Загубила си цървула от троянска керамика, но православният принц я познал
Мили сънародници, отдавна искам да се включа в тренда на патриотизма и да загърбя всичко вносно, западно и грешно. Не познавам много българските народни танци и затова все още не съм част от световната тенденция „Българи друсат хоро на площада“, пея фалшиво, затова „Излел е Делю хайдутин“ си я позволявам само на продължили твърде дълго родителски срещи, а мусаката е запазена марка на мъжа ми. Затова реших да изляза от фолклорната вселена „хоро-кухня“ и моят принос да е в патриотизирането на образованието. Ще кажете, закъсняла си, там вече е пълно с патриоти, които ден през ден громят Просвещението, но аз намерих все още девствена ниша. Приказките! Приказките, мили сънародници, които вие четете на невинните български дечица, всъщност са портата адова, която ги индроктинира още от люлката, кара ги да свикват с чуждоземни нрави, култура и имена, и отваря сетивата им за разни дворци, аристокрации, пирати, разбойници, джуджета, вещици, дракони и прочие небългарска паплач. Пепеляшки, Снежанки и всякакви Рапунцели подмолно са превзели най-святото ни – детската стая и тровят мозъка на невинните българчета. На това трябва да се сложи край, затова още от днес се заемам с обръщането на тези порпагандни еврогейски истории в истински, български, православни бисери.
Първата ми жертва ще е Пепеляшка.
„Имало едно време едно красиво и добро БЪЛГАРСКО момиче, чиято майчица българска юнашка починала твърде рано и оставила момиченцето си сираче. Бащата не тъгувал твърде дълго и скоро си взел нова жена. Тя била чужденка, сиреч бежанка, дошла отдалеч в родната къща на момиченцето и довела и двете си бежански дъщери. Горделиви били пришълките, мързеливи и лоши – една баница не можели да завъртят, не знаели „Аз съм българче“, а на неделното хоро само се спъвали. Те се отнасяли с момиченцето, както чуждите сили се отнасят с България - давали й най-дрипавите дрехи, най-малко храна и я принуждавали да спи на тавана. Изморена от прищевките на бежанките, заварената щерка лягала обаче край огнището и заспивала в пепелта. Така всички започнали да й казват Пепеляшка. Българското царство по онова време било управлявано от добри православни царе. Един ден православният принц решил да си потърси жена, която вечер да му прави салатка и да му сипва ракийка, да гледа децата, да чисти двореца, да е скромна, красива и работлива, и организирал седянка, на която били поканени всички девойки в царството. Която успеела да напълни най-много чушки и да завие най-много сърми, щяла да се квалифицира за принцеса. Покана получили и в дома на Пепеляшка. Тя трябвало да ушие нови носии за сестрите си и предяла и бродирала по цели нощи, за да са готови навреме. Дори направила и една за себе си, от стария китеник на майка й. Извезала я, излъскала пафтите, опънала косичника, изпрала цървулите и в деня на седянката помолила сестрите си да отиде с тях. Мащехата й толкова се ядосала, че хванала ятагана и отсякла ръкава на сукмана. „Няма кой да те пусне на седянката с раздран сукман”, казала и потеглила с дъщерите си.
Пепеляшка тъжно заплакала, но постепенно плачът й преминал в „Бяла роза“. Не щеш ли, от розовия храст край огнището изскочила нейната кръстница, която също била ИСТИНСКА българка. Можела да свири на гайда и кавал, да оре нивата вместо вола и да кърми тризнаци, докато мели брашно в мелницата. Тя казала: „Не плачи, българско дете мое, ти трябва да отидеш на седянката и да победиш ятагана!”
„Но сукманът ми е съсипан!”, отвърнала Пепеляшка. Вълшебницата само се усмихнала и я докоснала с гегата си. В същия миг неугледната дреха се превърнала в разкошен литак, по шията на Пепеляшка задрънчали пендари, а цървулите й били от истинска троянска керамика. След това вълшебницата намерила шест говеда, порода Сиво Искърско – каквато няма другаде на света, и ги превърнала в шофьори. От тогава българските шофьори се държат като говеда, но това е друга приказка. После намерила една кратунка и я превърнала в писана каруца, а от козичките в обора направила коне. Пепеляшка запрегнала каруцата, скочила в нея, а кръстницата й я предупредила: „Прибери се в полунощ, защото трябва да ставаш рано и да доиш кравите. А и магията ще свърши тогава.“
Пристигнала Пепеляшка на седянката и като я видяли останалите, млъкнали. „Вижте само колко е красива – очите й като череши, веждите й като гайтани, а снагата – като топола“, извикал един овчар.
Принцът, сразен от красотата й, запял „Петко льо, капитанине“, сто каба гайди запискали, а момите излезли на мегдана да потанцуват едно тъжно хоро. На хорото се хванали и принцът и Пепеляшка, извили после Елениното и щели да го изкарат даже докрая, но сестрите-бежанки се спънали и съборили всички. В този момент Пепеляшка усетила, че е полунощ и хукнала да бяга. В бързината си загубила цървула.
Успяла да се прибере точно в дванадесет. Каруцата пак станала кратунка, конете – козички, само шофьорите си останали говеда. Не след дълго мащехата и доведените й сестри се прибрали и цяла нощ не спрели да разказват за момата с керамичния цървул. След няколко дни принцът се появил на портата на къщата и държал в ръка загубения цървул. Вече бил обиколил 100 села и никоя мома не успяла да навре крак в него. Ала щом Пепеляшка го докоснала, той се излял по стъпалото й и станало ясно, че тя е момата от седянката. Принцът изрецитирал „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ пред насълзения баща, арестувал бежанките и ги екстрадирал, а за Пепеляшка се оженил. Три дни яли, пили и се веселили, и аз бях там, и аз едно шкембенце хапнах и Дунавското играх. Край!“