Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на седмицата. Този е №1 и е събрал близо 53 500 прочитания.
Как се стигна до решението на съда за двореца
Софийският градски съд като първа инстанция се произнесе по делото за двореца “Врана”, образувано от държавата срещу Симеон Сакскобургготски и Мария Луиза Хробок в качеството им на членове и наследници на царското семейство. От една страна, решението не е неочаквано в светлината на вече постановените и окончателни решения за останалите царски имоти - за имението “Кричим”, за ловните хижи “Ситняково” и “Саръгьол” и още по-съществено - влязлото в сила решение на Върховния касационен съд за стопанството “Врана”.
Още с първия казус за имението “Кричим” Върховният касационен съд разгледа въпроса за владението на цар Борис III върху недвижимите имоти във връзка с функциите на монарха като държавен орган. Върховният касационен съд намира, че при действието на конституцията от 1879 г. и действалата тогава законова уредба
монархът може
да придобива
право на
собственост
чрез правни сделки или по давност, когато без връзка с правомощията му на държавен орган, а като равнопоставен на останалите граждани е установил владение, което е непрекъсвано, явно и с намерение да се държи вещта като своя собствена.
По делата за царските имоти, включително за “Врана” се установява, че те са били владени от Интендантството на Цивилната листа на царя като “държавно юридическо лице - учреждение, създадено по разпоредителната система, което придобива собственост и извършва дейност със средства от държавния бюджет и осигурява с дейността си издръжката и грижите на царя като държавен глава”.
Именно Интендантството, а не царят като физическо лице е придобивало по давност имотите за себе си, в качеството на юридическо лице - държавно учреждение. В случая по делото за стопанството “Врана” (стопанството, без дворците) съдът дори е изследвал съставен през 1928 г. нотариален акт за собственост по давност на имение “Врана” на името на Интендантството. Съдът е приел, че поради липсата на подпис от нотариус същият не представлява титул за собственост, но съдържанието му е достатъчно да се направи извод, че за собственик към този момент се е считало Интендантството, а не царят.
Вторият съществен въпрос по делата за царските имоти е дали те
подлежат на
реституция
И по този въпрос Върховният касационен съд даде отговор по вече влезлите в сила съдебни решения. Съгласно този отговор фактическото отнемане на имотите е извършено с нарочен закон от 1947 г. - Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис III и на техните наследници. Този закон не е изрично отменен. Конституционният съд го е обявил за противоречащ на конституцията от 1991 г., но решенията на КС имат действие занапред. Тъй като отчуждаването е извършено по законовия ред, то не може да се приеме, че отнемането е без основание. С оглед на това липсват предпоставките за настъпване на реституция.
От друга страна, адвокатите на царя представят документи, които дават индиции за владение, напр. за продажба на продукция от стопанството на “Врана” (което е нещо различно от двореца) и други документи, но няма категорични документи, които да установяват лична собственост на царя. В интерес на истината има и свидетелски показания, че царят е ползвал имота като свой.
Решението на Софийския градски съд подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд, но с оглед на вече поставената съдебна практика не следва да се очаква различен краен изход в сравнение с останалите дела за царските имоти. Тезата на защитата на царя е, че неговият баща в лично качество е придобивал земите и е строил двореца и това няма отношение към Интендантството. Адвокатът на царя Ели Христова заявява, че “Всички документи отпреди 120 г. насам говорят, че царят като частно лице е купувал за себе си и е плащал той. Държавата няма нито един документ, с който да докаже, че е дала и една стотинка за двореца “Врана”.
Истина е, че Симеон е платил за значителни подобрения за двореца “Врана” и тези подобрения следва да се заплатят от държавата, ако с влязло в сила решение дворецът се присъди на държавата. И докато не му бъдат платени, той има право да задържи двореца. Следва да се отбележи, че царят не се насочи към лесния за него вариант по време на неговото управление като министър-председател да си върне така наречените царски имоти със закон. Естествено за това си имаше и причини от имиджов характер. Не е тайна, че самото връщане на имотите, дори и без закон, нанесе удар върху авторитета на царя и неговото управление. Интересно е, че царят и неговите деца са заможни хора и можеха спокойно да минат и без връщане на тези имоти. Вероятно някои от неговите роднини са лобирали в тази посока.
Има още две инстанции и не бива по категоричен начин да се определя съдбата на двореца “Врана”. Но ако все пак държавата се признае за собственик на този имот, би било разумно да се помисли дали държавата да не даде двореца “Врана” за доживотно ползване на царя като негова резиденция. Бащата на Симеон – цар Борис, и синът му цар Симеон са част от българската история. Симеон е близък роднина на голямата част от кралските семейства в Европа.
Освен това са от една и съща династическа група с кралицата на Англия – Сакс-Куборг-Гота, чието наименование по време на Първата световна война бе променено на Уиндзор. Той е и най-уважаваният внук на италианския крал и близък приятел на семейството на испанския крал. Да не забравяме, че той владее 8 езика и може да говори с всеки без преводач и най-често на родния му език.
Тези обстоятелства му отварят врати за среща и непосредствено убеждаване на много влиятелни личности в Европа и Симеон би могъл да бъде изключително полезен за България. Може би по-полезен от един бивш президент. А точно сега България има нужда от такъв човек – и за членството ни в Шенген, и за влизането ни в еврозоната. Това са аргументи, които не бива да се отхвърлят с лека ръка.