Коментар на седмицата №3: Драконът каца в София, ще снесе ли яйце?

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6950669 www.24chasa.bg

Засега Пекин предпочита Сърбия пред България

Както казал Сталин, животът става все по-весел – изведнъж този юни светът бе обхванат от търговски бой с възглавници на принципа „всеки срещу всеки и всички срещу Китай“.

Затова срещата 16+1 в София (Централна и Източна Европа с Китай) на 6 и 7 юли ще бъде най-интересната от всички досега. Дори нищо да не стане, в немския и английския печат гарантирано ще й гризнат цървулите. Но ако излезе голяма новина? Да речем, че Китай пожелае да инвестира в мечтата на Бойко Борисов – например газов хъб някъде край Варна? Тогава върху клета България може да се изсипе гневът на Ахила. Или по-точно на Анхела.

Газовият хъб е просто случаен пример, може и да е АЕЦ „Белене“. Или конекторите с Гърция и Турция. Няма да е голяма изненада, защото на този етап сякаш Китай търси по целия свят инфраструктурни проекти, в които да влага пари. И обратното, САЩ и ЕС се стремят да му попречат.

За Берлин и Брюксел самият формат 16+1 е като камъче в маратонката,

тъй като го възприемат за поредния опит да се подкопае единството на ЕС. Принципът, на който стара Европа толкова държи, е „Един Китай – една Европа“. Китай трябва да преговаря или поотделно с всяка държава от ЕС, или с ЕС като цяло, но не и с отделни групи от държави.

„Ако ние не успеем да разработим единна стратегия срещу Китай, тогава Китай ще успее да раздели Европа“ – заяви през септември тогавашният външен министър на Германия Зигмар Габриел. Сигурно тази седмица ще чуем подобен коментар от новия външен министър Хайко Маас, а и самата Меркел може да ни удостои с някой язвителен коментар.

Меркел обаче няма да е права да се оплаква от формата 16+1, тъй като по принцип китайските капитали прескачат Източна Европа и се приземяват именно в Германия, Франция, Великобритания. Ако Източна Европа е интересна, то е с това, че през нея минава пътят към западната.

Едно изключение е Унгария. Тя получи сериозни инвестиции за да изгради заедно със Сърбия бърза железопътна линия Белград – Будапеща, но този проект бе блокиран от Брюксел със същите аргументи, с които и „Южен поток“ у нас – липсвало конкурентно начало при определянето на изпълнителите. Китайците дават парите, те искат да изпълнят строителството. Брюксел обаче да има открити конкурентни процедури, на които да участват и западни инвеститори, както и изпълнители.

Но това е само дребен, периферен епизод на фона на

тектоничните глобални размествания,

в които се опитва да се впише форматът 16+1. Голямата битка е кой да управлява планетата, а дружбата на Източна Европа с Китай ще бъде само един от резултатите, както вече веднъж стана резултат от Втората световна война.

Очевидно е, че Изтокът изпреварва Запада по икономическа мощ. Това означава, че там възниква и нова империя, която търси своята логистика навсякъде по света. Китай вече е най-промишлената държава на земното кълбо. Неговият БВП се е изравнил с американския по покупателна способност, а до 50-10 години ще го задмине и по номинална стойност. А след това? Пекин отрича, но според американските експерти той има съвсем конкретна програма за световно господство, наречена „Стогодишният маратон“. Маратонът започвал с победата на Мао през 1949 г. и трябва да приключи някъде през 2049 г., когато Китай окончателно ще измести САЩ като световен хегемон на суша, по вода и в Космоса. Тогава елитът на стара Европа вече ще владее перфектно китайски и ще започне да забравя английския.

Ако съдим по досегашните тенденции, това изглежда неизбежно.

Планът на САЩ при Обама беше „меко задушаване“ –

изолация на Китай чрез тихоокеанския и трансатлантическия договор за свободна търговия. Но това бе нож с две остриета, защото ако САЩ направи общ пазар с целия свят без Китай, ще остане съвсем без национална промишленост. Всички заводи ще се изнесат там, където трудът е евтин. Затова Тръмп се отказа от „мекото задушаване“ и избра добрия стар протекционизъм, плюс лека промяна на регионалните конфликти, така че по-плътно да прекъсват пътищата на Китай към света. Например блокадата на Иран отрязва пътя на Китай към Близкия изток. Войната в Афганистан също издига стена. Индия и без това е в непримирим спор с Пекин, а конфликтите в Южнокитайско море създават лоши отношения с Индонезия, Филипините, Виетнам. Единственият проблем е сближаването на Пекин с Русия. Вероятно затова Тръмп така държи да се разбере с Путин, но старата външнополитическа върхушка не му позволява.

