Колкото по-голям процент от населението живее в столицата, толкова по-неразвита е държавата, казва председателят на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов
Средата на обитаване е по-важна, отколкото площта на жилището
- Господин Игнатов, смятате ли, че българинът наистина живее на тясно, особено в големите градове, както показа едно скорошно изследване на Евростат?
- Това е въпрос, чийто отговор може да е рационален и измерим, но в същото време е и въпрос на усещания. Зависи с кого се сравняваме.
У нас, знаете, има много висок процент на собственост на жилищата за разлика от Западна Европа и особено от САЩ, където поне половината население живее под наем. А това е съвсем друг начин на обитаване и съвсем други претенции към големината на жилището.
Но какво означава жилището ти да има 5 или 10 квадрата повече? По-важно е качеството на живот, дали това жилище е снабдено с газ, с ток, с комуникации и дори нещо по-елементарно - дали
до него води истинска улица
и има градски транспорт.
Когато съм контактувал с колеги примерно от Холандия, те се възхищават от това, че между населените места у нас има големи празни пространства. При тяхната територия, която е по-малка от България, а имат 14 млн. население, повечето населени места вече преливат едно в друго.
- Да, но когато ние ходим там, се възхищаваме от начина, по който се поддържа всичко.
- Така е, строежът е по-малкото усилие в дългосрочен план, защото той продължава най-много 2-3 години. След това обаче построеното жилище трябва да се поддържа, а това е нашето слабо място в България.
Има международно приет индекс за качеството на живота, който директно е свързан с напредъка на една държава. Между многото други параметри той изследва и това
каква част от
общото
население живее в
столицата
По-високо е качеството на живота в държава, чието население е равномерно разпределено, като например в Япония, Германия, САЩ. Там голяма част от населението живее извън големите градове, тъй като качеството на живота е еднакво навсякъде.
При нас е обратното – има стълпотворение в столицата и няколко големи града. Защото в селата и малките градчета няма поминък, няма полиция, няма социални услуги, здравеопазване. България е ярък пример в това отношение. Други такива държави са Мексико и по принцип Латинска Америка, където една четвърт от населението живее в столицата. У нас от малко над 6 млн. население 1,8 млн. живее в столицата, в Мексико просто мащабите са други – от 100 млн. население 25 млн. живее в столицата.
От това идва усещането, че нещо не е наред.
- И все пак – колко квадратни метра му трябват на човек?
- Ако живее самостоятелно, ако е ерген – 60 квадратни метра. Това е международен стандарт, който става 80 квадратни метра, ако говорим за средната класа.
При семействата с увеличаване на членовете средната квадратура за всеки член от фамилията пада, защото има споделено ползване. Например двойка може много добре да живее на 80 квадрата. А ако разпределението е подходящо, на тези 80 квадрата тази двойка може да живее и с две деца.
- Ако ще говорим за разпределението, функционално ли е според вас средностатистическото българско жилище?
- За съжаление, няма много ясна картина какво представляват жилищните проекти в България като цяло. Още когато новото ръководство на Камарата на архитектите в България бяхме избрани през 2016 г., искахме да изградим база данни за жилищните проекти в страната и всеки член на камарата, който има пълна проектантска правоспособност, да депозира в него изградените от него обекти. Целта беше да получим ясна картина какво точно строим в България и къде. Данните на НСИ може и да са достоверни, но не са пълни, защото много общини не подават информация.
- Тази “софиоцентричност” на България не е ли до голяма степен наследена, не се ли дължи на народопсихология?
- По принцип има такава връзка. Архитектурата и градската среда до голяма степен са отражение на културата на дадена общност. България през последните десетилетия е претърпявала катаклизми и след всяка такава промяна са наставали бъркотии в мисленето и в ценностите. Те едва напоследък идват по местата си, най-вече от това, че все повече хора са учили в чужбина и са видели как живеят и други хора.
Поставянето на столицата на такъв пиедестал невинаги има покритие. Но ако се създадат добри условия и другаде, извън столицата, хората полека-лека ще се преориентират. Има например програмистки общества, които нарочно се изнасят от София.
Познавам такива хора, които работят изцяло в онлайн среда и за тях няма значение къде точно се намират – изнасят се в Родопите, осигурявайки си, разбира се, добре интернет покритие. Много по-просторно им е, живеят на чист въздух, ядат добра храна.
Глобалното село всъщност е точно това – технологиите са голям ресурс за решаване в бъдеще на много от проблемите, които се случват заради скупчването на прекалено много хора в големите градове.
Да вземем такъв прост проблем като табелките с имената на улиците. Ние в България така и не можахме да решим този проблем – ако се движиш в непознато място,
трябва да
изминеш
километри,
докато
разбереш къде
точно се
намираш
Съвременните технологии обаче решават този проблем – поглеждаш си GPS-а и веднага разбираш къде точно си.
