Изгнаникът Пучдемон тържествува, но радостта му е преждевременна
ОТКРОВЕНО казано, резултатите от изборите в Каталуня ме изненадаха.
След всичките политически и главно финансови загуби, които областта преживя от октомври насетне, очаквах, че накрая здравият разум ще надделее над здравите сили. Още повече че, както е известно, каталунците се славят като “цициите на Испания”. Нещо като “испанските габровци”, които много обичат действието събиране, но не и изваждането...
Очаквах също така, че освен “сепаратистите” и “унионистите” на 21 декември в изборите ще се включи и “третата сила” – на мълчаливото мнозинство, което до октомври не взимаше активно участие в битките между първите две. И че наистина неговият разум ще надделее над емоциите.
Уви, не се получи. В замяна обаче се получи един невероятен политически тюрлюгювеч.
Да, от Брюксел изгнаникът Пучдемон тържествуваше, че Барселона ударила звучен шамар на Мадрид. Но радостта му е доста преждевременна.
Вярно е, че чисто аритметически трите “сепаратистки” партии сглобяват мнозинство в местния парламент. Но това е мнозинството между орела, рака и щуката.
Едните са си откровени националисти. Другите – не по-малко заклети републиканци. А третите просто мразят всичко, което “не е каталунско”. И ми е доста трудно да си представя как биха сглобили стабилна управленска коалиция. И как тя би тръгнала на едни доста трудни преговори с Мадрид.
Всъщност трудностите започват още със самото начало.
Първо, не е ясно кой би могъл да оглави едно ново правителство. Освен че по резултати остана в изборите на второ място след “сепаратистите”, Пучдемон го очаква и заповед за арест в момента, в който стъпи на испанска територия.
Неговият “втори” вече два месеца е в предварителния арест. Та кой тогава? Лидерът на лявата републиканска партия? Едва ли другите ще склонят на това...
Второ, какви условия биха поставили каталунците в преговорите с Мадрид? Обявяване на независима република? Ами това испанското конституционно устройство просто го изключва. Защото по тази логика утре на Андалусия примерно може да ѝ хрумне да обяви халифат”. Или Естремадура – лузитанска република.
Е, просто е абсурдно. И неслучайно, когато пишеха конституцията от 1978 г., седемте ѝ “бащи” отделиха толкова много време на раздела за “статута на автономиите”.
Където всичко е ясно и точно разписано. И, давайки им огромни права на самостоятелност, все пак директно изключва евентуална подобна претенция на каталунците.
Значи остава “каталунекзит”. Само че за разлика от Брекзита той би бил много по-сложен, ако не и направо мъчителен. Все пак Великобритания е самостоятелна държава, при това островна, т.е. там нещата са различни.
Но да късаш парче от държава (не, че не го видяхме с бивша Югославия), да издигаш граници, митници, отделна фискална политика и т.н. наистина хич не изглежда лесна работа.
Трето, в “индепендентистката” си еуфория каталунците май забравят срещу кого ще седнат да преговарят. Испанският премиер Мариано Рахой е галисиец. Това е земята на предишния диктатор Франсиско Франко, на неговия последен вътрешен министър Мануел Фрага Ирибарне и ...на Фидел Кастро.
Не съм забелязал нито един от тримата да е “силно мек” в преговори с опонента. Обратно...
Та едва ли и Рахой ще бъде склонен да приеме всичките капризи на каталунците. По-скоро ще направи така, че да блокира евентуалното съставяне на ново правителство (или да развали вече сглобеното), да тупа топката три месеца и да обяви нови предсрочни избори...
Е, има и четвърта възможност. Испания е известна като “майка” на т. нар. пронунсиамиентос. Това ще рече, че в един момент армията (която там все още си е държава в държавата) се намесва, сваля едно гражданско правителство и назначава друго. След което пак се оттегля в казармите си.
Каталуня има собствен език, свое правителство и своя автономна полиция. Няма обаче армия – тя е единна национална испанска.
Последният опит за “пронунсиамиенто” беше на 23 февруари 1981 година. Да не вземе да се повтори?