От своят страна, миналата година Китай обяви своята глобалната китайска инициативата „Един пояс – един път“. Става дума нещо като „Пътя на коприната“, но на стероиди. На първо време Китай смята да инвестира в „Пояса и пътя“ около 124 милиарда долара, но в по-далечно бъдеще се говори 1-2 и дори 8-10 трилиона. Става дума стотици пристанища, ж. п. линии, магистрали в целия свят. Никоя друга държава не може да си позволи подобни мащабни инвестиции, нито дори САЩ. И не защото САЩ нямат подобен потенциал, а защото американската държава няма такива права и възможности.

„Поясът и пътят“ не е само един, а поне 5-8 копринени пътища, които минават ту през Северния ледовит океан, ту през Казахстан и Русия, ту през Пакистан и Бангладеш, както и през десетки южни пристанища. Посоките им са във всички посоки. Единственото кътче, което не е застрашено от нов копринен път, май е Антарктида. Засега.

Засега обаче реално действа пътят през Казахстан, Русия и Полша до пристанището Дуисбург в Германия. Останалите са или още проекти, или са блокирани от другите големи глобални играчи и най-вече от САЩ. Затова Китай планира наведнъж много начинания с надеждата един по един да се отпушат.

България не бе поканена миналата година на форума в Пекин, където бе обявена миналата година инициативата „Един пояс – един път). За по-малките играчи имаме „субрегионални“ формати, като например 16+1, в който участват Китай говори наведнъж с Бългаpия, Албания, Босна и Херцоговина, Хърватия, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Македония, Черна гора, Полша, Румъния, Сърбия, Словакия и Словения.

Въпреки че уж сме разположени стратегически, засега китайските инвестиции в „Пояса и пътя“ не минават през България. Много

по-сериозен партньор е западната ни съседка, Сърбия.

Китай отпусна на Белград пари за нов мост над Дунава, нова електроцентрала и най-вече за новата скоростна железопътна линия, която ще свърже Белград с Будапеща и ще струва около 3 милиарда евро. Линията е дълга 350 километра и включва отделно трасе за товарните превози. Както е известно, китайската компания „Коско“ купи пристанището в Пирея и от там през Сърбия и Унгария смята да прокара новия „път на коприната“ към по-тлъстите части на Европа. Освен това, Китай ще финансира и магистрала до черногорския град Бар на стойност 600 милиона долара. Изобщо Пекин явно си има предпочитания към Белград още от времето, когато американските умни ракети удариха китайското посолство в сръбската столица.

Китайската любов към Сърбия е в пълна хармония с геостратегическата ориентация на Москва, която избра бившата Югославия за свой предпочитан партньор още преди 1989 година. Но това е отделна тема. Може да се каже, че сблъсъкът с Вашингтон насила вкара Москва в прегръдките на Пекин и те съвсем естествено вече съгласуват политиките си.

Като става дума за китайски инвестиции, засега България може да се похвали с новия логистичен център и павилион за електронна търговия със селскостопански продукти край Пловдив, който ще обслужва износа към Китай. Това засега е доста скромно начинание в сравнение с мащабите на „Пояса и пътя“, а ни не води до никакво развитие на технологиите.

Но това не трябва да ни отчайва, тъй като китайската стратегия е дългосрочна. Там се мисли не с десетилетия, а със столетия. От българската гледна точка мястото на Пътя на коприната е през Босфора и после през Пловдив и София, както може би е било някъде преди времената на Мохамед.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Народът тръгна пак на път, карайте внимателно

    Пак се събират няколко почивни дни и народът отново тръгна на път. Едни се запътиха за последно до българското море, други хиляди се наредиха в колони към Гърция, трети ще помагат за гроздобера или просто ще празнуват. Но нека всички да не забравят най-важното - за да има празник, дано всеки да стигне жив и здрав там, закъдето е тръгнал.
  • Дойде ли време да спрем да местим стрелките?

    Двойното време е нелогичен анахронизъм ЛЯТНОТО часово време като организация на светлата част от денонощието, е въведено исторически като мярка за икономия на електрическа енергия за осветление. По-късно, набрало инерция, то се мотивира и като мярка за повишаване на качеството на живота. Приключи обществената консултация на Европейската комисия,