Любен Генов: “Исках да стана научен работник, но ядът от сричкообразуването ме тласна към писането”
Катя Генова: От малка исках да стана телевизионна водеща, подражавах на Мария Тролева
- Г-н Генов, вярно ли е, че сте искали да станете научен работник?
Любен Генов: Цялото ми семейство, най-близките около мен бяха учени, много интелигентни хора. Както е казал Иван Шишманов - един велик министър на просветата 1905 г.: “Журналистиката е за високоинтелигентни хора”.
- И какво ви тласна към журналистиката?
Л. Г.: Като студент бях с твърдото намерение да върша научна работа. Но имах великолепен асистент по български език, който беше главен редактор на вестника на Софийския университет и веднъж ми вика: “Любо, искаш ли да коригираш за известно време университетския вестник, който се казваше “Софийски университет”.
- Помните ли първия си материал?
Л. Г.: Ядосваше ме транскрибирането на чешките имена като Вълтава, Бърно - тези, които ги транскрибират без “ъ”. А то във всички славянски езици освен българския р и л си имат сричкообразуваща функция и там може да се напише Брно без някаква гласна. И написах една бележка по тоя въпрос и асистентът ми каза да го пратя на акад. Владимир Георгиев, който беше главен редактор на сп. “Български език”. И в следващия брой на списанието видях, че и моята бележка е излязла. И си казах: “Ето, в журналистиката можеш да казваш, каквото мислиш”. Така се запалих. Тогава редакцията ни беше в стаичка в университета, всеки пишеше, каквото мисли.
- Как попаднахте в “Народна младеж”?
Л. Г.: Разбрах, че там си търсят технически уредник и вече се бях поориентирал. Майка ми пък беше учителка и имаше много ученици - един от тях - спортният журналист Васил Манченко. Та той отишъл при главния редактор на “Народна младеж” да ходатайства за това място, което беше освободено, да ме назначат временно. Техническият уредник пренася текстовете от редакцията до печатницата, питаха ме метранпажите какви шрифтове да сложат, всичко си правех сам, като техен помощен персонал. Всички ми се караха и в най-добрия смисъл на думата - слугувах. И 5-6 г. бях технически уредник в “Народна младеж”. Тогава там беше цветът на българската журналистика. Един свободомислещ вестник беше. Всяка година през януари правехме празник на имениците. Атмосферата беше прекрасна. Братът на Коста Цонев - Васил Цонев, беше фейлетонист и неговия номер най-добре го помня: изпиваше бутилка вино, докато прави челна стойка.
Аз съм вестникар, никога не съм се правил на журналист, вестникарството е моят занаят и така съм се представял. След това станах зам. отговорен секретар, после редактор в отдел “Вътрешна информация”. После в “Наука и техника”. Помня, че тогава ни бяха възложили да чакаме 9-милионния българин. И аз още тръпна що не го дочакахме, но той така и не се роди. Но пък там се роди нашият отдел "Наука и техника", от която се родиха “Пулс” и “Орбита”, които станаха самостоятелни издания.
- От всички издания, в които сте работили, кое чувствате най-много като свое?
Л. Г.: “Поглед”. От никое не бих се отказал. В “Народна младеж” тая артистичност с първо мляко закърмен, като махнем “Софийския университет”. От там отидох във в. “Труд”. Тогава трябваше да се направи ремонт на вестника и да се превърне в масово издание. После започнахме да правим промени в “Отечествен фронт”, които бяха много по-различни от “Труд”, защото беше по-масов вестник. Събрахме се хора от “Народна младеж” и тогава главен редактор беше Илия Кюльовски, който е значима фигура (бил е секретар на Георги Димитров).
- С кои млади журналисти, които сте учили, се гордеете?
Л. Г.: Тези, с които бяхме в “Поглед”. Там имаше 46 души щат и се вършеше някаква работа всеки ден. От тях се оказа, че 15-ина могат да пишат интересно. Имаше един спортен журналист - Димитър Динков, който беше блестящ, той винаги по “погледарски” подхождаше, да бъде по-различно. Тази амбиция беше мъчителна, но спасителна за вестника. Чавдар Крумов беше в стихията си в разследванията. Енчо Господинов, който беше 10 години посланик на Червения кръст. Евгени Станчев, който наскоро си отиде. Мария Крумова - изключително ерудирана в културната област. Пенка Чернева - много добра журналистка. Когато постъпих, вестникът беше с 40 хиляди тираж и благодарение на това, че постоянно бяхме недоволни от себе си, го докарахме до 500 хиляди тираж. Купихме си автобусче за редакцията от Ботевградския завод и помолих да го боядисат като мерцедес, да не изглеждаме като с автобус чавдар. Когато решиха да укрепват “Отечествен фронт”, ме направиха главен секретар на Съюза на журналистите, което беше голямо мъчение за мен, но аз обичам този съюз, великолепна организация.
