Трудовата книжка от ХХ в. е за музея, дигиталните млади ще ни се смеят
Отива си моделът на труд, при който големи групи хора се събират на една работна площадка и заедно произвеждат някакви блага
С новите технологии днес работник има производителността на половин предприятие отпреди 50 години
Трудовото ни законодателство, което е отпреди 40 г., изостава от промените, наложени от новите технологии
От 200 хиляди млади хора, които нито учат, нито работят, само 200 са преминали процедура на признаване на знания и умения, придобити по неформален начин
Трябва да търсим разбирателство, а не война между трудовия и гражданския договор, който вече 20 години е мръсна дума
Огромна част от парите, които работещите зад граница българи изпращат на близките си тук, влизат в производствен оборот
- Г-н Нейков, наскоро министри, депутати, столичният кмет, Конфедерацията на работодателите и медии в лицето на “24 часа”, сп. “Икономика” и Кмета.бг обединиха усилия, за да подпомогнат бизнеса с проект за дигитална карта, която ще регистрира бизнесприоритетите по региони, къде, какви и колко работници и професионални училища има, колко души ще излязат в пенсия в следващите 10 г. Какво още може да се направи?
- Много неща. Дигиталният свят дава изключително широки възможности, а организацията на труда ни като че ли си остана в ХХ век. Дори само ако погледнем как изглежда трудовата книжка, децата ни ще умрат от смях. Особено ако продължаваме да изискваме и от тях такъв “музеен” документ. Същото можем да кажем за всичко, което виждаме по повод дистанционната работа покрай нас. Отива си моделът на труд, при който големи групи хора се събират на една работна площадка и заедно произвеждат някакви блага. Новите технологии направиха така, че един работник има производителността на половин предприятие отпреди 50 години. И в много от случаите работникът постига това без никакво значение къде по света се намира -
нужно е само
да има достъп до
глобалната мрежа
Всичко това вече променя труда. Даже вече сме изправени пред друг риск - практиките на труд се променят толкова бързо, че законодателството вече не може да ги следва. Затова в него вече се натрупаха много бели петна, в резултат на което много пъти хората си поставят въпроса дали това, което правят, произвеждат и докарват доходи на семейството им, вече не е в противоречие със закона, който е отпреди 40 г. Така че промяната на пазара на труда е огромно предизвикателство пред социалната сфера, в това число и пред социалното министерство.
- Всички говорят за тези 22% млади, които не работят и не учат, но имат повече финансови възможности от мнозина заети. Какви да са политиките, които биха могли да ги накарат да стъпят на трудовия пазар в България?
- Знаете ли, ние, експертите в Балканския институт по труда и социалната политика, миналата година изпълнявахме проект, за целите на който трябваше да намерим в шест области на страната 60 души, които нито учат, нито работят. Да ги мотивираме, да направим с тях професионално ориентиране, да ги насочим към бюрата по труда. Задача, която изглеждаше лесно решима на фона на тези стотици хиляди нито учещи, нито работещи млади, които се търкалят като статистически данни.
- Какво се оказа?
- Търсихме ги в продължение на месеци, използвайки всичките си възможни контакти - почнахме от областния управител, минахме през младежки медиатори и завършихме с кметове на села. С изключителни усилия намерихме тези 60 човека.
Част от тях обаче работеха,
но в сивата икономика Официално обаче се водят, че нито учат, нито работят. Едно от тези нито учещи, нито работещи момчета например се грижеше за 300 овце. Друго момче от тази група пък скачаше от покрива, за да дойде при нас на обучение, и после се връщаше обратно на покрива. Трети се грижеше за болните си родители, за които полагаше впечатляващи професионални грижи.
Според нас тази статистика май не е съвсем коректна. В различните изследвания данните се движат между 100 и 300 хиляди, които нито учат, нито работят. Представяте ли си обаче, ако тези 300 хиляди гладни, неучещи и неработещи излязат на улицата в една държава от 7 милиона, какво ще стане на другия ден? Просто истинска революция. А тя не става.
- Защо според вас няма революция?
- Защото истината е, че тези хора работят. При това много здраво. И не на белия пазар на труда, а в сивата икономика. Те за своите умения получават доходи, но ние сме се заинатили и не искаме да им признаем тези умения. И единственият изход, който им даваме, е:“Върнете се в училище, изкарайте 4 г. в професионална гимназия и тогава ще ви дадем някакъв документ. Тези хора обаче няма да го направят.
Няма да се върнат
в училище
Странното е, че ние имаме и други инструменти - имаме и нормативната уредба, и институциите, които могат да признаят знания и умения, придобити не в професионалната гимназия, ами от практика в живота.
- Значи тези политики не работят?
- Ами ако погледнем статистиката, от тези 200 хиляди неучещи и неработещи млади, за които се тревожим, под 200 души са минали такава процедура на признаване на знания и умения, придобити по неформален начин.
Ако искаме наистина да помогнем на тези хора, да ги изкараме на белия пазар на труда, те трябва да станат интересни за работодателите. А те стават такива, когато имат доказателство за уменията си. Защо обаче не прилагаме процедурата за признаване на знания по неформален начин, не ми е ясно.
- Бедността, за борбата с която се говори от години по цял свят, има различни лица в различни страни по света. Българското ѝ лице днес какво е?
