През 1850 г. Фредерик Бастиа, един от основоположниците на съвременната икономика, публикува своето есе “Видимо и невидимо”. То започва така: “В икономиката едно действие или закон ражда не просто един ефект, а серия от ефекти.
От тях само първият е моментен – той се проявява заедно с причината и е видим. Другите се развиват като процес и са невидими. Разликата между добрия и некадърния икономист е способността да се предскажат и анализират невидимите ефекти.”
Видимото и
невидимото за
Банско
В този ред на мисли надали много хора се замислят какви са невидимите ефекти от разразилата се за десета поредна зима битка около ски зона Банско.
Видимият ефект е ясен – политическото блокиране на възможността да се изгради втори кабинков лифт продължава агонията с безкрайните опашки заедно с всички присъдружни негативи – лоша реклама за цяла България като туристическа и спортна дестинация, отлив на чужди туристи, пренасочване на местни туристи към чужди курорти, изпуснати приходи за милиарди и т.н.
Всичко това се вижда от премиера, министрите, еколозите, туристите, икономистите, страничните наблюдатели – кой как го устройва и защо, е съвсем друг въпрос. Но има ли и невидими ефекти, които всички тези хора не виждат?
Председателят на Европейския институт за стратегически анализи Бранимир Ботев загатна за тях на последната среща по темата Банско в Министерството на околната среда и водите.
В края на своето изказване Ботев повдигна въпроса за влиянието на всичко изговорено върху използването на инструмента концесия за в бъдеще. Ако политическите спекулации около единствената и доказано успешна концесия в планинския туризъм продължат, то няма да очерни само туристическата дестинация Банско, но и модела на концесиониране като цяло.
Концесионирането на
плажове
– първата жертва
Първи в “боя” ще паднат концесиите на плажните ивици. Омаскаряването на инструмента концесия и особено дискредитирането на възможността да си концесионер, който спазва закона, играе по правилата и очаква същото от държавата, ще доведат или до тотален колапс в модела за управление на плажовете у нас, или до задълбочаване на най-лошите практики в него и трайно изтегляне на всички нормални инвеститори без политически протекции.
Представете си, че вие сте нормален предприемач без политически чадър, който се чуди дали да кандидатства за концесия на някой плаж по Черноморието. Поглеждате пуническата война около концесията в ски зона Банско и какви изводи ще си направите?
Дори и да спечелите десетки скъпи и продължителни дела, все ще се намери някое НПО или конкурент, който да убеди политиците и част от обществото, че сте бандит.
Дори и да сте най-успешният в сектора си и да победите всички конкуренти в честно съревнование, все ще се намери начин да ви омаскарят с лъжи и спекулации.
Дори и клиентите ви да са доволни от вашите продукти и услуги, все ще се намери начин държавната машина под давление на конкуренцията да ви сложи прът в колелата и да ви развали отношението с тях.
С оглед на всичко това защо да се захващате изобщо с тази концесия?
По-апокалиптичният сценарий за плажните концесии е общественото настроение срещу тях да се засили до такава степен, че при това или при следващо управление моделът да се разпадне изцяло.
Поне за един-два сезона това означава пълен разпад на летния туризъм, хаос, изсипването на десетки гладни за крадене чиновници в управлението на плажовете и тотална дискредитация на България като туристическа дестинация.
Строежът на
инфраструктура след
2020 г. – втората
жертва
Кохезионните фондове, каквито ги познаваме днес, свършват с текущия програмен период.
Това означава, че моделът на изцяло европейско+национално финансиране остава в миналото. Бъдещето е на финансиращи схеми от типа “Юнкер” – публичният сектор предлага държавни гаранции и споделяне на риска, а инфраструктурата се финансира, изгражда и оперира предимно от частния.
Това означава концесии и публично-частни партньорства – именно моделите, които покрай сагата Банско се сриват като репутация и стойност в очите на обществото.
Представете си как следващият премиер на България ще даде две, три или десет магистрали и скоростни пътя на концесия, когато думата “концесия” е станала напълно токсична покрай безсмислените конфронтации около Банско?
И аналогично на казуса с плажовете какви предприемачи и инвеститори ще изявят желание да участват в тези конкурси за концесии на магистрали, ако случаят Банско е демонстрирал, че закон, логика и обществен интерес нямат никакво значение?
Минната индустрия –
третата жертва
Третият голям губещ е минната индустрия.
За разлика от плажовете, където общините могат да направят поне опит за стопанисване, и магистралите, където с национални пари току-виж успеем да построим половин магистрала, в минната индустрия без концесии няма как да се работи. Теориите за новосъздадени държавни фирми, които да разработват закрити рудници с десетки километри тунели, са по-скоро предизборна пропаганда, отколкото реална алтернатива.
Днешният рудодобив е прекалено различен от това, което сме виждали по холивудските филми за златната треска – съвременният миньор не знае от коя страна се хваща кирка, той е много повече инженер-програмист, отколкото черноработник. Съответно държавни чиновници и служители няма как да притежават такива знания и технологии, а неуспешните опити да ги придобият биха застрашили значително екологията и здравето на местните общности.
В същото време рудодобивната индустрия е един от малкото сектори, в които България наистина прилага върхови технологии и произвежда обучени на световно ниво кадри.
Отказът от развитието би бил най-малкото икономически неразумен.
Премиерът да види
невидимото
Министър-председателят Борисов е време да осъзнае, че агонизиращата десета година криза с Банско има далеч по-дългосрочни ефекти от извиването на поредната опашка пред долната станция на кабинковия лифт. Продължаващите очевидно с негово одобрение или най-малко безразличие битки около концесията удрят репутацията на България като място за инвестиции и модела за управление на обекти и ресурси чрез концесии.
Преките чуждестранни инвестиции в България вече са колабирали на исторически ниски нива, а българските инвестиции в чужбина се увеличават – т.е. не просто чужди капитали не влизат у нас, но и местните изтичат. Още от същото – скандали и интриги около напълно законни и полезни проекти, просто ще доведат до задълбочаване на тази негативна за България тенденция.