Максим Минчев: Тръгнах към Намибия с живи пътеводители - консула ни и Георги Милков

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6858685 www.24chasa.bg
Максим Минчев и съпругата му Натали позират с намибийски деца. СНИМКА: Личен архив

Имам претенцията да познавам родината си в детайли, казва генералният директор на БТА, който е бил в 140 държави и написа третата си книга за Африка

- Били сте в над 140 държави на 5 континента. Защо решихте да пишете за Намибия, г-н Минчев, какво има там?

- Защото тази държава е наистина малко позната. Намибия има прекрасна, макар и сурова природа. Има богата фауна, за която истински се полагат грижи. Има вкусна кухня, гарнирана с превъзходна бира и добри вина. И най-важното - хората. Там живеят заедно няколко местни племена и потомци на първите европейски заселници. Става дума за уникално съжителство между черни и бели африканци, което се дължи на обществения договор между тях.

- Това ли е най-типичното за Намибия?

- Може би. Намибийците са преминали през най-лошия африкански сценарий - колониализъм, геноцид, апартейд, борба за независимост. И когато през 1990 година те най-после я постигат и имат за първи път самостоятелна държава, решават да загърбят лошотиите на миналото и да живеят заедно, вървейки напред. И засега спазват повече от добре това свое мъдро решение.

- Коя е дюна 45? И защо сте кръстили книгата си на нея?

- В тази страна се намира най-старата пустиня в света с най-високите и красиви дюни. Те са стриктно номерирани (вероятно наследство от немския колониализъм).

Тази червена дюна

се намира на 45-ия

километър

в пустинния друм и се е превърнала в своего рода туристическа емблема на Намибия. Има и друго обяснение - числителните преобладават в моите книги за пътешествия - “ХVIII Екватора”, “Три мусона”, “47 по Гринуич”...

- Как общувахте с хората. Ползвахте ли пътеводители и гидове?

- Тръгнах към Намибия с двама живи пътеводителя. Единият от тях се превърна в главен герой на книгата, а другият - в неин редактор. Става дума за Михаил Михайлов, почетен консул на България в Намибия, който живее там от 30 години. Човек с разнородни таланти - архитект, писател, музикант, ловец. Автор на няколко книги, обявен за “писател на Африка”, бял намибиец, радващ се на всеобщо уважение. Нали се досещате какво е да пътуваш с такъв човек? И вторият е колегата Георги Милков от в-к “24 часа” (закъде без “24 часа”?), който година преди това бе трасирал някои от маршрутите.

- Човек обикновено помни забавните случки по време на път. Какви са вашите?

- Не са една или две, но не ми се ще да преразказвам книгата. Няма да забравя един сутрешен риболов в студения Атлантически океан, за който имах специално разрешение от намибийските власти и песента “Край Босфора шум се вдига”, с която отбелязвахме всяка голяма уловена риба. Или срещите ми с бушмените, които, повярвайте ми, сякаш току-що бяха дошли от култовия филм “Боговете сигурно са полудели”.

- Казвате, че това е книга за любовта и я посвещавате на съпругата си Натали. Защо? Винаги ли пътувате заедно?

- Да, тя е най-близкият ми човек. Заедно сме отдавна, заедно и пътуваме по света и у нас. С времето се формират положителни стереотипи, уеднаквяват се желания и действия, разпределят се задължения и отговорности. Всичко това са много важни елементи за едно пътуване, особено за по-далечните и екзотични дестинации. Искрено вярвам, че ѝ посвещавам и бъдещите си пътеписи.

- Как се организира пътуване дотам?

- И лесно, и трудно. Всъщност май единственият проблем е

по-дългото издаване

на виза

в някое от европейските посолства на Намибия.

- В Намибия има две големи пустини - Калахари и Намиб. Какво е преживяването да си в пустиня?

- Точен въпрос. Аз съм от хората, влюбени в пустините, в невероятната им красота, в странните флора и фауна, в още по-странните хора, които ги населяват. Имах шанса да видя три четвърти от емблематичните пустини на всички континенти. И макар да са много различни - топли и студени, пясъчни и каменни, жълти и червени, те имат магнетична сила, която може да се почувства само там.

- Опасно ли е да се пътува в Африка? Това е третата ви книга за този континент. Колко време се подготвяхте за пътуването? Какво трябва да знае човек, когато тръгва за там?