Предстоящият бум на електрическите и на споделените коли също решава съвременните проблеми. Нашите градове по инерция се развиват по концепциите на късния XX век – стремим се да улесним и да вкараме автомобила в града, правим градовете проходими за колите, като например нашата столица - като влезеш с кола през Врана, продължаваш по булевард “Цариградско шосе” до центъра, а оттам по булевард “Тодор Александров” излизаш от другия край на града.
В Страсбург абсолютно целенасочено преди десетина години почнаха да правят така, че
с кола не
може да се
мине
напречно през
центъра
Можеш да стигнеш от околовръстното до някаква точка, но после трябва да се върнеш пак към околовръстното. Центърът е просто затворен и е много приятен за прекарване на времето.
- Да се върнем на съвремието. Не е ли порочен кръг това преселение към столицата и как може да се прекъсне?
- Порочен кръг е, разбира се, и единственото нещо, с което може да се спре, е целенасочената държавна политика. Трябва да има субсидии и стимулиране на равномерното развитие на териториите. Когато се оставят да действат чисто пазарните принципи, нещата отиват към дисбаланс. В България няма пример за малък или среден град, в който инфраструктурата да е добре изградена и поддържана. Например всички улици да са асфалтирани. Или например да имаме нови територии, които първо да са благоустроени и после там да се допуска строителство.
- Държавата, а още по-малко някоя малка община обаче едва ли ще намери пари да изгради инфраструктура. Склонни ли са според вас българските строителни предприемачи да обединяват усилията си, за да я изградят?
- Някои от тях не само са склонни, а са и принудени. Да асфалтират например, сами да си изграждат канализация или да прокарват ток, поне в някаква част. Но за да има работеща политика в това отношение, трябва
да се започне
първо от
данъците и
това да се
прави
регулирано и
законно
Защото мога да дам примери как понякога хората се принуждават да поправят или изграждат обществена инфраструктура, без да са получили разрешение. Примерно, човек си е построил къща и с години се бори с разровена улица. Накрая решава сам да си я асфалтира. Но следва глоба, защото не е законно да строиш в чужд имот.
Затова публично-частното партньорство трябва да се регулира, да има възможност собственици или сдружения на собственици съвместно да провеждат мероприятия за облагородяване на обществените пространства. Колкото и скъпо да е това.
Не е въпросът само в асфалтирането – преди това една улица трябва да се вкара в регулация. Знаете ли, че у нас има безброй примери, в които общината просто не е вкарала селищни образувания в регулацията и това продължава с десетилетия. Става въпрос предимно за вилни зони, но и за цели квартали. Законът по принцип предвижда, когато дадена територия за първи път се вкарва в регулация, на собствениците на терени да може да се отнемат без обезщетение до 25% от имотите, за да се придадат към улиците. Но въпреки този механизъм той не се прилага. Масово. И така
десетилетия някои квартали
си стоят без истински улици
И това ще продължи вечно, ако няма активно отношение на общините и държавата.
- Споменахте и данъците. Смятате ли, че имотните данъци в България са прекалено ниски и трябва да се вдигнат?
- Принципно Камарата на архитектите в България има позиция и тя гласи, че сега има голямо объркване между данък и такса, особено на етапа подготовка за строителство и строителство. Таксата по закон не може да струва повече от разходите на администрацията за извършване на услугата.
Но при строителното разрешително таксата сега се определя от квадратурата и това продължава от десетилетия. А трябва да зависи само от работното време, което служителят губи, за да издаде разрешителното. Трябва да има диференциация в зависимост от категорията и сложността на обекта, защото сега всичко се гледа по еднакъв начин –
няма значение дали строиш
атомна централа или навес
Що се отнася до имотния данък, ниските данъци и това, че общините нямат средства, са проблем за цялото общество. Винаги когато става въпрос за отчуждаване на някаква собственост, за да се прокара обществено необходима инфраструктура, чуваме, че няма средства. Така че данък сгради не отговаря на актуалните цени. Очевидно е, че трябва да се вдигне и че това е много тежко политическо решение.
Но аз бих казал, че за да се посегне на този данък, първо трябва обществото да има гаранция, че съществува истинска и добре работеща антикорупционна и съдебна система.
По стечение на обстоятелствата напоследък често посещавам Румъния и виждам, че съвсем очевидно парите от данъците на хората са по улиците. Виждат се асфалтирани напълно градове, всички второстепенни пътища дори между селата са оправени – нещо, което при нас е по-скоро изключение. За да приемат хората по-високи данъци, те трябва да са сигурни, че тези пари отиват по предназначение. А не се отклоняват.
Когато има сигурност, има прозрачност, когато човек вижда, че данъците му са вложени в неговата собствена улица, ще бъде доволен, че нещо се прави. И ще се съгласи с вдигането на този данък, ще го приеме.
CV
l Роден е през 1972 г. във Варна
l Завършил е ВИАС с дипломна работа в катедра “Градоустройство”
l От 1999 г. работи в САЩ като архитект в няколко архитектурни бюра, едно от които е Perkins & Will
l През 2006 г. специализира в Колумбийския университет
l През 2016 г. е избран за председател на Камарата на архитектите в България