Най-страшният шамар, който съм получавала, бяха тихите думи на една майка
Не харесвам думата увреждания, така както не харесвам квалификацията “хора в неравностойно положение”. Струва ми се, че те някак омаловажават проблема, фризират го, позволяват измиване на ръце.
Не е срамно да си инвалид. Не си убил, не си измамил, не си откраднал или присвоил милиони, не унижаваш никого чрез собствения си недъг. Слепият не гледа безочливо, немият не клевети и не хули, парализираният не сочи с пръст и не напредва с лакти, не пълзи на колене заради кариера и облаги, не рита падналия.
Тях ги сочат,
тях ги хулят,
тях ги тъпчат
Кои? Здравите, красивите, умните, яхналите службички и постове, всички, които се интересуват единствено от собствената гаванка до собствения хоризонт, не по-далеч от носа им.
Не, не съм крайна. Крайна е безизходността, в която са поставени родителите на болни деца, които се молят... Защо се молят, бе! Конституцията на РБ все още не е променена и там ясно е записано, че държавното устройство налага, щото тази група хора следва да бъдат обезпечени, ерго държавата да полага всички зависещи от нея грижи за тях. Не че държавата трябва да обгрижва всяко дете, да му готви и да го разхожда, просто трябва да направи така, че родителите му да могат да се справят безпроблемно с тези си задължения. С две думи - да им осигури средства за това.
Как? О, и това е разписано - въведено е понятието личен асистент. И то се превръща в ябълката на раздора. Няма да прилагам цифри, още повече те се менят непрекъснато. Когато личното асистенство “тръгна”, моя близка, с малко тогава детенце с церебрална парализа, не можа да му асистира законно. Правеше си го, както дотогава, както и досега - защото е майка и не може да не се грижи за детето си. Просто не й дадоха 100 лв. Ах, ще кажете, че да си майка не се плаща, това е дар Божи. Да, бе, само че в магазина даровете Божи имат цена. И в съответното заведение, където обучават детето ти на чертички и ченгелчета, на букви и картинки, т. е. специализираните училища, също има цени. И рехабилитацията си има цена. Всичко това трудно се намира в джоба на
родителите,
от които само
единият може
да работи,
защото другият е до детето. Денонощно.
Най-страшният шамар, който съм получавала в живота си, ми го заши с тихичките си думи тази майка. Аз се тръшках, че дъщеря ми тръгнала да се жени твърде рано, а тя пророни “Защо се ядосваш? Да е жива и здрава! Моето не само че никога няма да се ожени, ами не знам какво ще стане с него, ако ние с баща му си отидем преди...” Та така. Иначе скочихме срещу социалната зам.-министърка за билета й на стойност 8 300 лв. Сякаш ни е първица. Но тя не улучи момента за екзотичната си командировка. И опра пешкира. Защото този самолетен билет, който иначе нямаше и да забележим, тъй както не следим кой държавен служител къде и срещу колко се развява по света, освен ако не си публикува ухилените снимки с известни личности, изля солидна струя масло в огъня.
Този огън,
в който се
пържат колко
вече дни протестиращите майки с черни фанелки “Системата ни убива”.
Да, системата убива. В най-прекия смисъл. Нямаш пари - няма живот за детето ти. Себе си ще прежалиш, ще караш на сух хляб и преоценено кисело мляко, ще работиш нископлатена работа, ама детето ти е безпомощно, всяка минута иска да се грижиш за него.
Не, то даже не иска, не тропа с краче (няма как да го движи), не крещи капризно (не знае какво е да капризничи), то просто те гледа с големите си навлажнени очи и се опитва да изтрие сълзите ти. Сълзите от гняв и безсилие.
Повръща ли ви се от такава гледка? Щото у някои това предизвикват тези нелицеприятни прояви от телевизионните репортажи.
Трудно е да гледаш чуждото нещастие. Само се молиш да не ти се случи.
Зам-министърката стъпи накриво и веднага се опита да се поправи - подаде си оставката. Сега погледите на обществото, сред като в социалните мрежи най-често срещаният призив е “О-став-ка”, се извърнаха от протестиращите майки, които пък по стар български обичай се разделиха на организации и подорганизации. Едните недоволни от другите, другите - от третите, а всички заедно недоволни от недоволството си.
Аз не съдя държавната служителка - разписали са й командировъчното, изкарала си е командировката. Съдя всички, които не се съобразяват с конституцията с всичките и законови и подзаконови уредби, които засягат невъзможността да се прилага личната помощ за всеки нуждаещ се. Съдя всички, които не решават този проблем със железен и неоспорим закон.
И да не извръщаме поглед, когато родителите разхождат децата си по достъпни улици и локации. Защото с билета за 8 000 лв. могат да се обезпечат 8 семейства за месец. Защото забравихме да бъдем човеци, еййй, хора!