- Казвате, че журналистът е журналист 24 часа в денонощието. Имало ли е важен момент в семейството ви, в който е трябвало да бъдете на работа?
Л. Г.: Когато пътувах, моето семейство винаги ме е разбирало.
Екатерина Генова: Не съм сигурна.
- Пропускал ли е рождени дни?
Е. Г.: По-скоро не си спомням да е присъствал. Все отсъстваше. Или когато беше вкъщи, се събираха в кабинета с Коста Батков и цяла нощ тракаха на пишещите машини, което е страхотен шум. Майка ми преживяваше късните прибирания след дежурство, пътуванията, отдадеността на работата.Тя също беше журналист, но в седмичен вестник. Нямаше комуникации и баща ми тръгваше уж на работа, а отиваше с първия полет на селскостопанската авиация в Судан. Връщаше се след седмица оттам, където беше правил репортаж.
Но това не му пречеше да ме напътства като журналист, особено при първите ми публикации. Тогава дописките се предаваха на хартия и той ми скъса доста текстове, преди да спра да му ги показвам. Ругаеше ме, но градивно: “Така не се пише, подреди си текста, тази дума не се употребява...” Аз и до днес съм обременена и воювам с думите, с които той воюва (чуждици, клишета), вече пред моите колеги.
- А на вас случвало ли се е да не сте до семейството си във важен момент?
Е. Г.: Рождени дни на децата и първи учебни дни не съм пропускала, но веднъж големият ми син беше с висока температура, а аз отразявах манифестацията за 24 май на площада. През цялото време мислех, че детето е зле, а аз трябва да напиша репортаж от мястото на събитието. Но работата ми е интересна и на моите синове и те никога не са ме упреквали, че съм пропуснала нещо важно за тях.
Спомням си, че 40 дни преди да родя третия си син, бях в ефир и водех “Ах, тези муцуни”. Хачо Бояджиев тогава беше шеф на телевизията и се обаждаше на колегите в апаратната да пита: “Извикахте ли линейка, че тя ще вземе да роди в студиото”.
- Имате трима сина. Има ли шанс някой от тях да поеме по вашия път?
Е. Г: Да, средният е спортен журналист, завърши магистратура по журналистика в Италия. Сега работи тук и мисля, че е много добре информиран и подготвен.
- Баща ви опита ли се да ви спре, или да ви помогне, когато му казахте, че искате да кандидатствате журналистика, при това - печат?
Л. Г.: Не съм я учил на журналистика.
Е. Г.: Аз не съм имала колебания.
Л. Г.: Добре, де, какво хареса в журналистиката, като гледаше мен, че не се прибирах вкъщи?
Е. Г.: Аз не мечтаех да стана вестникар. От малка исках да бъда телевизионна водеща. Гледах с учудване първите говорителки в БНТ – как говорят без да бъркат.Много харесвах Мария Тролева, защото излъчваше компетентност и спокойствие. Седях пред телевизора, вземах книжки и учебници и се опитвах да чета гладко като тях, без да гледам в текста.
Л.Г.: Много близък на семейството ни бе акад. Михаил Арнаудов, който е един от великите литературоведи. Катето беше малка, ходеше с обувките на майка си и присъстваше на нашите разговори, които аз понякога записвах с касетофон. Веднъж тя го попита: “Професоре, може ли и аз да ви интервюирам?” Взе касетофона и дълго си приказваха.
- На колко години бяхте?
Е. Г.: Не помня.
Л. Г.: Мъничка, може би 5-6-годишна.
Е. Г.: Интервюирах веднъж и детския писател Асен Босев и така попаднах в книгата на руска писателка, която описа това детско интервю. Бях доста отворена.
Л. Г.: Веднъж бяхме в Батак на една ливада, която косяха. Катето беше чела стихотворението на Асен Босев “Учен Петко”, който не можел да различи тревата от сеното. Тя взе от сеното и каза: “Ще го нося на Асен Босев, за да го даде на Учен Петко и да му покаже какво е това сено”.
Е. Г.: В семейство, в което се говореше основно за книги, писатели, художници... Баба ми и дядо ми бяха близки приятели с много художници, къщата беше като изложбена галерия. Майка ми и баща ми - журналисти. Нямаше как да стана лекар, въпреки че много исках.