- Много е особено усещането за бедност в България, поне от наша, експертна гледна точка.
е българинът вече да
започне да се труди
дистанционно и на
гъвкаво работно време
Понякога много от нас се срамуват, че са бедни, и я крият това, за да опазят достойнството си. От друга страна,
разликата между
бедността
в големия
град и
бедността
в селото е
огромна
Много е различна бедността и сред образованите и тези без образование. Определено вече можем да твърдим, че бедността има национални характеристики.
- Питам ви, защото според социалния антрополог Харалан Александров българите живеем в една охолна бедност, която дължим на ресурси от Европа и от работещи в чужбина роднини, които ни осигуряват приличен жизнен стандарт. Тези получени наготово богатства обаче ни демотивират да се трудим, да бъдем амбициозни и да се развиваме, но пък добавят прираст към групата на щастливите българи. Каква е посоката на такъв сценарий?
- Над 10 години вече най-големият инвеститор в България всъщност е българската диаспора зад граница, тоест мигриралите българи, които изпращат част от доходите си в своите фамилии. Не бих казал, че тези пари идват и ние тук ги изяждаме и изпиваме.
- А какво ги правим тези 1,15 млрд. евро годишно?
- Огромна част от тези средства всъщност влизат в производствен оборот на употреба. С тях не само хората си плащат сметките, но ги инвестират и в своя малък семеен бизнес. Така че това е добро, много добро! Подобен положителен опит преди години имаше в Португалия. Тогава казваха, че извън страната има повече португалци, отколкото в самата Португалия. И общо взето тяхната тревога приличаше много на днешната наша тревога, че видите ли, по този начин умните, красивите, предприемчивите бягат и това ще доведе до затриването на Португалия. А всички анализи посочиха, че около 20-25 години след началото на първата вълна на миграцията много португалци започнаха да се връщат. При това се върнаха с нови идеи, с нови възможности и капацитет, с нови ресурси. И това радикално промени Португалия. Според мен, ние в България също приближаваме този момент. Въпросът е готови ли сме да поемем тази вълна.
Освен да се
тръшкаме,
че българите
са избягали,
какво ще
направим, когато
започнат да се връщат? Защото завърналите се ще имат нови претенции и към политиците, и към кметовете, и към околната среда, и към инфраструктурата, и към образованието, и към здравеопазването. И какво ще кажем на тези хора? “Стойте си в чужбина, защото ние тук сме малко бамбашка”?
- В свое интервю казвате, че бедност има там, където няма истинска енергийна ефективност и замърсена околна среда. Как се вписва в тази формула България?
- Има ситуации, в които всички заставаме на равен старт и в ЕС, и извън него. И през няколко години се появява нова възможност за такава надпревара - да видим кой ще успее. Да, преди векове надпреварата беше кой ще има повече колонии. За добро или за лошо България е загубила тотално тази битка. И сигурно хан Аспарух е виновен... Но днес сме изправени пред нови стартове и един от тях е енергийната ефективност. Въпросът е сега какво ще направим - ще дадем ли шанс на българските семейства чрез модерни технологии и през възможностите, които им дава българската природа, сами да си произвеждат електроенергия, за да направят по-енергийно ефективен своя дом.
Пред същата ситуация сме изправени, както и целият ЕС по отношение на неизползване на знанията, уменията и
капацитета на третата
генерация - пенсионерите
Те не бива да бъдат оставяни в позицията на аутсайдери, чиито пенсии вдигаме с по 20 лв. всяка година. Тези хора са ценни с опита и знанията си и трябва да бъдат поощрявани.
- Дебатът в момента е за обща европейска пенсия. Отчитаме успешна политика на повишаващи се доходи. Какво ни чака след 10 години, ако следваме сегашните минимални осигурителни прагове, минимални заплати, таван на пенсиите и т.н.?
- Впрочем, ако не сме в центъра на кръстопътя на пазара на труда, до голяма степен се приближаваме към него. Единият вариант е след 10 г. вие да ми звъннете, и аз със леко треперещ старчески глас да повтарям същите приказки като сега. Защото това е напълно реална ситуация - отново да сме на опашката, отново да сме мръднали нагоре с някоя и друга двайсетолевка към минималната работна заплата и минималната пенсия. И всички да се тръшкаме.
Другото, което би могло да се случи, е да бъде
променена
уредбата
на труда
Да отидем в посока, в която трудът на все повече и повече работни места в България ще се полага дистанционно, през новите технологии. Това рязко ще намали разходите и на работодателите, и на работниците, а ще вдигне производителността им.
Да започнем да търсим разбирателството, а не войната между трудовия и гражданския договор, за който твърдим , че е мръсна дума, вече повече от две десетилетия. А иначе целият свят върви в тази посока.
Да се изправим пред ситуация, в която не 3% както е сега, а над 30% от българите работят при условията на гъвкаво работно време. Да имаме възможност за непрекъснато повишаване на квалификацията, и то на самото работно място, а не през традиционните системи за обучение и квалификация. Само при тези условия България ще бъде едно много добро място за живеене.
CV
l Роден през 1955 г. в Хасково
l Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”
l През 1997 г. става социален министър в служебния кабинет на Стефан Софиянски
l Остава начело на министерството и в правителството на Иван Костов
l Един от архитектите на пенсионната реформа
l В момента е председател на Балканския институт по труда и социалната политика