Грижих се за двете деца на мой братовчед, загинал трагично. Това е тъжен момент, за който рядко говоря
На 26 април той ще навърши 60 години и пак ще чете лекция - същата вечер ще събере приятелите си в Софийския университет, за да им говори за земното щастие.
За разлика от повечето философи Георги Лозанов е публично известен със социалните си роли - университетски преподавател, дълги години член на Съвета за електронни медии, отговорен редактор на в. “Култура” и медиен анализатор. За популярността му допринася и папийонката - често използван от него аксесоар, за да покаже, че човек не трябва да се възприема прекалено на сериозно.
Родителите му Лозан Лозанов и Олга Станева са архитекти, сестра му Олга Лозанова се занимава с пиар. Георги Лозанов е щастливо женен за красивата Галя Георгиева, която е пиар на Столичната община.
- Г-н Лозанов, ще четете лекция навръх 60-ия си рожден ден, но този път не пред студенти, а пред приятелите си. Защо?
- За тези кръгли годишнини се опитвам купонът да не е само трапезно събитие, а да има културна закачка.
Преди 10 години - на 50-годишнината си, бях поканил 50 души мои приятели художници и фотографи да ми донесат - малко нахално, по една своя работа. И фактически открих изложба от 50 неща, които станаха част от моята колекция. Беше вълнуващо, защото в изкуството на всеки личи неговият почерк, а с това, което беше избрал да ми донесе, влизаше в някакъв диалог с мен.
Тези културни аспекти на купона, който впрочем и сам по себе си е културен феномен, са по линията на нещо, което и без това правя. През живота си дотук съм открил поне 500 изложби. А
лекции чета от 1984 г.
Ужасно много, вече 34 години съм в университета и затова ми се стори най-естествено за кратко пак да застана на катедрата и в този ден. Разбира се, нямам намерение да чета тежка научна лекция. Избрах темата ѝ да е за земното щастие, за да оглежда в себе си празничния повод.
Случи ни се да живеем във време, когато за първи път исторически земното щастие стана възможно. Преди хората масово не са се раждали на земята с мисълта, че ще бъдат щастливи.
- А как?
- Проектирали са щастието в едно после, в един следващ живот, когато ще се завърнат в изгубения рай. Докато сега по ред културни и социални причини те очакват и да изискват от живота си, от обществото, от себе си и от другите да ги направят щастливи.
- Това щастие в следващ живот обикновено е свързано с религията. Означава ли, че хората имат по-малко вяра, когато са щастливи и на земята?
- Свързано е въобще с отлагането. Има и други аналогии, например с комунизма, въобще с жертването на настоящето в името на някакво щастливо бъдеще. Вече щастието влезе в настоящето.
- За вас открили ли сте земното щастие?
- Това е начин да гледаш на света. Не приемам това, което се нарича достоевщина. Колкото обичам Достоевски и ми е важен, толкова не харесвам достоевщината - термин, който впрочем доста произволно е извлечен от неговото име, по-скоро е свързан със славянството. Състои се в това да виждаш морал в нещастието, да приемаш, че нещастният човек по условие е морален, а щастието е повече или по-малко подозрително от такава гледна точка.
Аз мисля, че е по-скоро обратното - да се опитваш да бъдеш щастлив, е морален дълг. Този мотив дава морална плътност на поведението, иначе за какво ти е даден животът. Това е привилегия на новото време и по-специално на културния либерализъм, който, за съжаление, е в отстъпление в XXI век.
Същинското щастливо десетилетие - първото и се надявам, че няма да е последното, беше след падането на Берлинската стена и преди падането на двете кули в Ню Йорк, когато либерализмът сякаш беше спечелил. Той именно носи в себе си идеята за щастието като морална категория. След това пак започнахме да чертаем топли и студени фронтове, да се стягаме за битки, витае тревожното усещане, че трябва да жертваш нещо…
- Завършили сте философия. Защо?
