Но България трябва да взема футболен пример именно от Исландия и Швейцария, а не от Бразилия
Веднага след равния на Швейцария с един от основните фаворити на световното в Русия - Бразилия,а и имайки предвид, че Исландия направи 1:1 с Аржентина, в една от специализираните групи във фейсбук се разгоря дискусия по темата “Разликата между отборите вече не е голяма, както едно време”. Факт е, че в днешните технологично-интернетни времена всеки си мисли, че
футболът започва
от Меси и
Роналдо
или в най-добрия случай от Пеневата чета и четвъртото място в САЩ.
Само че не е така. Изненади в мачовете между големите отбори и така наречените джуджета е имало, откакто футболът светува. Мога да се върна към 1950 г. и първото участие на Англия на световни финали например. Тогава тупащите се в гърдите за родоначалници на футбола британци са бити от една сбирщина, в която играят само любители, а единственият професионалист напуснал турнира, за да не го уволнят от работа. Авторът на победния гол за крайното 1:0 Лари Гиджънс е хаитянин, който дори не е американски гражданин, но е допуснат от ФИФА, защото е подал документи за поданство.
През 1966 г. пък отборът на Корейската нараднодемократична република изхвърля от групата самите италианци, като ги бие в решителния мач с 1:0. После азиатците дръпват в 1/4-финала 3:0 на португалците, но на сцената излизат Еузебио и израелският съдия. Първият вкарва четири гола, а вторият дава две дузпи.
Всъщност големият бум на изненадите на световни финали започва през 1982 г. Причината е съвсем проста - отборите се увеличават от 16 на 24. Дотогава изненадите в мачовете между гиганти и джуджета са преди всичко в
квалификациите,
където цедката
е много ситна
От Европа се класират само победителите в групите, Азия, Африка и Океания понякога въобще нямат представители, дори южноамериканските грандове, освен Бразилия, разбира се, понякога се дънят и пропускат мондиала.
В Испания през 1982 г. духът на бунта беше веднъж завинаги пуснат от бутилката - Алжир би на старта главния фаворит за титлата Германия, а след това и Чили, Камерун завърши без загуба, като направи равен с бъдещия шампион Италия, Хондурас не се даде на домакините, Кувейт направи 1:1 с Чехословакия. Осем години по-късно камерунците стигнаха до 1/4-финал в Италия и дори бяха на няколко минути от финалната четворка, преди да паднат 2:3 от Англия след продължения, а Коста Рика излезе от една от най-сложните групи, като победи пътьом Швеция и Шотландия.
А след 1998 г., когато отборите стана 32, изненадите станаха вече не изключение, а норма. Но с една съществена разлика - не до края. В смисъл, че
на джуджета им
е позволено да
блеснат, но не
и да блестят
А и не само на джуджетата, но и на отборите от така наречената средна футболна класа като България, Хърватия или Турция.
В историята на световните първенства, които са вече 21 от 1930 г. насам, шампионите са едва осем - Уругвай, Италия, Германия, Бразилия, Англия, Аржентина, Франция и Испания, като три от тях - само по веднъж. Всички те без Англия и Испания са били и откъм загубилата страна на финала плюс още четири (Чехословакия, Унгария, Швеция и Холандия), които пък никога не са ставали шампиони. Тази година в Русия въпросните шампиони (без италианците, които въобще не се класираха) са отново сред главните фаворити за титлата.
Да, най-вече исландците, но и швейцарците с мексиканците са ни много симпатични със своя бунт срещу футболните традиции, но в крайна сметка в един турнир, който трае 32 дни и 64 мача, импровизациите не стигат, трябва и класа.
Разбира се, това не означава, че България не трябва да взема пример от споменатите бунтари, особено от исландците и швейцарците. За островитяните писах надълго и нашироко още преди две години. Как имат 75 професионални футболисти, но 150 лицензирани от УЕФА треньори. Как в Исландия няма силен клубен футбол (щом техен национал е дошъл в България, за да играе в “Левски”), но има достатъчно футболисти, за да бият Англия и да направят равен с Аржентина. Как играчите на стадиона се чувстват като на Главната в Пловдив - познават почти всичките си фенове, защото са техни съседи, приятели или роднини. Как държавата се
юрна да строи
покрити стадиони
с изкуствени терени
(общо 150 за няколко години), за да има къде младите да тренират през цялата година. Горе-долу - обратното на България.
Не по-различна е и ситуацията в Швейцария. Там някъде в началото на века решиха, че досегашните изблици на класирания (САЩ '94 и Англия '96) не им стигат, и се запретнаха да правят система. Разделиха страната на региони, организираха центрове, подобриха значително базата за аматьорския и детско-юношеския футбол, назначиха треньори и запретнаха ръкави. Основен момент там стана интегрирането на имигрантите и конкретно издирването сред тях на таланти, чийто единствен шанс за просперитет като първо или най-много второ поколение швейцарци е да станат професионални футболисти, да пробият в националния отбор, а оттам - към големите клубове и пари. Като Валон Бехрами, на когото сегашният “Удинезе” му е шестият италиански отбор. Или Джердан Шакири, играл в “Байерн” и “Интер”, сега в “Сток Сити”, Гранит Джака - в “Арсенал”. Типичен пример е Харис Сеферович - роден в Швейцария, с родители - емигранти от Босна и Херцеговина, световен шампион за юноши през 2009 г., сега в “Бенфика” и с надежди за трансфер в някой от футболните колоси.
В България обаче
проблемът във футбола
е, че работа има за
целия китайски народ,
а всеки иска резултати сега. По тази причина нещата се правят на парче, решават се само целите на близкото бъдеще, кърпят се дупки и не се мисли глобално. Да не говорим, че - съжалявам, че повтарям това във всеки материал по темата - България е единствената страна в Европа, а вероятно и в света, която не е построила нов стадион през последните поне 60 години и няма нито един, който да е годен за провеждане на важен международен мач. А като знаем колко се строи един стадион, при това в България, в близките пет-десет години да не чакаме да стане Исландия или Швейцария във футбола.