- Африка не е опасна, но отправиш ли се към нея, трябва да я уважаваш. Тя е континент със суров климат. Има невероятна природа, пъстър животински свят, мечтана екзотика, но в същото време все още не е еднакво уредена и приспособена за нашия начин на живот. Уви, в Африка все още се срещат етнически и политически конфликти, има коварни болести, има неразбираеми обичаи, но това са преодолими неща. Защото Африка има своето голямо богатство - нейните хора. Бил съм в повече от 25 държави на Черния континент и повярвайте, най-добрите ми спомени са именно срещите ми с тези хора. Наивни, добросърдечни, безхитростни, те най-добре допълват срещите с лъвове и носорози, красивите залези, загадъчния фолклор.

- Как станахте пътешественик? Коя е първата държава, в която отидохте?

- От малък съм се предал на фундаменталната наука география. Толкова добре познавах света на теория, че нямаше как да не тръгна да го гледам. Истината е, че започнах с България. Имам претенцията да познавам родината си в детайли, което много ми помага при световните митарства и много често ме изпълва със законна патриотична гордост.

- Скъпо занимание ли е пътешественичеството? С колко багаж пътувате? Отвсякъде ли си носите нещо за спомен и какво?

- Отново ще дам двоен отговор - и да, и не. Скъпо, ако не е добре подготвено, ако се прави насила, сиреч без интерес, ако се поддаваме на капризи или оценяваме света единствено през собствения си опит, знания, привички и ценностна система. Ако, обратното, подходим към пътуването си, дори то да е на другия край на света, с желание, с мъдрост, с вслушване в съвети и търсене на най-добрите практики, то тогава ще е по-лесно и много по-евтино.

С годините багажът,

с който пътуваме,

намалява

прогресивно,

а спомените, било то като фотокадри или пък оригинални сувенири, са нещо задължително.

- 140 държави - колкото сте посетили, са много. Как ги броите? Знам, че има хора у нас, които си правят своеобразно състезание кой ще посети повече държави. Вие участвате ли?

- Не. Но уважавам тези, които гонят подобни рекорди. Защото все пак става дума за усилия и най-важното за пътуване. Има места и у нас, и по света, където съдбата те връща много пъти, има други, за които е решила, че трябва да ги пропуснеш. Някои дестинации вървят с възрастта, други с дързостта, трети с физическите натоварвания, четвърти с любопитството. Но и без състезания светът е красив, нали?

- Снимате много, когато сте навън. Какво снимате? Колко снимки има в книгата ви? Ще направите ли изложба с тях?

- Фотографията е част от пътешествието. При мен тя е почти професионална страст и затова всичките ми книги са богато илюстрирани. В “Дюна 45” има над 150 снимки, които, убеден съм, са добър съюзник на текста и помагат на читателя да я разбере по-добре тази пуста непозната и далечна Намибия. Но на премиерите на книгата предпочитам да участвам с друга фотоизложба. Повече от двадесет години,

пътувайки по земното

кълбо, снимам деца,

натрупах над

1000 кадъра

Един ден ги показах на големия Иво Хаджимишев, той ги хареса и избра една десета от тях в изложба. Надявам се тя да предизвика чистосърдечни усмивки.

- След като човек знае страстта ви към пътуванията, БТА ви изглежда тъкмо по мярка - това е мястото, което дава най-точна информация за всичко, което се случва не само у нас, но и по света. Какво още е БТА за вас?

- Аз съм преди всичко журналист. Кариерата ми е дълга и богата, работил съм в списания, вестници, радио, сега ръководя националната информационна институция на България. Пътуванията по света са един необходим и добър жокер и бонус, за да върша по-добре работата си.

- Тази година агенцията чества 120 години от създаването си, страшно много време за медия. Колко голяма е отговорността да ръководиш такава медия?

- БТА е традиция, стъпила в три века. Тя е храм на българския език. Тя е школа за журналистика. Дори само това е достатъчно да си горд, че работиш в тази институция.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Политики срещу лошата демография, не само приказки

    Населението на България може да падне под 6 млн. през 2040 г. Печалният извод e на екип от Института за изследване на населението и човека при БАН. Тенденцията обаче не е от вчера и далеч не е само българска - населението на цяла Европа застарява. Да, повод е за черногледство, но то няма да реши проблема.
  • Властелинът на професорите

    Последните научни открития на Иво Христов от БСП за подмолната информационна война на Холивуд срещу Русия ТРЯБВА ли задължително да си луд, или надрусан, за да откриваш закодирани послания на световната конспирация в класически произведения и филми? В “От местопрестъплението” все дават сюжети с мрачни, лабилни индивиди,