- Свързано е вероятно с това, че се научих да чета и пиша твърде късно - на 11-годишна възраст. Парадокс е, защото толкова години вече си вадя хляба с четене и писане. Мама например, не съм се метнал на нея, се е научила да чете на 4-годишна възраст. Сигурно съм имал някаква дислексия. Много говорех, и то с някакъв риторически хъс, но буквите все ми бягаха, изпитвах стъписващ респект към писаното слово. Може би пък тъкмо този респект после да е повлиял на професионалната ми ориентация.
Тъй или иначе, когато един път се научих да чета сам - и нямах нужда от гувернантки да ми четат уроците на глас, исках бързо да наваксам това, което ми се струваше, че моите връстници вече са получили от книгите. Исках да чета текстове, които на едро ти дават големи масиви от знание. Така от само себе си
стигнах до философските
текстове, трябва да съм
бил не повече от
14-15-годишен
Отначало много трудно разбирах, но философията е като чужд език - когато го научиш, изведнъж ти светва пред очите. Философията е преди всичко маниер на мислене и говорене, дискурс, бих казал днес. Ценя този термин и даже във вестник “Сега”, Миряна Башева трябва да го е измислила,
ме наричаха Гого Дискурса
Тогава в онези първи сблъсъци с философията даже нахално смятах, че тя е единствената професия, защото намира смисъла на всички останали, а те са повече или по-малко в обслужващи роли. Смешно е, защото тъкмо по това време философията започваше да губи своята тежест и философстването да става все по-малко ценно занимание.
Разбира се, после тези мои представи бяха дисциплинирани от скептицизма на по-зрялата възраст, но нещо от тяхната самонадеяност мисля остана в риториката и поведението ми.
- Били сте състуденти с Ахмед Доган, разбирахте ли се?
- Да, бяхме. Спомням си го като загрижен за малцинството, на което принадлежеше. По-късно изчезна някъде, имахме една колежка, която поддържаше връзки с него. На аз самият не бях колективистично настроен, не влизах в групи, кръжоци, не общувах много с курса си. Имах индивидуални приятелски контакти с няколко колеги, сред които той не беше.
- Заради тази ваша черта ли си намирате самотното занимание фотография? Започвате работа в сп. “Българско фото”.
- Важно е да се каже, че аз не снимам и не мога да снимам. Бях завеждащ отдел “Теория и критика” в списанието.
Когато завърших философия, очакването за професионална реализация в тази област беше доста идеологически консервативно. Трябваше да се занимаваш с диамат (диалектически материализъм) или истмат (исторически материализъм), да плетеш думи, без да си вярваш, за което не чувствах готовност у себе си. Затова търсех място, на което хем да продължа да философствам, хем да не съм в идеологическата сфера. Покрай приятели фотографи, на първо място Гого Нейков, започнах да пиша по нещо за техните работи. Тогава в българската фотография ставаха интересни процеси по причина на това, че на нея се гледаше като на маргинално изкуство и занимание. Беше неочаквано свободно място, именно защото рядко влизаше в галериите и музеите и не се налагаше цензурски контрол . Говоря за 80-те години в България.
Същинското щастливо десетилетие беше след падането на Берлинската стена и преди падането на двете кули в Ню Йорк
Помня една жена - мисля, че Здравка Велинова се казваше, която в ЦК на БКП отговаряше за фотографията. Беше доста възрастна, може да е била и партизанка, и нямаше никакво отношение към фотографията. Идваше с нас, когато пътувахме за някакво събитие, сядаше на първата седалка на автобуса и веднага заспиваше. Беше спящото лице на идеологическия контрол - най-доброто възможно.
Същевременно се развиваше бурна дейност, тъй като имаше Клуб на фотодейците в България. За него предприятието “Българска фотография” - с много фотоателиета из цялата страна и немалка печалба, отделяше половин милион лева на година - съвсем непренебрежима сума за онова време. Благодарение на това се наложиха няколко важни международни и национални събития, реализирани по европейски стандарти. Имаше Седмица на фотографията в Пловдив - и сега я има, из къщите в Стария град. Също прочутата “Фотоваканция” на морето, на която
за първи път официално се
снимаше актова
фотография
Няколко други салона - за експериментална фотография, за еротична, за рекламна, фотосмях в Габрово.
