Една майка и дъщеря ѝ от Лом не дочакаха помощ
ОТНИКЪДЕ взорът надежда не види. Цитатът е добре известен, поне на по-възрастното население. Случаите като този, който ще визирам, обаче май ще стават все по-известни. Което не е повод за радост в областта на познанието. В Лом 66-годишна жена закла майка си и направи опит да се самоубие. Много страшно звучи, нали?
Като във филм
на ужасите
Само че не е филм. Действителност е. Наша. Българска. И, забележете, не иде реч за битов инцидент, свързан с употреба на алкохол или делба на имот. Иде реч за изход от безизходица. Тавтология или оксиморон? Не, действителност. Майка и дъщеря живеели заедно и се препитавали с пенсийките си. У нас думата пенсия винаги е умалителна, не умилителна.
Едва се изхранвали, но все пак свързвали двата края, по-малката сестра ги намерила преди дни в лятната кухня - едната мъртва, другата на косъм от смъртта. Иванка заклала майка си, след което се опитала с множество порезни и прободни рани да свърши и със себе си. Явно инстинктът за самосъхранение я е предпазил от по-дълбоки смъртоносни удари.
До това страшно решение обаче я е довел инстинктът
да се предпази от
ужасните мъки,
на които е подложена. Майката лежала със счупен таз, в страшни мъки, а парите от пенсийките не стигали за скъпите болкоуспокояващи. Стенания, плач, адски страдания, как да издържиш майка ти да се гърчи като червей, а да не можеш да помогнеш?! И - ножът в ръката, та да сложиш край на тия мъки. И за нея, и за себе си. Толкоз. Каква е тази дъщеря? Убийца! Нещастница! Вероятно. Каква е тази дъщеря? Любяща. Готова на всичко, за да избави майка си от страданията. Вероятно. Зависи от гледната точка.
Ние не толерираме нито убийството, нито самоубийството. И двете не са угодни Богу. И двете деяния са престъпни от човешка гледна точка. Само че те са следствие. Следствие на скотския живот на тези две жени. Няма да питаме дали, защо и как е помагала по-малката сестра, другите роднини, съседите, обществото, държавата. Няма смисъл. Явно е, че никой и нищо не е било в състояние да предотврати деянието. Ясно е, че на Иванка ѝ е паднало пердето, прегоряла е (ах, този така услужлив термин, който навлиза все по-широко в живота ни и обяснява почти всяка трагедия...).
Очебийно е, че това не е първият случай - помните ли онзи мъж от Пловдив, дето беше убил децата и жена си и се беше самоубил след това? Заради кредити, които е в невъзможност да плати. В социалната мрежа от миналата година се върти писмото на една жена, която сама отглежда детето си - и тя, и то инвалиди, в което писмо тя моли всички висши инстанции за
милостива
евтаназия, която
да ги спаси от
мъките
и теглилата. Ние ѝ съчувстваме. Хората ѝ помагат кой с каквото може. Но тя не иска това. Иска нормална държава, нормални грижи, нормални служби, дето ги имаме като институции, но всъщност са просто злачни работни места.
Не, не се отклонявам от темата. Точно в нея съм си. Защото тя расте все повече и повече, простира се по границите на татковината ни, няма да излезе извън тях обаче, освен като напускане и търсене на по-добър живот. Младите го правят. Такива като Иванка и майка ѝ Екатерина физически не могат.
И взимат нещата (разбирай ножа) в свои ръце.
Не страшно, ами
страховито
Когато отникъде взорът надежда не види, се вземат крайни решения. Слага се край на безкрайния ужас, в който се е превърнал животът.
Кутията на Пандора отдавна е отворена и какво ли вече не изпълзя, не излетя, не изсъска и не ревна срещу ни.
Борим се, гледаме да се справяме, всеки хваща някакъв път - по-лесен или по-труден, за справяне с бедите и с черната река на живота.
Защото според легендата на дъното на зловещата кутия трепка със слаби крилца едно ефимерно създание, наречено надежда.
Тя, широко известно е, умирала последна. За Иванка и Екатерина е късно да ѝ се надат, но за другите окаяни души може пък да огрее бледото ѝ пламъче. Не знам. Просто ми се иска да е така. Не може да няма помощ отнейде, от нас самите, отвътре в нас. То оттам тръгва всичко - от дъното на блатото, от дъното на пъкъла, от дъното на кутията на Пандора. Откъм сърцата ни. Там е човещината, която не трябва да губим. Държавата може и да сме ние, но човещината наистина сме ние. Дано видим отвъд хоризонта. Дано чуем победния гръм, преди да е паднал заветният хълм на волята ни за живот - за нас и децата ни. Другото е Лом. Сломена съм.