по-неблагоприятни условия. Но пък е красива лъжа, нали?
- Пишете ли нещо в момента?
- Най-после правя една повест за преселението на българите от Тракия на морето. За този котел от безумни ненависти на Балканите между хора, които толкова много си приличат. Няма патриотарство. Има само стремеж да се стигне до болката, липсата на смях и смеха като компенсация. Тези неща, особено в нашия народ, ги има в повече. Много отдавна съм работил над фрагменти от повестта, но непрекъснато не излизаше пъзелът, не се сглобяваха в естествена цялост. Сега някак си потръгна и се надявам, че до края на годината ще я завърша.
- Политиката не ви ли изкушава?
- Не, отказвал съм винаги. Ценя свободата си. Цял живот съм си бил началник на себе си под всякаква форма. Университетът е свободно пространство, а писателството е още по-свободно. Не съм бил подчинен на никого освен на бачо Кольо Генчев (големия български историк проф. Николай Генчев - б.а.). Аз му бях заместник-ректор през 1991-1993 г., преди да го отнесе вълната от освирепели новопокръстени. Това беше единственият човек, на когото можех да бъда заместник, без да се чувствам притеснен. А иначе и да те направят председател на ООН, пак ще си подчинен на природните явления, на неразрешимите проблеми. Това обаче не значи, че съм социален отшелник.Винаги съм воювал за каузи - и преди да се замисля ще спечеля ли, или не. Никога не трябва да има отказ от съпротива срещу това, което не приемаш, защото обезсмисляш това, което си приел. Животът се състои от поражения и победи, много поражения и малко победи, понякога, макар и рядко, и обратното. Най-важното е да не отстъпваш от себе си.
По-добре е да плуваш
срещу течението,
въпреки че реката пак
ще те носи надолу,
отколкото да помагаш на това, което те влачи, като плуваш в неговата посока.
- Има ли достойни противници?
- Казах, че имам много приятели. Тренировките да се живее в приятелски кръг ги имаме в изобилие отпреди 10 ноември. Тогава истинският живот оцеляваше в капсуловани пространства. Човекът с достойнство съхраняваше словото си в духовния уют на приятелския кръг. Въпреки че, като видях някои... Имах достъп до документи от досието си. Историчката Искра Баева ми донесе един. Малко ме заболя, като познах кой е източникът на “сведенията” вътре, но и това е част от истината, която трябва да приемаме. Не говоря за това, тъй като достатъчно са ме обвинявали за каквото и да било. Човек, като почне да говори за истини, които са го болели, излиза, че се оправдава, а пък аз нямам от какво да се оправдавам в живота си.
- Имате ли хубав спомен от студентския празник?
- Като студент в Полша празникът се наричаше Ювеналии и те се провеждаха в началото на май. Тогава
студентите получаваха
ключ от града от
градоначалника и
вилнееха 3 дни по
всевъзможни начини -
от това да вдигнат един трабант и да го вкарат в сляпа улица, от която не може да излезе, до каре карти на трамвайните линии и трамваят да чака. Какво ли не съм видял тогава, но хората в тези стари университетски градове приемаха тези неща. Студентът като жрец на очарователни глупости е приет там още от Средновековието и хората не се дразнят. При нас би било по-трудно за разбиране. Българинът обича играта на карти, но не вярвам да дочака някой да си довърши карето върху релсите.
- Какво е днешното поколение, с какво се различава от предишните?
- Най-лесният отговор е, че се различава по възраст. А иначе където и да отида, като ректор съм посетил може би стотици университети, вляза ли в един расов университет, имам чувството, че си влизам в Софийския. Дъхът на коридорите, погледите на забързаните млади хора, замислените млади хора, ехото на смях отнякъде, като че ли е еднакво. Ако има някакво общо малцинство в света, това е младата студентска аудитория, свежият интелект на планетата, творците на неочакваното...
- Софийският университет е номер 1 в рейтинговата система на висшите училища, откакто се прави, как го постига, независимо от финансирането ли? Нещо трябва ли да се промени?
- Мисля, че има загатната идея за промяна на финансирането с преподчиняването му на научното достояние, на равнището на преподаване и качеството на крайния образователен продукт, колкото и трудна и относителна да е оценката. Но това е пътят. Трябва да избягаме от ведомствените лобита, от регионалните екзалтации и от мимикрията на средното мислене, което се представя за научно.
- Доскоро бяхте председател на Националната агенция за оценяване и акредитация, много ли са 51 университета за страната ни?
- Трябва да се отчитат фактори, които невинаги се имат предвид. Вчера в метрото чух една студентка да казва: За какво ми е това образование, нищо не учим. Като не знаеш нищо, как може да знаеш, че те учат на нещо, което не ти трябва. Макар че ми стана и мило. Това е търсещ човек, който иска повече. За множеството университети проблемът е, че има пръсване на образователни единици. При един относително беден народ това не е вредно, от една страна. От друга страна, вредата е, че преподавателският състав невинаги е налице и на равнище. Бил съм в комисия за оценяване в Полша няколко пъти. Там имат 500 университета. По население Полша е 6-7 пъти по-голяма от България. Горе-долу съотношенията съвпадат. Но и там се говори най-много за Ягелонския университет, за Варшавският университет... Аурата на големия университет е нулев цикъл на образованието на една нация. Това е неизбежният фундамент.
- А оценява ли се по достойнство преподавателският труд?
- И това е сложен въпрос. На думи това са лесните констатации, които се опират само на паричния израз. По-лошо е, че съгласно характерната ни склонност към мрънкане в обществото се повтаря като мантра “образованието ни е в упадък”. Това го чувам и от хора, които са се измъчили да го произнесат. Лошо за образованието се говори в страни, където много неща са по-лоши. Основният въпрос е какви са потребностите от наука, каква е наукоемкостта на едно национално общежитие.
- В прагматичен план как стоят нещата?
- Статутът на учителя е подровен. Младите хора не виждат престиж в това да са асистенти. Това, което по мое време, когато постъпвах в университета, беше повод за гордост, в момента е убежище от безработицата. Върху това трябва да се помисли също. Тези, които дават авторитарно оценки на образованието, е необходимо да помислят какво са направили то да им хареса - с бездействието си или с повтарянето на заклинателни фрази.
- Не смятате ли, че образованието девалвира?
- Видоизменя се, има вътрешно движение на познанието, пренасочване на стратегии, но за упадък на образованието не ми се иска да говоря, защото, както казах, това поставя веднага основния въпрос – какви са пък тия извън образованието. Редно ли е оценяваш ума според броя на глупаците. По-градивно е обратното. Да следиш потенциала на ума и да следиш себе си - имаш ли нужда от него, или го отхвърляш с лека ръка, защото така е по-лесно. И тук не става въпрос за политически решения, става въпрос за инертност на мисленето в много социални пластове или за очевидната му липса в други.
- Сега, два дни преди рождения ви ден, сте в така наречената сатурнова дупка. Сигурно с нетърпение очаквате да излезете...
- А, не! Написал съм романа “Сатурнов кръг” и ми е лесно.