- Как рекламна фотография, като нямаше реклама?
- Не е съвсем така, имаше студио за фотореклама “Форег”, чийто шеф беше една изискана дама, френска възпитаничка - Маца Дагорова. Имаше две списания за мода - “Лада” и “Божур”, за които работеха някои от най-известните ни фотографи. А и в този салон за рекламна фотография се правеха реклами без комерсиална цел като чисто естетически продукт. Т.е. в тази сфера вървеше доста свободен и смислен професионален живот и аз с удоволствие започнах да се занимавам с критика и теория на фотографията. Тогава отидох в сп. “Българско фото”. По същата схема и то беше доста свободна територия. Там за първи път излязоха на български текстове на Ролан Барт, на Сюзан Зонтаг плюс, разбира се, фотографии на повечето световни автори заедно с българските. Самото списание пък беше нещо като клуб на отпадналите. В него присъстваха хора, чиято кариера, меко казано, не беше партийно праволинейна. Там заварих Кръстан Дянков, Бети Коен, Божан Тодоров, Стоян Николов, Любчо Пиперков, Коко Щерев и пр. Когато махнаха Иван Славков от телевизията и отиде в Олимпийския комитет, за да има и културно поприще, го направиха главен редактор на сп. “Българско фото”. Но той също се грижеше то да не попада под погледа на цензурата. Беше нещо като идеологическа Ривиера, на която се изнесох по онова време и изкарах до 1989 г.
- Днес снимането не е маргинално занимание, напротив, всички снимат, което почти доведе до изчезването на цяла професия - на папараците. Как ви изглежда това, заедно с модата на селфито?
- Селфитата фактически заместиха ателиерната фамилна фотография. Фейсбук - сега вече разраснал се в много посоки, но по генеалогията си е продължение на семейния албум в друга платформа. В края на XIX в. и особено в началото на XX в. във всеки буржоазен дом има две задължителни библии - самата Библия, която съдържа небесната история на човешкия род. Втората библия е семейният албум - винаги с хубава подвързия, в който е визуалната история на кокетния род. Фейсбук няма как, надявам се, да подмени Библията, но подмени семейния албум.
Независимо че на пръв поглед сякаш виртуалният свят е съвсем различен, виждам устойчивост на процесите, които текат в сферата на производството на изображения с камера през последния век.
Самата камера обаче е нещо, което наистина обръща историята на човешката култура. Защото изображенията ѝ са продукт на материално взаимодействие с техния обект - за да го има на снимката, той трябва да е бил пред камерата. Така те не само показват обекта, а са и свидетелства за съществуването му. Тази връзка позволява изображенията да подменят своите обекти в човешкия опит и казваш например: “Виждал съм как падат двете кули в Ню Йорк”. Няма такова нещо. Ти си виждал само изображения, правени с камера, но това ти е достатъчно, за да се чувстваш, все едно се е случило пред очите ти. Индивидуалният опит нараства до планетарен. Благодарение на камерата днешният човек е видял всичко по-важно, като че ли е бил на мястото на събитието.
- Какво промени българският преход за нас?
- Нашият преход не се оказа от тоталитарно към демократично общество, а от тоталитарно към консумативно. Жалко, че е така, но все пак е нещо. Консумацията обикновено буди, ако не отрицателни, то задължително назидателни реакции. Но консумативното общество, въпреки всичките му културни дефицити, - дори през вещите, пазаруването, рекламата, брандовете носи непозната дотогава индивидуална свобода.
Дава ти възможност да бъдеш автор на собствения си живот и на самия себе си, което е изключителна привилегия. Не си даваме сметка за нея, заради другите проблеми. Изключителна привилегия е ако решиш, да заминеш, където пожелаеш, ако не ти харесва носът ти, да има къде да си поръчаш друг, да можеш дори да си смениш пола, да няма жителство и да решиш къде да живееш, на какъв език да говориш, в какви идеи да вярваш. Изключителна привилегия е ти самият да си продукт на собствения си избор.