- Г-жо Генова, дразнехте ли се, когато са ви сравнявали с баща ви?
-Е. Г.: Да, в началото работех във вестници и някои колеги казваха, че сигурно баща ми ми пише материалите, което ме засягаше.Когато започнах в телевизията, тайно злорадствах и казвах: “Дали и сега баща ми прави моите репортажи?”
- Спорите ли вкъщи за работа?
Е. Г.: Аз избягвам. Сега спорим за журналистиката и нейните проявления в днешно време. Но ако спорим, то е с грижа към професията. Дразня се, когато журналистиката се оказва виновна за какви ли не проблеми на обществото. Не е вярно, тя отразява тези проблеми. Да, имаме си кусури, но те могат да бъдат преодолени. Има много добри медии и в никакъв случай журналистите не бива да бъдат сочени за виновници за всичко. Имаме различия в анализа на актуалните събития, но аз избягвам да споря с него. Той обича да спори.
Л. Г.: Аз споря само на семейни заседания, иначе за журналистиката лоши думи не казвам. Независимо дали съм съгласен, или не с това, което се прави. Много мразя като кажат: “Журналистите слугуват”. За състоянието на журналистиката не е виновна журналистиката. Тя е кръвообращението на обществото, сърцебиеното му. Журналистиката трябва да диша и за това са необходими средства. Сега разноските по една редакция са много големи.
- Кое обезцени журналистиката?
Л. Г.: Бизнесмените. Това е смъртта на българската журналистика. Не слагам всички в един чувал, но журналистиката не е бизнес. Тя е интелектуална дейност. Проф. Шишманов е казал: “Журналистиката е за високоинтелигентни хора, не е за помияри”.
Е. Г.: Аз мисля, че основният проблем е корпоративната зависимост на определени медии, която пренебрегва основните правила за обективност и всички гледни точки. Разбира се, има медии, в които се спазват правилата на професията, така че има надежда. Интересно, че корпоративните зависимости изместиха политическите . Ако навремето е имало някаква обща политическа шапка над медиите, после тези шапки станаха много. Днес няма ясна политическа зависимост, но корпоративната е доста видна. Може би регулацията го позволява. Може би наистина трябва да е ясно зад коя медия какви и чии пари стоят и дали те определят редакционната политика. Това са темите, които ме вълнуват.
- Публиката как се промени?
Е. Г.: Публиката вече се изживява като автор на информациите, новините, коментарите в социалните мрежи и всъщност е наш конкурент. Във фейсбук има толкова много коментатори, че понякога ми е неудобно да кажа, че съм журналист. Всички се превърнаха в “колеги” и разбират от всичко. Разбира се, ние сме длъжни да се съобразим с новите очаквания на публиката от медиите. Важно е не колко души те четат, а колко ти вярват. За мен доверието е основен критерий за успеха на една медия. В този смисъл обществената медия, в която работя, си е завоювала доверието на аудиторията и е много важно това доверие да бъде пазено и укрепвано.
Л. Г.: Но не и рейтингите, в които е заложено голямо мошеничество.
- Промени ли се вече мисията на телевизията от това да информира и образова в това да продава?
Е. Г.: Зависи от телевизията, обществените имат категорична мисия да образоват, информират, да забавляват. Търговските трябва да продават, за да се издържат.
- Вие сте директор на дирекция “БНТ Свят и региони”, предстоят промени в БНТ 2.
Е. Г.: Аз съм разтревожена, че след като 6 години в новините и предаванията на БНТ 2 отваряхме нов информационен прозорец към живота и проблемите на хората в регионите, сега този канал рязко ще се трансформира в културно-образователен, без широко обсъждане и проучване на нагласите на аудиторията. Опасявам се, че зрителите ще бъдат лишени от журналистическия поглед към неполитическите вълнения на отделните хора, ще се закрие един информационен източник. В Европа се обръща огромно внимание на регионалната тематика – почти всички обществени европейски телевизии имат регионални канали. Не зная къде ще отиде тази тематика, която ние развивахме. Тя просто ще изчезне - т.е. голяма група хора ще бъде лишена от възможността да вижда своите проблеми и да говори за тях в обществената медия.
Навремето ми се наложи да правя един тъжен филм за закриването на “Ефир 2”, сега дори и филм няма да има. В БНТ, в телевизията днес, не бива да се закрива, без да се обсъжда. Необходимо е надграждане, развиване, приемственост. Би било чудесно БНТ да има и културно- образователен канал, но защо това да не е “БНТ Свят”, чиято аудитория очаква точно такива програми?