Корупцията като фолклор и поминък

Защо след случая с кметицата Иванчева вместо гражданско противодействие виждаме многогласна подкрепа за покварата

Като хванаха тези дни кметица Иванчева за яката, въздъхнах с облекчение: “Най-после – почна се! Значи и у нас можело като при братята румънци – държавните органи да ловят не само махленски кокошкари, а и високопоставени общинари!” Надеждата ми беше, че посегнем ли веднъж към корумпираните общинари, ще продължим по дирите на Букурещ и към корумпираните държавници от първата фаланга. А така се бори ефективно корупцията в една държава: от горе на долу, а не в обратната последователност. А е така, защото едно общество се вмирисва като рибата на Плутарх – откъм главата.

Пишман надежда се оказа моята – последвалите събития на родна земя на безнадеждност я обърнаха. След като пипнаха подкупените каки на местопрестъплението, сиреч

с подкупа в

крадливите ръце,

след като и свидетели, и участници, и съучастници, и веществени доказателства онагледиха престъпността им, зачаках вълна обществени възмущения, медийни разкрития и граждански протести да залее страната. Протести, които да изправят престъпниците на подсъдимата скамейка, протести, които да не им позволят да се измъкнат от отговорност, протести срещу онези разследващи и съдебни органи, които неведнъж са демонстрирали своята неспособност да се справят със злодеите – особено ако са от политическия ни и държавен елит. Върховенството на личната им власт превърна върховенството на закона, характерно за всяко цивилизовано общество, във фарс. От това печелят всички подкупвани партийни и ведомствени номенклатурчици, също и подкупваните разследващи, и подкупваните магистрати. Губим само ние, редовите граждани. Стратегически погледнато, губи и цялата нация. Но кварталният бакалин не гледа стратегически – гледа битовотактически. Тъкмо затова всеобщото деморализиране, което, тръгнало веднъж свише, се популяризира повсеместно снише, доведе стъпка по стъпка до собственото ни обездухотворяване и оскотяване. Вместо гражданско противодействие на този деструктивен процес станахме свидетели на една

многогласна

гражданска

подкрепа на

покварата

на всички равнища.Подкрепа, която илюстрира не невинността на задържаните, а общата – тяхна и наша, твоя и моя – активна и пасивна виновност. В “Хилядолетното царство. Престъпниците.” Музил учи, че големите престъпления в човешката история са ставали не защото са били желани, а защото са били търпени. А големите престъпления тръгват от по-малките, търпимостта към които е психологически по-малко натоварваща. На родна земя картинката е още по-печална – снизходителността към престъпниците и престъпността им (де)градира в преклонение пред тях. Нашего брата е загрижен за престъпниците – не и за потърпевшите от престъпленията им. Ето, пред очите на цяла България и двете крадли светнаха като крушки от главата до петите, а тази демаскираща светлина гражданските ни ентусиасти дори не забелязаха – те предпочетоха да търсят под вола теле. А който търси, намира. Защо ги арестували там, а не там?

Защо ги позадържали,

горкичките, на

тротоара прави?

Дали лошите ченгета не са актьори в една инсценирана корумпираност, в коварна постановка, чрез която се разчистват нечисти политически сметки?

И никой не допусна най-допустимото, не повярва в най-вероятното: че са арестувани две сребролюбиви общинарки, чиято подкупност е ясна като на длан – и в прекия, и в непрекия смисъл. Никой не запита кому и защо му е притрябвало да съчинява цял спектакъл. Никой не иска и да знае, че организирането на подобна постановка крие сериозни рискове за постановчиците – сценарият би бил толкова сложен и непредсказуем, а опасността от издънка – толкова реална, че едва ли някой би си сложил главата в торбата. Вярата в постановъчния вариант е обясним психологически със склонността, с предразположеността на националната ни душевност към конспиративното мислене. Макар и вярно, казаното е само част от разгадаването на феномена. Останалата част от обяснението е още по-съкрушителна. Струва ми се, че ние, българите, браним не толкова законността от корупцията, а

браним корупцията

от законността

С каква непоколебима бойна страст защитават само хиляди наши сънародници корумпираните ни общинари от възмездието на следствието и закона! Корупция, която от векове се е превърнала в народопсихология, във фолклор и поминък – не само за властимащите. Родната действителност неведнъж е демонстрирала, че с честен труд и почтеност тук човек не преуспява и не забогатява. Обратното – проваля се и обеднява. Преуспяват кметица Иванчева и нейните многобройни посестрими по места – с рушвет след рушвет преуспяват. Рецептата за успех е изпитана в практиката. Но там е изпитана и рецептата за провал. А обстоятелството, че не само в Европа най-проспериращи са най-малко корумпираните държави, е почти незабележиво от нисичкия балкански хоризонт. На езика на психоанализата тази незабележимост се нарича избирателна слепота. Става дума за негативна морална и социална селективност, която ден след ден съгражда духовната и материална нищета, в която безутешно тънем. От веки веков до веки веков.