Ние влязохме в консумативното общество от тоталитаризма и няма как д не чувстваме промяната. Друг въпрос е дали ни е достатъчна. Младите обаче въобще не помнят друго. Те смятат, че е нормално, че сами ще решат къде да учат. Както прабабите и прадядовците им преди Девети септември са заминавали да следват в Берлин, или в Париж. Моят дядо, също Георги Лозанов, също е учил философия, но в Хайделберг.
Да си продукт на собствения си избор е условие на земното щастие.
- Любовта също е част от земното щастие, нали? Ще ми разкажете ли за вашите любови?
- Няма любови. Има една-единствена любов - тази, в която си. Другото е музей на любовта, а той за разлика от този на невинността не е възможен.
- Имате предишен брак с дъщерята на Светлин Русев.
- Минаха много години отдавна. Светлин Русев е приятел на моите родители. И независимо къде ме отведоха собствените ми житейски маршрути, тяхното приятелство не пострада, което не се среща често.
- Заради една тъжна история във вашия живот вие отглеждате две деца. Какво се е случило?
- Грижих се, сега вече не. Това е тъжен момент и обикновено не говоря за него, защото е вероятно да стигне до тях и раната в паметта да ги заболи. Родителите им си отидоха по трагичен начин, с големи поражения за близките им. Трима души в автомобилна катастрофа почти пред очите ни. Баща им беше мой братовчед, но ние с него специално бяхме близки приятели, което е по-важно от роднинските връзки.
За мен беше голямо изпитание да си представя какво е най-добре за децата, които тогава бяха твърде малки, за да могат сами да ми подскажат. Как от един изпочупен свят да запазиш нещо, за да могат да продължат нататък. Тогава реших, че ако са по-близко до мен, мога да им съдействам, и се надявам това да е дало някакъв резултат.
По-късно други близки на родителите им ги поеха, хора с повече възможности от мен, което им даде шанс да отидат да учат по света, както цялото тяхно поколение.
Тогава беше едно
много тясно място в
душите ни, през което
трябваше да минем
Нещо, за което човек не е готов по никакъв начин. Търсихме помощ и от детски психолози. Но и това не е важно. Решаващ е характерът на самите деца и това, което те носят, както и възможността, че имат подкрепа. Да усетят, че загубвайки родителите си, не са загубили абсолютно всичко.
Първо отидоха при техни близки роднини в Русе, но ми се струваше, че трябва да се върнат в София, където е бил животът им с родителите, за да продължи по начина, по който е бил проектиран в небесата.
Сега мисля, че са добре, живеят на различни места по света. Вече са зрели хора, до тях има хора, които обичат.
Обичам да правя тази разлика между любовта към роднините, която е любов без избор, и любовта, която е плод на избор. Тази любов без избор е въпрос на късмет. В това отношение се чувствам много голям късметлия, защото моите родители, които обичам и бих обичал само заради това, че са ми родители, са хора, които бих харесвал истински и ако не ми бяха родители.
- Какви хора са те?
- При тях хем всичко е много стабилно и сериозно, семейството и професията им са ключови мотиви, хем могат да се забавляват, да гледат на живота от веселата страна. В моето детство, а и до ден днешен ми създадоха усещане за живота като забавление, а не като репресия. Те са хора, които не внушават вина. Ако се загледате, ще видите, че това е рядко качество.
Деля хората на два вида - такива, които се чувстват значими, ако те накарат да изпитваш вина пред тях, и такива, които ти предлагат изкупление.
А за любовта с избор - всеки ден се прави този избор.
- Веднъж си избрал човека, когото обичаш. Какво избираш на следващия ден?
- Понеже това е любов с избор, този избор е всекидневен, тъй като във всеки момент имаш свободата да не го потвърдиш. В този смисъл любовта и свободата са едно и също нещо. И не само че всеки ден избираш наново, но и трябва всеки ден да дадеш основание човекът до теб да избере да остане с теб. Другото е принуда, която е отрицание на любовта, нейното обратно.
- Какво още искате да направите в живота си?
- Не лесно, но мисля, че съм намерил пътищата си в частен и в публичен порядък, така че искам още от същото.